Красимира Зафирова

поезия, проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

ИЗ „НА ДРУГ ЕЗИК“

 

Красимира Зафирова

 

 

 

         Санга Берини, след като 40 години се бе занимавал с меко казано странни, според членовете на „Нума“, неща, между които изучаването на балкански езици, точно преди една година и половина свика Големия съвет, позовавайки се на точка 8 от Правилника и огласи дългогодишните си проучвания. Преди това, съгласно кодекса на ордена, той бе представил предложението си за разглеждане пред седемте луми, наричани шеговито Ареопаги.

 

         След Големия съвет Девъни и Смейдж се отправиха към петзвездния си хотел в Ню Йорк. Пристигнаха късно след полунощ и купиха от бара бутилка бърбън. Взеха решение да изпият по чашка в стаята на Девъни, докато обсъдят словото на санга Берини и открият нещо за България в Интернет. Информацията, която изкопчиха беше чудна смесица от „нищо особено“ и „опа, к’во става?“ Най-напред разбраха, че страната се намира между Азия и Европа и е населена с българи, което им се видя логично. По-надолу компютърните спецове се коригираха и обясняваха, че Азия е доста по на изток, а самата България се намира в Европа в областта, наречена Балкани, където най-забележителната личност е граф Дракула. С много усилия откриха един сайт, в който се казваше, че по нареждане на българските специални служби с помощта на отровен чадър е бил убит някакъв писател, че това е родината на киселото мляко и розовото масло и че в покушението срещу папа Йоан Павел ІІ вероятно има българска следа. Двамата мъже вдигнаха изпотени чела от монитора и свериха фактите. Явно бяха изправени пред млада, току-що открила удоволствието от стрелбата нация, която представа си нямаше, че е в Европа. Историята с отровния чадър възбуди въображението им. Девъни разклати последните капки питие в чашата си и се запъти към вградения в стената бар, който се оказа излишно помпозен – съдържаше самотна бутилка перно, която той измъкна от леговището й и я размаха заканително – жест, който изразяваше в пълнота отношението му към управителя.
         – При дъжд няма да излизаш – посъветва загрижено приятеля си Девъни.
         – Те, щом са измислили отровен чадър, – замисли се дълбоко Смейдж – едва ли са спрели дотам. Вероятно вече са изобретили и разни други неща, например, отровни слънчеви чадъри.
         – И очила – допълни списъка Девъни.
         Смейдж направо оклюма.
         – Просто – реши да му вдъхне кураж Ардли – няма да излизаш при дъжд и в слънчевите дни. Всъщност, най-добре е да напускаш стаята си само в безоблачни нощи.
         – Да – съгласи се Смейдж. – Но – обезпокои се той внезапно, - не е ли това времето на Дракула?
         – Абсолютно – съгласи се Ардли и след кратък напън да изстиска от въображението си нещо обнадеждаващо, призна:
         – Истината е, че здраво си приклещен.
         Двамата седяха омърлушени, поклащайки се в такта на неуморните риби от скрийн сейвъра. Далече някъде градът още спеше, затворил едното си око, а другото - многофасетно и стъклено - отразяваше цялата обърканост на будните.
         – За какво ни е всичко това? – наруши надупченото от прозевките им мълчание Девъни. – Искам да кажа, какво толкова ще се промени, ако се доберем до още няколко думи? Да не би внезапно да изтрезнеем от гъстата като ел глупост, с която, – оригна се той шумно – пардон, се наливаме от векове?
         – Ще си дорисуваме картинката и най-сетне ще видим за какво става дума – каза Смейдж, като с мъка откъсна очи от екзотичния свят на рибите върху монитора.
         В този момент на вратата им силно се задумка. Смейдж се втурна към прозореца, което по-късно обясни с желанието си да открие противопожарната стълба. Ардли, след като повторно се оригна, стана, изглади с ръка гънките на ризата си и решително отвори вратата. Отвън стоеше пораздърпан, но скъпо облечен тъмнокостюмест тип, който се облегна с десния си лакът на рамката на вратата и запита любезно:
         – Какво, по дяволите, правите в моята стая?
         – Моля, моля – олюля се насреща му Девъни – 316! – посочи тържествено зад гърба си той.
         – Вие на това казвате 316? – посочи на свой ред зад гърба му мъжагата.
         В очите на Девъни имаше толкова удивление, че при други обстоятелства това можеше да послужи за основа на нелоша философия1, но сега беше на път да го отчае. Като в забавен филмов каданс той се обърна към вратата и истината, изразена ясно в числото 318 го зашемети.
         – Не може да бъде! – рече той и усети как изпитият алкохол прави опит да излезе от неудобната ситуация.
         – Извинете… ние…
         – Направете ми път – наклони се към него мъжът.
         – Не знам дали не сме злоупотребили с гостоприемството ви – отстъпи назад Девъни.
         – Това ли е единствената стая в хотела? – посрещна ги Смейдж, загледан в мургавия, но не толкова, че да му се полага по право петролен кладенец, непознат мъж.
         – Не затваряйте вратата, нека хората влизат свободно – махна благородно с ръка той.
         – Приятелят ми Смейдж – представи го Девъни, – етнолог, лингвист и…
         – Това напълно обяснява нахлуването ви тук – разля се мъжът върху дивана – изучавате бита и културните особености на пътуващите нещастници.
         – Смейдж, братче, – обърна се към приятеля си Ардли – направили сме ужасно досадна грешка – Това е стая 318.
         – Т.е. стаята на Синята брада? – светна от любопитство Смейдж
         – Разбираш ли, 318, а не 316? – обясни почти изтрезнял Ардли.
         – Пределно ясно ми е, че една стая не може да бъде едновременно 316 и 318, макар че ако я разделим на две…
         – Още веднъж ви моля да ни извините, господин… - загърби разсъжденията на приятеля си Девъни.
         – Шодър... Браун Шодър – каза мъжът.
         – Приятно ми е – Ардли – Девъни Ардли.
         – Сър Ардли – добави Смейдж – шести лорд на Лентилхауз.
         – Извинете ни, господин Шодър – повтори притеснен извиненията си Девъни – Веднага ви освобождаваме от присъствието си.
         – Господин Шорти, – пристъпи към полегналия мъж Смейдж – вие имахте ли тук една бутилка?
         – Разбира се, ние ще я възстановим – прекъсна го Девъни и внимателно издърпа сакото си изпод лявата плешка на Шодър.
         – За щастие – привдигна се мъжът – нося със себе си резервна.
         Браун Шодър измъкна от вътрешния джоб на сакото си, неясно как побрала се там, голяма бутилка.
         – Ако не сте наследници по пряка линия на Монтесума2 можете да ползвате старите си чаши – каза той и без да чака разрешение щедро им наля.
         Шодър извади от бара чаша за себе си и отмери точно един пръст от питието. След това запали пура и каза, че тези постоянни пътувания направо го изнервяли.
         – Време ми вече е да се установя някъде – въздъхна той със спуснати клепачи, сякаш опипваше някъде вътре в себе си тази идея.
         Току-що се бил върнал от Чехия и както разбирал, фирмата му нямала намерение скоро да прекрати геоложките проучвания из Европа.
         – А, честно казано, Европа не е нищо повече от ронлив пясъчник. Някога може и да е била аметист или дори корунд3, но вече не е. Не мога да се отърся от усещането, че ми налагат култ към мъртвите, а това е пълна глупост. Или си жив и правиш пари или си мъртъв и кротуваш. Какво има в Европа – мухлясали замъци, обезобразени статуи и прахообразни ръкописи.
         Тук Шодър прекъсна монолога си, отиде до отворения прозорец, протегна ръка с димящата между пръстите му пура към блестящия с изкуственото си око Ню Йорк и патетично възкликна:
         – Нима искат да заменя всичко това за Помпей? Ако някой преди 2000 години е бил сварен4 от Везувий в банята, защо аз сега трябва да надзъртам през прозореца? Европейците са войаори и ексхибиционисти едновременно. Две в едно, така да се каже.
         Шодър изглежда много хареса шегата си, защото гръмогласно се разсмя и продължи:
         – Вярно, че през последните години водородният сулфат и въглеродният двуокис в Йелоустоун са повишили нивата си многократно и е вярно, че сме в края на цикъла от 600 хиляди години между две големи вулканични изригвания – въпреки това Америка си остава за мен раят на земята. И ако е писано да се превърнем в Новия Помпей, уверявам ви, няма да настоявам за вниманието на разни туристи към вкочанената ми над рулетката ръка. В крайна сметка, залагането си е мое.
         Шодър се захили отново и предложи да отидат в казиното. След отказа на Смейдж и Ардли, той се впусна в пространни обяснения за истинските ценности на съвремието, настоявайки с пиянска упоритост на думата „Яснота“.
         – Яснота, преди всичко яснота, яснота за това кой си. В момента, в който осъзнаеш, че си човешко същество с ограничен мандат, загърбваш всякакви залъгалки от рода на „ама защо“ и „ама как“ и започваш да работиш. Всички сме на игралната маса и залогът не е цукалото на Мария Антоанета, а собственият ти живот. От тебе зависи дали ще го прекараш, вторачен в мумията на баба си или зареял поглед към светлините на някой ето такъв град.
         Смейдж и Ардли не бяха проронили нито дума, откакто господин Шодър бе взел инициативата в свои ръце.
         – По едно време – сподели Смейдж, след като напуснаха стая 318 – се почувствах толкова жалък с пристрастията си към Европа, че ясно се видях как повръщам, прегърнал цукалото на Мария-Антоанета, а върху ми се сипе вулканична пепел.

 

         Господин Шодър ги беше изпратил, помахвайки им с полупразната бутилка, след което затвори вратата. Лицето му мигом загуби мекотата на добродушния, изтерзан от лашкане по света геолог. Той се запъти към забравения, но незабравящ компютър и надзърна зад екзотичния свят на рибите. Повторната размяна на месинговите номера върху вратите можеше да почака.

 

 

 

---

 

Романът предстои да излезе с марката на Издателска къща „Жанет-45“.

 

 

Бележки на автора:

 

1 Според Платон, удивлението стои в основата на философията. [горе]
2 Ацтекските владетели използвали само по веднъж чашите, с които пиели свещената напитка чокоатл. [горе]
3 След диаманта, той е най-твърдият минерал – рубинът и сапфирът са негови разновидности. [горе]
4 Двусмислие – между сварен (варен) и сварен (заварен). [горе]

 

Електронна публикация на 26. май 2009 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]