Захари Захариев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Революционен сладолед за езика

 

Захари Захариев

 

          Имаме някъде между три и десет минути, Коста, каквото си кажем сега, както започне разговора – така и ще продължим, ще развиваме каквото сме намотали през тези няколко откъслека на диагонални погледи, нагоре към липите, после към главната, завръщението на очите, тяхното нахлуване по полето на масата, там - порцелана на бялата чаша и кръглоподобните бледи чертички плуващи върху върха на кафето, за това остави ми правото, нека аз да говоря, нека аз, колкото и това да продължи, да говоря, макар, че ти не си тук и те чакам да дойдеш, за да започнем, свил още цигари, димящ като затлачен двигател на локомотив към слънцето и неговите мазни пръсти, които разчесват минувачите, Коста, нали и ти трябва да изскочиш някъде от този космически жълт гребен, косата ти да се развее през малките костеливи пръстчета на великия Сол, както го наричам това бледо и мощно кълбо, после брадата ти, прошарена в по-светло кафяво, орловите зеници, една несводима до хладния разум аналогия, която пуска нокти и сграбчва диалозите ни, разкъсва ги и ги пренарежда, точно както първите минути на разтворената уста, когато не е заета с ръба на чашата, пожълтяващия филтър или някое изцъкване по посока на преминаващите двукраки ухания край масите. Виждаш ли, това е своего рода подготовка, план, и въпреки, че си давам сметка - той е много повече за Ана, отколкото за теб, при нея би могъл да се изпълни - все пак аз съм започнал бърборенето, метафорите, въвеждам обстановката, така, че ако има някой да слуша, какво наум нареждам - да ме види облегнат в сплетените железа на стола, как димя с малката клечка между пръстите, на бедрото ми подгънат седи Кортасар, корицата от предната страна на книгата е впъхната под цялото й тяло, така че отдолу крякат някакви поредици от думи, Кошмарите, Меча, която ги сънува, защото всъщност са на Лауро, будният, който броди сред вятъра от картечни изстрели, атентати и блокади, да премине през пъкъла на града, да стигне и да разтвори очите й, очите на Меча, но за да направи това, трябва него да разстрелят, кошмарът й да свърши, защото именно Лауро е сънуван, кошмарните нокти все повече се стягат край младата му главица, тичаща от университета до леглото на Меча, показалеца по челото й и после, от леглото до радиопредавателя на господин Бото, от където долитат коментарите за боксовия мач, сноването, за да избяга, още малко да стои далеч от захвата на лапата, която ще го простре с дупчици в палтото, а през тях - малки, червени лисичета ще започнат да изпомпват живота, навън, да го преливат във все повече събуждащата се Меча, така че комата да свърши, тя да разтвори очи под надвесилата се над нея майка, викът на ужаса, или поне така го разбирам, Константине, така разбирам това сборище на послания, тежащо едва върху мускула ми. По-горе, на масата, Сарот е затворила твърдите си бели обятия, томчето е до тютюна, който е до пепелника, една сива, почти разпаднала се прашинка явно е хвръкнала от дъното, пустият му вятър на този окаян, лайнян език, на който говорим, та пепелта се е залепила върху зеления ми тефтер. В дясното му дъно, Коста, пише Ницше, вероятно за това съм го избрал, когато го избирах, La Gaya Scienza – моето лично зелено оздравяване, приятелю, само дето не зная от какво оздравявам, ще успея ли, и дали с това лекуване, не лекувам повече от себе си – цяр за един език, бих казал, заради този своеобразен естетически илач ти говоря, както ти говоря, него забърквам с тези думи, като стар вещер съм се изгърбил в стола, на главната улица, под липите, зад мен от време на време прохърква хладилника на витрината за сладолед, много народ, Константине, се спира пред ламарините му, избират ванилия, киви с йогурт, банан и касис, фунийките, салфетките и после замръзналата сладост се разлива наоколо на клатушкащи се орбити в ръцете, надолу, изтича към парка, нали скоро я сложиха машината, презимува в някой склад, сега пак се стопля, така че е времето на първите разходки, първите летни удоволствия, градът е наченал своите ритуали по събуждане на топлата екзистенция. До скоро слушах с едно ухо историята на единия от братята близнаци, арменците, дето държат кафето-сладкарница, беше се навел над една от масите с редовни клиенти, току до сладоледаджийницата и боботеше, ти го знаеш, Тони, онзи слабак, вейката, а какъв глас вади. Деведест и първа, на влака за Австрия, излизат за пръв път с компания на запад, а на първата гара след румънската граница някакви циганета му подавали смачкани, но все още лъскави кутии Марлборо, напсувал ги по нашенски, „не ви ща мамалигарските треволяци“ ония се разлютели, един мустакато хванал някаква тухла и право към долната част на сваления прозорец на купето, тряс, хвръкнали стъкла, Тони тъкмо насъсквал другите и тръгвали да излизат от купето, за да се разправят с циганите, но влакът тогава потеглил, и гледай студ до Виена. И какво, мислиш, Коста, забелязал първо там – събират фъшкиите на кучетата с найлонови ръкавици, или малки лопатки, вървят, казва на хилещите се от столовете слушатели, вървят приклекнали зад задниците на помиярчетата и обират лайната, после в специални кошчета, цивилизация, брат, цивилизация и половина, а какви кътчета за пушене – на земята натрошен бял чакъл, та като им свърши фасът – пускат го долу, стъпкват го с крак и заминават, култура, какво да ви разправям. Каканиженето продължава до безкрай, смеховете стават все по-гръмки, възбудени са, но спирам да ги слушам – мисля си, как да ти говоря за това, как да говоря на теб Константине, за да може после, оформено в налудните ни разговори, в този навик да прозираш отвъд отвъдността на собствените ми думи, да ми показваш застоя на времето, като съсирек, казваш, като малко лоено-кърваво топче във врата на крава, което всеки момент може да избухне, да запуши някоя аорта, или да се стече в мозъка, кравата да олигофренияса и да изцъкли окончателно очи – така е и с гнустта на времето – никакво съображение нито с австрийците, нито с балканските интелектуалци – все по някое време кръвта му се сгъстява, почва да гние вътре в тялото му и протичането се разпокъсва – хиляди малки парчета от кръв, слуз и жили, които нищо не значат, не принадлежат на никоя епоха, защото са късове от едно обратно на времето състояние, полу-вечност и полу-мигновение, някакъв статут на презареждане, който е едновременно цялата история и нейното предисторическо състояние, първичните моменти на битието и нищото, Марине, и тази твоя вейка Тони говори от името на такава белодробна емболия или каквото съответства на задръстването на мозъка от съсирек, а аз ще те слушам, и ще мисля как това сетне да се преведе на Ана, как да се излее в нейните уши, още повече, че се сещаш как тя ме гледа, как зелените и очи се взират и замръзват наратива, трябва да се обеззащитиш, да се наквасиш с тютюн и кофеин, за да може да издържаш на незаинтересованите й нападки, това кутре, това малко пале на новата ера, което въпреки шестте години младост спрямо двама ни Коста, ще чува, винаги ще чува Нат Кинг Кол по друг начин, ще се смее на гномчето Хоровиц и ще тръби със сладичкия си глас – след като я има „тубата“, баста, десет пъти баста на всякакви концерти в зали, изпълнителите да си заврат нотните листове в задниците, диригентите да си гълтат палките и да се свършва с тази медиокритична комедия на липсата на талант, сега Хоровиц е заменен от “One man’s band” армия от самотни вълци, клоуни, които вървят и свирят известни парчета на окачените по телата им инструменти, докато потракването на монетите в ламаринената купичка се включва винаги в ритъм с парчето, забравете, драги, ерата на дълбочината, сега Хоровиц би бил винтидж путьо, някакво клето, ретроградно къщно духче, което слуша симфонията на вселената през роговата тръба на малката си душевна стаичка – мило и сладко духче, на което обаче ще казват, че 21 век няма нужда от кокалестите му пръсти, от вдървената му стойка и прикритата буреносна екзалтация в малкото му мухлясващо телце, което стоварва стоманени снаряди върху клавишите на пианото – те дори няма да му говорят така, ами ще го заметат с метлата, ще видите вие каква евгеника на посредствеността предстои, само чакайте и ще видите.
          Виждаш, че се справям все по-добре – показах, че край мен има други хора, движение, закачка към кулинарния читател, който би се задържал край сладоледа, плуването на хрускащите фунийки из плътта на улиците, някакво бохемско разточителство на обстановката, фиеста, братче, второстепенните лица проговориха, прогърмяха набързо внедрен в потока на съзнанието ми чужд разказ, след което се появява и Ана, чуваме нейния глас, нейните думи и идеи – все повече епидермис, Коста, все повече разпознаваемост и разполагане сред редовете от думи – мястото – главна улица в малък град, действието - сега, за сега - плавно, или не чак толкова, разливащото се повествование от главата на мъж на средна възраст, седнал на стол край външните маси на сладкарницата, мъж, който очаква свои приятел и междувременно се обръща наум към него. Може би това трябва да се удържа в ума, да се медитира над него, за да мога да ти говоря, така както ми се иска, и когато дойдеш с бавната си крачка, ходилата леко разтворени в двете посоки при всяко стъпване, така че, като те гледа човек, си мисли, че полукълбата ти яростно искат да се разкъсат, и никога гледащия не е сигурен, кога ще свиеш в едната или другата посока, защото когато левия крак надолу към земята, стъпването и вдигането на десния отзад – изглежда така сякаш цялото ти тяло се залевява, вратът ти като на патица се измята следвайки траекторията на коляното, но след това дясното взема властта, прекосява въздуха в празното пространство, стоварва се от другата страна и ето че тази спираловидна зигзагнозст е твоето вървене, а когато то свърши пред мен, когато лицето ти бъде мой наглед и пристан за думи, където ще акостирам, вече ще имаме пространство, в което да поседнем и да запушим, където да пием кафе и да говорим, и ако мога да уловя тези от три до десет минути, ако мога така да започна, съпомещавайки в краткостта им целият План, тогава може би ще съкрушим, ще строшим, ще скършим обковите (чуваш ли тази звънкост, това къртене, това крушение и трош, гонговия, камбанен звън от разпарчетосването на материята), железата на следобеда и рутината ще рухнат, и това ще бъде един благ звук, една вселена на разпадане, непрестанно звучаща като джаз сюита на Шостакович, Констанца, дали и така мога да се обърна, ти който искаш да научиш, за какво пиша? Аз по-проста магия не знам. Слушай – въвеждаш повторение в някаква дейност, постановяваш условията й, така, че да наблюдаваш как край теб всичко се пренарежда, когато започнеш да я извършваш... и заклинанието е готово – например, представи си - разговори събирани в матово зелена бутилка Старопрамен в ръкохватката – значи влизаш в този бар, сетне в друг, подпираш се на тезгяха и винаги поръчваш същата бира, сядаш на някой от столовете, оглеждаш се внимателно и чакаш – онова, което ще се случва вече е опосредено от решението ти за това почти нищо незначещо в началото повторение, ако го правиш достатъчно дълго и се връщаш ритмично към посетените места, ще почнеш да оставаш в съзнанията на барманите, барманките, редовните посетители, хората, които разхождат кучетата по плочките край баровете и те поглеждат докато влизаш и бегло се усмихваш, в началото осанката ти ще остава някъде в дъното, в прашасалия, опаяжинен ъгъл на вниманието, докато мрежите на това че си там, винаги там, винаги със Старопрамен, бавно не плъзнат – така че някой квартална кукла все някога ще се доближи, ще започне разговор по онзи винаги непредвидим налуден начин, например „чехите си знаят бирата“, или пък след като си закопчал дюкяна на дънките и изскачаш от тоалетната - на съседния на твоя висок стол вече ще има някой или някоя, която те очаква, която си хванал с крайчеца на окото да взима фъстъци от твоята купичка, няма да споменеш забелязаното, за да вмъкнеш в магическото коктейлче известна доза доблест и кавалерство, щипка широта на онова, което позволяваш да се случва край теб, бавно ще почнеш да научаваш, че тая идва тук сутрин да пие кафе, че понякога вътре вместо чест, сипва Йегермайстер, що за безумен вкус, но тя си е такава, че косата и мирише на одимени теменуги, кара някакъв стар опел, пуши много и трудно говори без тютюн, ще научиш, както това стана при мен, че тя се нарича Ана, и че когато сте предостатъчно запасени с цигари има много за казване, един свят, Коста, който никога не си виждал - изведнъж, като докоснат с дзен тояга се разкънтява, разкриват ти се цветове, форми, и ако се усъвършенстваш правилно, ако медитираш над тази магия, не след дълго абстрактното познание изведнъж ще се пръкне като бедрата й върху чаршафите в една напълно нова, току-що скалъпена от фантазията спалня, на четвъртия етаж, две пресечки надолу от бара, канарчетата в клетката до прозореца, които надупчват ушите ви, докато под очите и ръцете й, тялото вече придобива друго значение, то вече побира канарчетата, с всяко тяхно перо, смешна картинка, когато се гмурвах към гърчещото и опитващо за последно да избяга съчетание от кости, мускули, кожа и косми, я видях, Коста, видях как от устата на Ана, заради това, че вече знам канарчетата, стърчи едно мазно зеленосинкаво перушинче, сякаш нейните любимци се подаваха от устните й, понеже именно са нейни, как ме досмеша тогава, не е за разправяне, но – сдържах се, така че ми стана ясно и за употребата на люлеещото се старо кресло, как очите й, под ритъма на клатушкането върху него са оформяли значенията си, летящи нагоре-надолу към гледката оттатък прозореца, блоковете в далечината, парка току под носа и сградата на дома й, хиляди малки подробности на един универсум, който се разгръща заради това, че знаеш да повтаряш, и когато ти е удобно да излезеш от завръщението, да се възползваш от все по-познатата обстановка и тя да раздрънка връзката ключове в ръката на някоя Ана, отваряща вратите на дома си, в крайна сметка на винаги личния универсум на Ана, на някоя като Ана. Дверите, Констанца, дверите - разтворени. После узъптяването на езика, да може да говори, да го научим първо да срича азбуката на тази магия, после все по-напевно да я заклина над следобедите и масите, над сладоледа и повторенията, над това, че за теб аз съм изскочил като брадясал, висок козел, а постепенно към тази неопределеност на предпочитанията ми към възвисяването на костите и спецификата на поддържаното окосмение по кожата са се добавили книгите, които мъкна не в чантичка, раница или друго пособие, а направо в ръка – ще рече не повече от две или три, зависи от дебелината, плюс възможността да нося тефтер към тях, така че после дверите са се открехнали още малко и ти си ме виждал да разтварям позеленелия от оздравяване Ницше, да дращя белите му дробове вътре, миришещи на отдавна забравило себе си като дърво, дърво – ето още един илач, повторението да е на място, да накъсва ритъма, ако мисълта може да се чете – и после да ме питаш с тези познания, с това разкършване и разтваряне на перата на душата ми в очите ти, какво, дявол го взел, все пиша вътре, да започнем да разискваме книгата, големия План, точно както аз знам, Коста, за подаващия се от устата ти Киркегор, който си излапал с мастилото и кориците, походката ти, за която вече говорих и т.н., точно както научавам как Ана пристига в кафенето, нали я сивкнахме да идва тук, със своята бяла болонка, дамата с кученцето – представи си я, грамадна, близо два метра, от едната и длан виси каишка, и някъде много долу, под нейната височинна Татхагата, едно рошаво, джафкащо, престаряло топче косми, така, че когато тя сяда, целува ме натискащо в устата, аз я представям на седящия до мен тогава – един шишкав трътльо, който някога също се бе лепнал за магията на повторенията ми, така че можех да науча, че за него никакви нравствени, религиозни, духовни, философски правилца и мъдрости не работят, значи, ergo – са измислици, и колкото и да му обяснявах за красивото, което не е нито златото, нито моята Ана тук, нито някое младо момче, (има всякакви предпочитания, нали така, вметнах му, а той се ухили като костур, не ме питай защо така рибешки и в тази специфика, но така си беше, зейна усмивка като костур) колкото и да продължавах с разнищването на моделното, проектно задвижване на действителността, прокарването на разлики – не е една и съща реалността и нейната действителност, едно е да имаш реален бар, друго е да го направиш действителен – сиреч да започнеш да навлизаш чрез идея в неговите измерения и устои, да го изстискваш като сок от грейпфрут или портокал, така че в чашата ти да топне тази прелест в ляво от мен, тази Ана, това куче, тези цитруси на времето, дъха им, примесена с парфюм на миртова метафизичност – той не искаше и не искаше да разбере, че виждането е конструкция на виждащия, до която всеки има достъп, и щом, казва шишкото, „върши добро, и ще ти се върне добро“, а аз как съм патаксал, как съм се увил, въпреки всяко доброделуване, всички вие сте шарлатани, говеда – но все пак онзи блясък, онова смущение пред Ана, защото той не можеше да се добере до нейните канарчета или до ръчната й кафемелачка и гол до кръста да рони зърната вътре, след като е ронил първо нейните, не можеше да наднича в купчинката захвърлени на пода книги, четени всичките едновременно, трътльото прозираше тази невъзможност, виждаше, че, макар и да не успявам да го убедя, аз имам достъп до нещо, до което той само по случайност и твърде рядко се добира, при това винаги свършващо зле, с някой припадък върху плочките на банята, в апартамента, който е купил за еди-коя си фуста, за близката смърт, осирането в гащите, за бавното влачене по хладните квадрати и мъчното изправяне, размазването на фекалиите по кожата на бутовете му, докато се добре до стената, да се подпре в нея и да се опита да диша, само да диша, а фустата да се прибере, да го открие размазал се така в нужника, и „сега, след като си добре, защо, тъпако си влязъл с обувките?
          После идва мисълта, че съм разработил книгата, че в нея е Планът, че бавно там са се промъквали все имена, които обичам, че героите са призраци на едно можене-да-бъде, мъжете твърде често сме аз и ти, а жените там, са нашите жени, са Ана, са Мадлен, Лилия, Мона, така както сме ги срещали, така както сме ги свиквали с места, с кафе или коняк, с някоя симфония на Прокофиев или Лудвиг ван, една фантазьорска книга за дните на младия писател, неговата ужасяваща неоспоримост на факир, превръщаш града и разходките си в него в условие, в писалищна маса с пишеща машина или лаптоп отгоре, в една фикция за сбъдващ се разказ, за думи, които се прочитат направо в него, между стволовете на дърветата в парковете, по кръстовищата и малките светещи фенери във високото на сградите, или пък като онази триетажна къща, която зърнах веднъж, слизайки към среща с теб, на чиито трети етаж се виждаше лозница и аз започнах да мисля как вените на растението са достигнали до там, как се е склопила тази естествено зелена тента над терасата, и ни видях, Коста, видях ни под сенките на листата да говорим все и отново за съсирека на времето, така че лозата ми разказа история, едно алтернативно случване, което, когато го пиша винаги настръхва, изпепелява, говори отзад, то Е, аз го гледам и описвам, биограф, отвъд литературата. Дали някога ще видиш тези редове, дали ще видим сънят на лозницата, бълването на историите, които ни заливат и обладават – порок за непорочни магьосници? Или тази фраза, Уки-бу-уки-була, която закънтява в главата ми докато пуша на балкона и гледам тихия квартал, бараките за животни, разлистващите се дървета, горите отгоре – и колкото повече я повтарям, толкова повече гласът в главата ми се изменя и става друг глас, вече не моя, почва да ми разнищва демоните на всички нужди, които да оправдаят фразата, да й начертаят и въплътят устни, да си я подхвърлят, да я изплюват и въргалят по езика и в слюнката си, разказ заради бебешко припяване, да обясниш какво може да бъде едно такова настойчиво повтаряне, едни хора, които са обсебени от него, и за които то значи нещо точно определено, част е от универсума им, до такава степен, че изглежда - репликата е космогония, е зидовата основа на този свят, част от канона му, върху който се гради поселището, отношенията на персоните, тази фантомна пантомима на действието, револвера, изстрелите и литературата, Коста, литературата като разстрел, като самоубийство на призраците, а те, след изхъркването, след смъртното задавяне – раждащи се тук, отсам, може би в нас. Като Ана, като мен – Марин, и теб Константине, като Мона, Мадлен и Лилу, само че непознати, току що прехръвлили се през булото, носещи блюда с познания за там, че Там, е всъщност все тая, Тук е, че може би ти ме пишеш, мене, който седя на стола, взирам се в думите на Кортасар и се опитвам да видя, дали няма да почнат да плуват като на сън, малки корабчета от фрази пръскащи се от страниците нагоре и навред, по главната улица, в сладоледите, после по езиците, които се спускат към шоколадовите топки и облизват изсориите, измукват ги, схрускват тяхната вафлена основа, изяждат сюжета, храносмилат синатаксиса и ги изхвърлят в каналите на града, след дръпването на казанчетата, надолу по тръбите, гласът на мечока който реве и отпраща гнустта на времето във водите, реките, моретата и океаните, тази непрестанна мешавица, този грандиозен „Бум“ на истории, които гният и смърдят, които наторяват, за да може върху тях, някога, да поникне онази лозница, да започне да ги изсмуква, и накрая, когато духа вятър, да сее думи из градовете, заклинание на заклинатели заклели се да заклинат заклеването.
          Поувлякох се, все старият магически реализъм, който сега се мъдри на бедрото ми, а в крайна сметка не е нещо твърде особено това вътре в Ницше – разкази в разказите, разплитането на мрежата на литературата, потокът на съзнанието, едно тесарактно разказване, в което персоните се чудят какво ще стане – това или онова, ще прережат ли нечие гърло накрая, ще усетят ли хладното дуло забито в слепоочието или в небцето, ще последва ли изстрел или револверът ще зацепи, ужасяващата мълва, че нищо от това не се случва, дори не и в повествователен смисъл, едно наистина тесарактно избухване, дори по-скоро лъчението на свил се на топка таралеж, чиито игли се разхвърчат на всички възможни посоки и се забиват безжалостно в опитващото се да открои права сюжетна линия същество, надвесило се, най-сетне да си признаем, да провери дали пък таралежа няма да се окаже отдавна умрял. То е като да виждам Ана, Ана, която идва вместо теб, така че цялата подготовка да трябва да умре заедно с таралежа, да се превърне в безплодни опити да не се набодеш, докато го вдигаш и се опитваш да го склониш – разтвори си хватката, животинче, нищо лошо не те чака отвъд, освен една неискаща да схваща Ана, една неистова Ана, вперена безапелационно в мене и моето шляене, в науката да се губиш от времето, да работиш на крак, гладен и крачещ, после да залееш с малко кафе стомашните сокове на историята и да чуеш куркането, да пишеш накрая за него, за това увиване, дълбоко биологично неразположение на живот, който иска да извърши скок, екзистенциалното самоубийство и прочее, да самопретрепе литературата в себе си, да се опълчи на тъпанарския обскурантизъм – защото това отвъд е въпрос на пропедевтика, е разстройване на сетивата и тяхното натравяне, интоксикация с Кортасар, Сарот и толкова много Музика, която звучи от всяка вещ, сложното кресчендо на пискащата материя, която се гърчи под космическите кораби на съзнанията ни, никаква убедителност, Константине, няма да сработи тук, никакви смешновати мъдрости – бъди себе си, самобитност и оригиналничене – само тотална жестокост, театърът на нейното разгръщане и гладно като върколак захвърляне надолу с главата към една пронизваща се на обратно кула, внедряваща се в най-пъклените дълбини на мирозданието – за да откриеш там, на дъното – фунийка сладолед, да го купиш на Ана, и да гледаш розовото и езиче, безмълвно да говори облизването, да изяжда историята на историите.
          В крайна сметка, може да се каже, че започнах да ти говоря заради това облизване на сладоледа, че всъщност ти говоря от много дни, макар и ти да не си, да те няма всъщност, един вид слово към бъдещо отроче, когато Ана ме хваща под лакът и ме води напред в собствената ни заблуда за град, припява си Qiuzas, Quizas, Quizas, докато се отдалечаваме все повече от сладкарницата, където трябваше да те срещна, и аз съм убеден, докато следобедът го изяждат кучетата на мрака, че литературата отново ще се насели с музика, ще се насели с подивяващите аромати на всички Анити, които сноват край разбеснелите ни се пишещи очи, че ще спра да съм гладен, най-сетне ще спра, и озлобеността ще си отиде, ще ти се обадя, и ще те призова, приятелю, за да мога да ти говоря – за всички следобедни магии на светлината, за диагоналите на нейното падане, за дома ни с Ана, за канарчетата, напоследък започнахме да ги пускаме – летят из стаята, току кацнат на рамото ми, или върху дланта ми, която като Хоровиц трака по клавишите за екзалтациите си, провокирани от току приключилото галене на гладката анина кожа, така че канарчето е мир, Новалисов пърхащ посланик, нежната част от петата симфония на Шостакович, някъде към двайсет и седмата минута, която пикира на дланта ми и ме кара да замра над текстовете – вода и удавяне едновременно. Сигурен съм, че някъде там, в тинята или в кораловите им рифове си ти, чакаш зейнал уста, да се гмурна, да те намеря, да те възвърна в себе си, да те отдавя. Сякаш има някакво значение, че дробовете ти отдавна са станали на пихтия, че така изпълнен с вода до скалпа не можеш дума да продумаш, че съм те убил в друго изречение или разказ, не съм ти дал възможност да изплуваш, а Ана се е разплакала – гледа ме в окървавените очи, как й говоря за теб и потръпва в люлеещия се стол, казва ми, че излаз от там няма, че съм се изгубил и няма никога да те намеря, да спра да ти говоря, защото не е здравословно, това няма да излекува глада, нито натравянето, няма както при Сарот, когато изпуснем чашата с коктейл в бара на кораба, да разберем, че това е кораб за мъртъвци, и ние сме мъртъвците в него, а ти си жив, нищо не е станало, както всъщност ми се иска, казва ми, че така или иначе, ти си нямало да пораснеш, че сме сбъркали да те оставяме при трътльото, който понякога може да си забрави ръката на някоя дръжка на врата, какво остава за един тичащ към езерото малчуган – знам, че тя се опитва да ме вкара в друга история, да подреди друг сюжет, за да спра да те зова, да те издирвам, да се провиквам над бездънния кладенец на кафенето, където ви очаквахме да се върнете от излета, както Църни - „Йоване, Йоване, къде си Йоване, Йоване, сине?“ Тогава съм щял, продължава Ана, бършейки бузите си с кърпичка, да спра да повтарям ходенето по барове, щял съм отново да се захвана с книгата и да разнищвам големия План, млад си, канарчетата са при нас, пърхат и чуруликат, никой не може така да ги забърква като теб, стари алхимико – всеки опит е прорез в рутината, все по-близо е рухването, разпарчетосването на симфониите и джаза, така че пиши, Констанца няма да дойде, мъртъв е и толкова, никаква съмнителна преплетеност на литература и действителност няма да промени факта, че шишкавия ти чичо се е разсеял, броил е лястовиците, или се е загледал в копчето на жилетката си, докато мехурчетата в езерото са ставали все по-малко, че когато е вдигнал поглед Констанин го е нямало никакъв, нито край дърветата, където е бил уж само преди миг, че виковете му, „Коста, жребче малко, имаме между три и десет минути, мама и татко ни чакат, ще ти купят сладолед“ не са стигнали до онова, което вече никога не може да чува и т.н.
          Обаче този език, Коста, синко, трябва да се научи да отмира, да възкръсва, да убива и разрязва гърла, да стреля право в сърцата и да пръска кръв, да мирише на барут и на тиня, да изнасилва и гърчи, да трополи в очите – проклятия, войове и адска жупел – сякаш тези очи са езера, в който се излива вселенската азбука на жестокостта, това е илач, цяр, лек, приятелю, в тях е голямото „Бум“, другаде то не може да бъде, колкото повече удържам тази трагичност, тази наивна мелодрама в очите на Анушка, толкова повече ще си ти, ще съм се добрал до тесарактното, свещеническо писане, ритуалът по обрязване на реалността, малките й сгърчени кожички, които окапват по земята и ги стъпквам, смачквам ги, Меча се събужда и над главата и е Лауро, героите на Сарот купуват скапаното кресло Луи XV, ние с майка ти, Ана и Марин сме в кафенето, където избухва взривът, бунтовете, студентските барикади, изстрелите на ъгъла на пресечката, някой, който се шляе и този път е успял да взриви бомбата, а ти сядаш, Констанца, сядаш на бюрото, Шопен, Шостакович и Рахманинов в едно, клавишите и книгата за живота на млад писател, разправящ се с гнустта на времето, родът и езикът ни са претърпели това разкъсване и възкресението, костите и слузта ни са се пръснали и потънали в земята, изгнили са – така че той вече може да говори, съсирекът е свършил работата, кравите са измрели, торта е осигурена, нищо не е било, както си мисля - Ана ти е подала фунийката със сладолед, ти си се затичал по главната след някакви гълъби, петата симфония, арфите, бледите костици от жълтия гребен на слънцето, залезът, в който изчезваш – Бум, едно огромно Бум, зад гърба ти, в което ние изгаряме, и вече имаме език, на който да разказваме за бохемските следобеди на лекотата.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 22. декември 2016 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]