Красимира Зафирова

поезия

Литературен клуб | страницата на автоката | нова българска поезия

 

БРЯГ

 

Красимира Зафирова

 

 

Хора, нищо особено,
ръсят каквото им хрумне, не сеят,
а жъне вятърът дъжд,
ръкойките хвърля с замах на площада,
вършеят отгоре големите, враните
облаци, пада звънът на часовника градски
и сякаш безброй стъкълца са се пръснали
от разглобения калейдоскоп на времето.
Призраци светли са думите,
ходят по тънкия ръб на водата
и който ги види, не вярва,
че винаги толкова леко са стъпвали.
Прасковен цвят е небето,
когато въртиш тишината на пръст
и орех зелен – когато го назоваваш,
когато вървиш по следите му – пее
в черешата под прозореца.
Хората диво мълчат,
не отварят врати, а захлопва денят
тежкия корабен дневник
и се взира в морето.
Отвъд всяка безкрайност,
брегът съществува.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 29. август 2008 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]