Захари Захариев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Любовният хиперкуб на разказването

 

Захари Захариев

 

          Ще се наричам Лукс. Защо? Може би заради онзи мъртъв език, или понеже другия, не по-малко затрупан с пръст, на който говоря и който е закривеният ми, нечетлив почерк, зелените тетрадки, всяка една озаглавена с прилежност и внимание, тъй щото да се чете лесно, да, може би малко Чайковски, Лебедово езеро, тъй че наклона на писалката и ритъма да спомогнат от там да записукат тези кравайчета и спирали, чапли, таралежи и други „аними“, моя личен метод за навлизане на светлината в материята, почеркът ми, когато е за другите – заглавието в предназначените полета - „Тесарактно любовно“. Разбира се, ако се предположи, че някой разтвори меките им корици и започне археологическите разкопки, вътре ще види, че там говори съвсем друга светлинна писменост, или може би съвсем няма да види, защото грозотата и вълнението са мрак, но все тая. Достатъчно е вече, да се каже, или да се остави вниманието на представата, че съм бил онзи Лукс, който през цялото време е скривал достатъчно добре, че вижда друго – вече не тези форми, не грубото избуяване на дърветата с досадната си хиромантия към небето, които се пъхат в очната ябълка и завързват както в нея, така и в небосвода, по краищата си, какъвто плод е необходим според случая, и вътрешната устроеност на онзи, който гледа, неговата малка и инакоразбрана легенда за Психея, вече не тези пролетни аромати на пикоч и разврат, че съм онзи Лукс, чиято кожа е настръхвала при допира с всеки въздух, понеже той е бил почва за невидима, светкавична война на микроби, полудели от любов, страст, Ерос видял своята душица, ама тя не го видяла, не можела да го вижда и така нататък, тази история продължава спрямо историческата образованост. Би било нередно и да казвам какво този Лукс вижда, души и усеща при допир, каква е онази инаквост, която следва след вече не – само че, всичкото би било оправдано, ако дълбоко в себе си не бях убеден, че разкриването скрива по-добре от всяко потулване, от всяка стратегия за премахване на доказателства и изопачаване на тъй или иначе немите факти. Така че нека започна както следва да се направи. То би могло да стане така –
          Когато този Лукс излизаше от предветреното обиталище на сивия мрак, спиралата на стълбището, плювалника на триетажната къща - и нахлуеше вътре, в изопнатия с вътрешностите навън свят, целият опръскан и подгизнал в течностите на една собствена интимност, в метафората за дома като утроба, и когато това излизане ставаше по залез, той виждаше – как в постепенно скосяващия се диагонал на светлината, плъзгаща се между бетонните постройки, стържеща през облистените корони на дърветата и горите, светлината, която пееше всекидневния си смъртен химн, укротяващ една по една бляскавата безсмисленост на цветовете, като някой древен поет пеещ на зверове, така че маслената им предназначеност обхващаше предметите и „the apple of the eye“ разлюляваше над уличката, която затваряше кепенци и вратници, своето разбиране за плътна оцветеност, наситеност и укротена вътрешна глъб, мазно подсказваща за зреене и пигментация на смисъла, този човек, когото обричам на себе си, този Лукс, разбираше един стар синтез на сетивата – как с прилежно заглажданата палитра на слънчевите повели заглъхват и звуците, потулени във възглавката на нощта, в подкалъфните й полети, където перата на птици прошумоляват, заработва фабриката за звук на залеза. Там е работата, че Лукс виждаше, или, по-редно ли е да се каже - чуваше, само че с очите си - как цялата земя, започваща от малката област на разходките му из квартала се учи да е тиха, така сякаш денят има огромно око, готви се за сън и когато това огромно око потъне зад планината на запад, половината кълбовидност преминава в режим на сън. Мислите стават сън, образите стават сън, дърветата и тревите, заедно с котките, въртящи се край казаните, чакат някое съновидение да хвърли остатъци от риба, подгизнал в мазнина хляб или друга приумица за храна на Морфей. Значи, ако можеше да се напише геометрия на залеза, Лукс щеше да схване защо повикът на едно космическо тяло, обречено все някога на свиване или шумен, експлозивен разпад от изгаряне, тук долу извиква тази малка колизия, този почти естествен наклон на телата, който казва „време е за вечеря, прибиране или начеване на нощните набези“, че е дошло времето на дръпване на пердетата и щракването на изкуствената светлина, на семейството около масата, слушане на Унгарска рапсодия или джаз около грамофона, радиоточката, компютъра, взимане на момичето за разходка с колата, в подходящо облекло, и предварително приготвен репертоар от реплики, потракването на очакващите подметки в плочките от тротоара пред двора й, че кучетата трябва да се разходят, за да не лаят и скимтят над спокойното спане, а цветята полеят, преди слънцето да е отдръпнало топлината си от пръстта в саксиите. Наистина този начеващ сън, сред който Лукс броди, а съседът от третата пряка след триетажния дом, вдига оплесканата си в черно ръка от двигателя на реното и го поздравява по името, което носи, когато не е Лукс, тоест, когато не пише в зелените тетрадки и му казва, че нощта ще е дълга колкото сън, и защо е излязъл сега, когато скъсяването на сенките е самоубийство на ясната видимост. Съседът изобщо не казва това, той говори на друг, жив език, под който, разбира се, Лукс разчита обелващите се кости на една затрупаност и отшумялост – съседът казва – „Здрасти, комшо, разходка, а? Ех, и аз да можех да си разхождам панталоните и да мисля!“ и така нататък пледоарии на почти заспали съзнания.
          Щом стана обаче дума, за зелените тетрадки, то там е друго, винаги друго, така че историята също започва другояче. Бих могъл да кажа дори – другояче от престорената светлина на името ми. Другояче изобщо от светлината. Ето как, може би:
          Щеше да отнеме безкрайно много време и цигари, докато Лукас разбере как се започна с тая работа. Разбира се, че можеше, между достатъчно дълга поредица от две кафета – едното сутрин, другото надвечер – да се обеме целият корпус на разказваното. Да се упоменат имената на улиците, по които краката разхождаха гърдите и главата му, да се опита да се проследи тази налудна пантомима, изписваща под маршрутите някаква тайнствена дума, да се вкарат пролайващите из двора кучета, цветовете на оградите, видовете дървета, които съседите отглеждат или само гледат, да се напълни квартала с шумове, сякаш е музикална кутия или джубокс – потракване на синджири, предвечерна глъчка на играещи деца, музиката, която бучи от радиата на вечно ремонтираните автомобили, за прибираното козе стадо на някакъв чудак от последната къща, там, където започва планината, да се говори за самата нея, планината, увиснала над малкото кварталче, където Лукас живее и се разхожда, така че да се вкарат и други звуци – виенето на нощния вятър горе, неразпознаваеми, но леко страшни простенвания на нещо, което броди сред стволовете и още не е забравило епохите без електричество и постоянно произвеждания фонов шум на работеща техника. Всичко това можеше и то щеше да служи на светлината – когато очите после бродят сред доста нечетливия почерк и от думите фенерно осветяват, образували атмосфера, четящия, дори това да е само Лукас, да възстановява, или начертава свежо - приблизителната карта на разположението – да се дочува ръждясалото метално подрънкване, свършващо във вратовете на псетата, да се виждат цъфналите в бяло, лилаво, жълто и прочее дървета, ако е пролет, ушите да започнат да си спомнят как звучи Чайковски, Лист или Жак Брюл, какво това носи на историята и как го прави. После щеше да е нужно само да се вкара едно субективно обяснение, да се обясни как точно Лукас крачи, как възприема малката детска площадка заключена между четири пететажни постройки, изправила дървесните си стави нагоре, няколко бели брези и една плачеща върба, люлката на един удобен и здрав клон и кандилкащото се телце на момиченце в червена рокля, което прави дъговидни пируети във въздуха – люш-люш нагоре, после надолу, крачката в сандалки подтъпкват земята и се оттласват – назад и отново нагоре, развяващите се краища на роклята, после извъртяната глава към котарака следящ всичко от клоните с мокри очи, сякаш готов да заплаче в съпричастност с името на дървото. Дъговидните движения на оризовите, зелени очи, дъговидните движения на облите кафеникаво-оранжеви очи на Лукас, който следи какво котаракът прави, люш-люш, наляво-надясно, нагоре-надолу, сандалките, пръстта, червената рокля, плачещата върба, котаракът, Лукас, люш-люш.
          Тази предпазливост, обръщане внимание на детайла щеше да върши работа, щеше бавно и сигурно да прави разказа дружелюбен, да го поставя във все по-възможни за репродуциране граници, така че, макар и нечетливия почерк, думите да препращат, да емпатират в очите, да се изгражда литературното пространство на действителността, така че когато Лукас подновеше ходенето си към върбата, когато седнеше с опрян в ствола гръб, запалил нова цигара, продължаващ да клатушка очите си, този път само по една дъга – тази на люлеещото се момиче, което щеше да скокне за последно показващо под издутите парашути на червената рокля, нежното памучно бельо и по долу – подгънатите от толкова много детство нежни чорапи изцапани тук и там с пръст или кал – изпънало се в очите му след приземяването, да се обърне към него и да му каже „Господине, мога ли да говоря с непознати?“ – проверяващо някаква образователна, зле скалъпена митология за безопасността на диалога, защото непознатото обезателно и с повдигнат страшно майчин показалец пред очите - води в тъмни мазета, гола, мазно изпотена и воняща плът, която лази по невинността, змията между краката и мизерна дажба храна в очукана, ламаринена чиния, което да продължава колкото е нужно, тайната игра на светлината през разтваряната и затваряна бързо врата, онази дето води отвъд подземния ужас, убийственото разширяване на зениците населени от изкуствените лъчи, дето виждат в себе си силуета на преминаващия през рамката мъж, безполезните викове и бавното свикване с безмълвието и така нататък. Това ще е цялостно, разбира се по-късно, когато Лукас многократно е пушил опрян в плачещата върба, а момичето, което може да се нарича и Мадлен, ще е продължавало да му показва нелепия начин, по който страхът набъбва и расте, как се забива подкожно, оставя пластове, замрежва погледа, така че дори след години – едно леко запъване пред устата на всеки мъж по баровете или къде да е в нощта на градовете, който се обръща към порасналата вече Мадлен и се опитва да я заговори, заекването докато несъзнаваната безопасност на разговарянето бъде установена, психоанализата и безполезността й, осъзната едва когато чуеш, как начеващото дъдъдъд-ааа, пия маррр-ррр-ттт-рр-тт-т-ини, лесно преминава в „да, с удоволствие ще изпия още едно“, когато онзи, който предлага тая работа, отдавна е станал Лукас, Франсис, Николо или кой да е, кой да е, за когото знаеш - обича поезия, и не толкова джаз, носи копринени ризи и се бръсне на две недели, а онова изобщо не е змия там долу, напротив, то е нежност или премерена грубост, удоволствие и стенание, незнайно как изскачащо на пристъпи от собствената ти уста, Мадлен, в онази същата нощ на градовете, която тогава изглеждаше като мръсно и гадно подземие, което се избягва като скокнеш от люлката и се прибереш разтягаща локум с малките бели зъбки и розовите устни, по които остава пудра захар в сигурното прибежище на домашната веранда. Докато демонът, демонът Лукас все така пуши под върбата и наблюдава, вечно наблюдава, къде се завира страхът и как намира почва.
          Трябва да е било после, на третата или четвъртата седмица от разкриване на детайлите, на плавно разказвана история, когато Лукас след поредното пушене под върбата и люшкащата се Мадлен, ненадейно, след като тя през смях му е обяснявала още докато се люлее, че така светът се размазва и малкото й носле като че ли се подпира леко в последния етаж на един от блоковете, после минава надолу и оставя сополи от отразена атлазена залезна светлина в прозорците, за да свърши накрая в земята и обърнатото почти наопаки лице на Лукас, който завира цигара в устата си и дими надолу, към небето; тогава трябва да е било, когато наистина изненадващо Лукас се е озовал да ходи след Мадлен, която го е поканила на курабийки и следобедно кафе на верандата, майка й, Росита, която плете вълнен шал през „това лято, което няма да е вечно“, парата от чашите и зад тях старческата физиономия на бащата, която напомня на онова стенание между стволовете, толкова често срещащо се в зелените тетрадки на Лукас, сякаш той, бащата е онова, което там броди, помнещо едни епохи без радио, футболен мач, гледан през гъгнещия говор на коментатора, едни епохи без фонов електрически шум и Лукас, който пуши отсреща, край плетената ниска масичка и бива подлаган на разпит на две куки, нагоре-надолу, наляво-надясно, люш-люш, под палеца и показалеца на Росита и потръпванията на мустаците на бащата, за това защо „Лолита“ и да не би той да е Хумберт, и как по дяволите, каква разкрепостеност да дадеш на Мадлен такова четиво, точно сега, когато шалът е почти сплетен, а и страхът с него. Може би тогава започва този опит – между сутрешното кафе у дома, и следобедното, у Мадленини, тази достатъчно дълга поредица, в която има опит за другояче от светлината – да се потули една история, или пък да се види изцяло осветена, спрямо това дали Лукас ще си я разкаже в зелените тетрадки така или иначе, дали ще приеме, че опита за преждевременно предотвратяване на едно заекване, не е тръгнал от малко глуповатата и жестока обич на Росита и бащата, които подготвят съзнанието на Мадлен за нощта на градовете, а се е задвижил по-скоро от едни синини по крачката й, когато люш-люш нагоре-надолу под плачещата върба и издуващата се и падаща червена рокля, че тези сенки под очите са от четене на книги до късно нощем и няма никакво мазе, че ритъма на все по същото време появяващата се на детската площадка Мадлен се определя от училище, строго семейство и залягане над учебниците. И все пак добре прикриваната способност да се вижда друго, умело да се скрива, че аз съм Лукс и съм дошъл да проверя дали тук се развива тази история или друга - сприятеляването със семейството, поредица от летни следобеди на верандата и комплименти за ронливата сладост на курабийките, и как това кафе ухае, арабика, нали, толкова време съседи и да не се опознаем, Росита този наш Лукас тук има страхотни попадения относно развоя на мача, да, момчето си го бива, трябва да дойдеш някога и на вечеря, Лукас, а с какво се занимавате, бавно се превръща в, какво правиш с живота си, младежо, а писател, добре, това обяснява защо Лолита, докато Мадлен продължава да хруска локум и пудра захар по розовите устнички, някъде на два метра от тях, седнала с глава между обелените колене и разтворила Набоков върху дървеното покритие на верандата, някъде толкова близо до нежното, памучно бельо. И така чак до есента, когато някоя надвечер, вместо след люлката и плачещата върба да тръгнете към поредната идилия на верандата, ти Лукас, ще я поканиш у вас, за да и дадеш нова книга, свършила е Лолита, освен това една хубава плоча на Чайковски, Лебедово езеро, която да занесе на баща си, той ще я оцени подобаващо всички, които могат да ви видят по пътя, вече ще са свикнали - а Мадлен и Лукас, пак са заедно, колко хубаво, че този младеж предпазва малката сладурана от нощта и зверовете в планината, ти ще отвориш входната врата на триетажната си къща, ще я пуснеш пред себе си по спираловидната стълба на сумрака, ще я гледаш как нежно прокрадва длан по зелените корици на тетрадките, „Тесарактно любовно“, тя ще те пита, малко заекваща, поради непознатата дума „какво е това тесарррактно?“ и ти ще й обясняваш за начина, по който слънцето повелява всичко да върви в някаква избройма и последователна история, диагоналите на запада и затварящите се кепенци, врати и капандурата на мазето, където трябва да слезете, за да намериш плочата, но Лукас, не забравяй, че там ще съм аз, там ще бъде Лукс, който вижда друго, който ще започне историята по друг начин, ще разказва за хиперкуба на възприятията и за това, как по разклоняващите се длани на дърветата, които зреят плодове в очната ябълка, може да се прочете едно алтернативно бъдеще. Ще бъда там, Лукас, и за разлика от теб, ще се наричам Лукс, ще пиша за друга светлинна писменост, за Мадлен, която расте пред очите ти, без никаква воняща, мазна кожа и безполезни викове в подземния пъкъл, аз ще бъда онази светлина, която ще се впъхва в очите ти и ще те научи на нежно ловуване, на такова, което изчаква и скрива, каквото има да се скрива, като предварително го показва – една много трудна наука на подготвянето на собствената ти Психея, така че тя да може да те види, разменяне на още много четива, още много летни следобеди на верандата и все по-малко мъх по крачката и над устните на Мадлен, все по-малко Лолита, все повече Мадлен, която не заеква, която ще срещнеш в нощта на градовете, в някой бар и ще й предложиш „още по едно“, а тя ще отвърне, без да стряпа езика си, защото вече ще е описала територията на безопасния диалог. Тогава Лукас, ще можеш да я опишеш в зелените си тетрадки, ще може това да е ръкопис на романа ви, на това, как тя е изплувала като знамение, защото в онези злокобни часове от появата на съня, тя не е спяла, а се е появила изневиделица в хоризонтите ти, стъпваща гразиоцно и смело, измамила Морфей и всяко съновиденческо подхранване с тънката си стойка и черните си коси, сякаш явила се от вече не досадната хиромантия на дърветата, ухаеща на амброзия и джаз, Мадлен, която си изваял на мъртви езици, Мадлен, която е расла под шумата на метафорите, скулптурирана под ръцете ти, които, когато докосват, схващат цялата войнствена еротика на смесващите се и умиращи микроби, ще си я довел при себе си, не чрез улиците и краченето, вече не чрез тъпата случайност на срещата, ще си я изправил в очите си – разказана, една история за дълго подготвяна любов, съобразяваща се с всички измерения, така че когато аз, Лукс, свърша под мрака на грозния почерк и вълнението, дланите ти затворили зелените корици, ти, Лукасе, ще видиш какво трябва да се напише в предназначеното за заглавие поле, ще наченеш със старателен почерк буквите Т, после Е, после Р и така нататък цялото, Тесарктно любовно, ще запалиш цигара и ще излезеш, съобразявайки се със залеза. Давай, момче, Мадлен е през една...

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2016 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]