Красимира Зафирова

поезия

Литературен клуб | страницата на авторката | нова българска поезия

 

КРАЙ ЕДНА РОЗОВЕЕЩА СЕ СТЕНА

 

Красимира Зафирова

 

 

Стената розовее,
насила направена видима
от уличната лампа.
Небето е някъде над нея – естествено черно –
и звездите една по една се процеждат,
като вода в дъното на кладенец.
Стоя до стената,
облечена в старото яке от удивления,
и чакам пътищата да се протегнат
в цялата си дължина и великолепие.
Защото, странно е, но единствено нощем
светът си възвръща правилната невидима форма.

 

Виждала съм как на свечеряване
тополата се удължава
и с настъпването на тъмнината
изтънява,
докато накрая изчезне съвсем.
И сигурно неочаквано се появява някъде,
най-вероятно при някой водоем
на отчаянието
(това, от което действително има нужда отчаяният
е, разбира се, една топола,
топола или нещо друго).
Виждала съм също как привечер
котката,
колкото и близо да е до мен, се отдалечава
и постепенно преминава отвъд –
отначало в съседния двор,
а после на близкия хълм
и нищо чудно,ако оттам се покатерва
на Луната.
(Луната в крайна сметка е нещо много котешко.)
Виждала съм даже как на залез
селото се преобразява –
къщите стават крехки и почти прозрачни,
прозират костите, вените и сърцата им.
Към полунощ селото обраства с тишина
и заприличва на потънал преди векове
старинен кораб.

 

Нощта е Лигея, Левкозия, Пратенопа
пред крайбрежието на деня
и трябва да се завържа здраво
за някоя мачта.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. август 2009 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]