Красимира Зафирова

поезия

Литературен клуб | страницата на авторката | нова българска поезия

 

КОМПЮТЪР

 

Красимира Зафирова

 

 

Казах му, че пространството стои на пръсти,
като момиче, което бере череши
и му казах, че няма по-синя панделка от лятото.
А той мълчеше.
Заразказвах му надълго и нашироко
за Марк Аврелий и за достойното живеене
на баба ми.
А той мълчеше.
Заиграх се с кучето, с витлото на кладенеца,
сведохме до земята клоните на небесната ябълка
и летяхме за почуда на птиците.
А той мълчеше.
Заминах внезапно за Англия, за едно сравнение
между епоса за Гилгамеш и Шекспир, и оставих бележка:
„Не веднъж черепите са проговаряли”.
А той мълчеше.
Леко засвирих с гайда, стъпките с тъпан отмерих
и ясно се виждаше как маранята трепери,
сякаш се свлича тънката дреха
от сгорещеното тяло на въздуха –
гърди и прасци блестяха,
очите отместваха хоризонта
и на свободното място
гердани и тънки ножове падаха,
сякаш не хора, а богове танцуваха.
А той мълчеше,
и не вплиташе в мълчанието си нищо,
даже водно конче, затова
тишината не му отиваше, а си отиваше-
чуваше се как стърже в дъното на коридора,
по който на него сигурно му се искаше да тръгне
и да излезе вън от себе си.

 

 

 

Електронна публикация на 18. март 2009 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]