Захари Захариев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Театър на жестокостта

 

Захари Захариев

 

          Улавям се, че ти говоря, вече за не знам кой път, Лулу, се улавям и то е някъде между две подръпвания от цигарата и ето ме мен, ето ме, на терасата пламъкът се разпалва, усещам устните да се свиват, макар че трябва да говорят на теб и да дръпват, Лулу, да издърпват през тревата пропукването и града долу да става оранжев, нищо, че сливите тъкмо са цъфнали и „златната девственица“, проклет да съм, защо просто не изръмжа Golden Virginia и да се свършва, какъв е този страх, защо вечно вещите и техните имена, но нали някога, все някога, Лулу трябва да почнем обричането, да вкараме листчетата, толкова безбройни жестове, с които малко кривите ти пръсти опипват оризовите парчета и после езикът ти, мандарино, езикът ти оранжев като нощта се спуска, лепилото, нали се сещаш, оргазъм и цигарата е готова, а ти излизаш да пушиш на един друг балкон и там е Ману да си подсвирква както винаги Скрябин или Едит, макар че ти изобщо не го понасяш, не Ману, не него, и така да приключва поредната вечер. Много бързо да сме направили главите и онова хубаво бренди от Испания, което някой пак е донесъл, за да може имената малко повече да настояват, но пък устата ти Лулу по това време вече е заета с моята слюнка, обменяме допир на тютюн и кашляме в съня си, толкова много пъти тази прокълната кашлица ни изтръгваше точно преди голямата черна врата на съня да се срути и да разберем какво е това, в което сънуваме и няколко дзен коана на закуска, примесени с бананите и смеха ти, дето блясва белите зъбчета и те захапват цветовете на сливата отсреща, а аз трябва отново да се изправя, да ти подавам огънчето и да чакам да дишаш.
          После ще е докато крача и съм сам, но не за твърде дълго, понеже все някъде в тази лудницата, край канала или в парка, до зелените маси, по средата на няколко сервиза и бялото топче почти не ме удря о челото, ще бъде Ману, La Foule, и там под дърветата, дето не са забравили да танцуват вятър и листа, ще разбера за техниката на жълтата чапла, вадеща слънчевка от тъмното езеро, хилката ще удари топчето точно преди да се стовари на земята, ще полети кръглата, луда скитница, погледите поне на петима ще проследят дъгата й високо над парка, тогава малката пластмасова топка, Лулу, прозрение и ти, гравитация, онези измамни движения, които уж ни придърпват към центъра, заземяват ни, докато астралните трепети на миглите ти се вкопчват в голямото жълто петно на слънцето объркано от следобедните ни запои по пейките и Ману, мамка му Ману, гледа ту него, ту тебе под мустак и метафора и когато се килнем в прояденото от гнилост дърво, назад през облегалката, само за малко припомнили си какво е луната да се събира между показалеца и палеца, слънцето пада с трима ни в тревите и поляната, в голямото бетонно сърце на града ще става алхимия на преплитането, докато долу, някъде между мишницата ти и носът ми тромбоничен Ману скръбно се хили и Скрябин. Тогава аз вече трябва да съм започнал да ви говоря за белезите, зениците ти тогава, рохкави, зелено мухлясали яйца от една закуска преди толкова години, Лулу, разширено трептят докато Ману „братле, остави тая работа, давайте да слизаме към центъра, Бергман, Есенна соната, а вие си бъдете диванета и там“ за да оставим малките осили по гърбовете ни като припомняне за темата, нека бележат в плавната промяна на пейзажа, който ни врязва глупавите си блокове и диагоналите на едно все по-болно от запад слънце, трамваят, бабичката със забрадка, забила нос в Махабхарата и нашите демонски, впиянчени очи с толкова много първични, червени взривове в бялото на окото, на седалката зад нея, надвесващи се към строфите „Жреците познавачи избраха равнина, приветна за окото, богата на храна“ само за да се разкискаме като подивели, оправдание за онова подходящо „нехранимайковци“ заточено зад роговите рамки и малката кафява брадавица на носа извъртял се към нас, но жреците са се справили, жено, гледай как косата ти, бабушке мила, този ми ти нос и нафталинът, бабук, хранят очите ни, пейзажна мана и амброзия от други митологии. И нали нямаме билети, а ненадейно кондукторите и застрашително повдигащия се бастун „Сута каза: Желайки доброто на своите роднини, задума Джараткару: - Известно ти е, сине, че змиите от майка били са прокълнати“ и жезълът оставя червено с тенденция за синьо по гърбината на Ману, докато вратите чаткат захапка, раздробяваща псувните на контролата зад тичащите ни в полумрака люспещи се кожи на удавници в средоточие от град, улици, още малко тръстикова ракия от Уругвай или някъде другаде, направо от бутилката свършваща изстрел и дуло в устните ти, отново езикът, този път моя и не листчетата, а онази спиртна струйка по шията ти, киселке, някъде до релсите, още кънти под краката ни прокобата на изместването. Белязани сме да я разменяме, да се допира остатъка от уста до пълното и присъствие, нещо, което разбълбука синджирчето на ракията и май е „Поема на екстаза“ изпод яката на Ману и уличните лампи, та ръката му, която се спуска и ни сграбчва през вратовете, стиска и стяга, за да се заклатим като кегли, в прегръдката му да остане друго бъдещо синьо по кожите, отпрашващи към тротоара, и ни пръска с капки спирт против проклятия на интелектуална бабушкерност и границите на контрола, може би по-добре Джармуш, отколкото Ингмар, защото как ще се намери някой дето нещо да ни впечатли, а и другия театър е безплатен, нощта на градовете и толкова преплитаща се семантика на краченето, която може да изригне навътре или навън от някой бар, където, по дяволите, но едва ли, знаят за Арто и за това, че бутилките и чашите са шамандури – възлестите ръце, Лулу (тук Ману говори между все така подсвиркване и жжж(и все по-трудно се говори)игари) се хващат за противоудавника, единственото сигурно средство против и толкова много ЗА киснене по маси, засенчили са си очите, виж ги Лулу, в собственическата култура на съвместно оглупяване и социални мрежи за развратен космос.
          Тогава се улавям, че не само аз ти говоря, Лулу, че Ману и това толкова настойчиво подсвиркване, тайните жестове, и онази рака, спускаща се към задника ти, която уж трябва да е моята, защото тримата прегърнати и трудното обръщане на врата при три залепнали походки, защото твърде добре си спомням бузите и мекотата, толкова екзалтирани по Скрябин вечер, и уж да ни улесниш в продължението на разговора, „Щом Махабхарата ни говори, очаквай, братче, щурост, неслучайно се разтварят страниците, някъде в метала, баба, отец, и прехвърчащите искри по жиците, та да четем онова, за очите“ и аз „Херменевтиката е загубена кауза Ману, при толкова ракия, единствения кръг, който ще затворим ще се очертае по диагонала на повръщането в някой храст“, свила си ни цигари и на двамата, Лулу, и ми се сторва, че малко повече езикът по онази девственица, в преплитането на реплики, ръкомахане и сръчкване в ребрата се изплъзва от досягащата ми се ръка и слюнката ти пропуква под подръпванията на мустакатата муцуна, двайсет санта в ляво, Ману въздиша, и като че ли току ще изкашля Брахма, а града долу и овред става оранжеви мотиви ревност и вход към пресветите братски старчета „Люмиер“, седалките в тъмното, някъде към по задните редове, за да може сред подаванията на увитата в кафява хартия бутилка, Уругвай-ракия, учудено отново да разберем, че това не е филмът и няма Лив Улман, а някаква слабовата морска глупотевина, актриска на вълните и коктейлите Шекспир попръцва и се оригва на инвалидната количка, поради което Ману решава, че на онази толкова трагична сценка, посреднощното разпищяване в леглото и загрижената сестра, неимоверният му подсвиркващ баритон трябва да заскрибуца „Прометей или поема от огън“ там-пара-уруг-пама-пама-памп-се-е-изправил насред погубените в сенките на залата и жрецът вижда фенерчето на разпоредителя, подпалващите се вежди на малко-много-трътлестата мамичка, която само може да си мечтае за Скрябин и още белези, накрая, Лулу, още белези, понеже ракията, нали се сещащ, оргазма на жестокостта и онзи тукат, приближаващия се забавено към ченето ми юмрук на от-къде-се –взе-това-сливане-и-здравеняка-от-Люмиер, дето ни запраща на плочките пред кино-театър-за-една-нощ, а някъде горе вие, ти Лулу, и, нека римувам, Ману, докато аз си събирам палтото и плюя слюнка кръв върху лъсната по земята нощ, чувам го как говори, на тебе ли, на онзи ли „ама господин Бадман, простете, не може така, ние гражданите на светата република на фантазията“, за да може послеследващото просване и кръв, която да се смеси с моята, та да гледам, как под смешните белодробно-червени хриптежи на Ману и повдигащата и снишаваща се гръд, ти, Лулу, в последния момент, докато ние сме жалки и смазани на плочките, понеже прекалено много поезия и лудост, пускаш показалец по очуканата в каменоломна чутура на тоя двуметров тъпанар, пръстчето ти, което благодарим, драга, спира засилването от толкова лошокачественото кино на крака му, дето трябва да свърши нашето пиянство в коремите ни, да ни се догади и херменевтика от остатъците на закуската пред „Люмиер“. За да може още тогава, „не плачи за мене, София“ понеже улиците, плочките, нашето подпиращо се изправяне да е толкова много някъде на дъното от бутилката, слава богу, докато онзи ни е подбутвал и подритвал ти си взела ракията и е скъсана само амбалажната хартия, та нашите две кървящи мутри се надигат под оракулното поклащане на хълбоците ти, и удрящото се в тях стъкло, зад което, мила Лулу, цялата нощ вече не е толкова оранжева, въпреки че ревността, и някъде в спирта, иззад и вътре в него, дето се клати възбуден от близостта на вулвата ти, има светофари, преплитащи се песни на клони, и толкова много хоризонт, да ни извърне под лакътя ти, хванал моя, а моя съответно на Ману, танци-тараранци-и-джаз-ташак, та след бляскавото крачене и подпяване под изключително досадните неони, нов парк, съвсем малък, затворен между мъжците на отчаяно забравили жестокостта, втренчени в теле-окото мърди-къщурки и високи аритектурни пилотажи на скапаната, съвместна, блокова екзалтация на секс по график, вторник и закуска без банани, понеже въглехидратите, цъфналите в междублоковото пространство бели сливи и свития корем, някъде под техните склопяващи се первази с препикани от гълъбите цветенца и палми, ти ни оставяш да танцуваме накъмто следващата глътка Уругвай. Нали, понеже, както виждаме много добре и двамата, ти си чиста, носът ти не кърви, та аптеката и малко памук и нещо, с което „да ви забърша, лениви котета на опиянението“. Няма да ти мъркам, Лулу, но все пак се опитвам нещо да ти кажа, докато върхът на носа ми по-скоро ме уведомява, че земята може да бъде падеж, но добре, че е Ману, добре, че той, да ме хване, преди quod erat demonstrandum и неумолимата дъга на топчето, придърпвано от гравитацията към полето на противника, така, че онова, което се улавям да ти говоря, прегърнат против падението в лапите на мустакатия, е „Ти внимавай, тия там, в дрогериите, са мискини, да не ти продадат химически замърсена съдба, Е-та, Е-то, Хамлете!“.
          Така де, сега пак ще трябва да свиваме цигари, листчетата, погубили се някъде в досадността на изплъзващите се от контрол вещи и имената, имената Лулу, но тебе те няма, така че – имената, Ману, имената, имената, имената и осветената, фосфоресцираща нощ, на която определено и трябва мотив от Пиаф, за да има някаква последователна възвращаемост в разказа на този цирк, и нали разбираш, херменевтика и прочее, трябва добре да посрещнем нашата сестра, завръщаща се от болнавото бяло на спасението с билки в дланите, дето ще попият, онова, което разпиляваме като червено от носовете. Там си, Лулу, пронизваща бяло-синята арка на „признатите“ наркотици и навлизаща толкова смело и все пак клатушкащ се Уругвай в нощта, идваща към двама ни, които ти говорим, че ревността е зла риба, плуваща зад клепачите, докато вдигаш това чудо, марля ли е, що ли, а ние сме килнали глави назад в прояденото, гниещо дърво на скамейката и не виждаме поради всекичасно нужната отмала от приемането на света, почти мога да усетя, Лулу, поклащащите се на метър и нещо гърди, зърната им, които пеят, „прощавай, не плачи за мен, Език“ докато си се навела и ни попиваш изпълнението от Люмиер, театъра и киното на кръвта. Но за това пък Златната девственица си я бива и дори след удар в зъбите хъркащото умиране на дробовете, може би, все още е добра поличба, може би Ману все още ще ни подсвирва Скрябин и няма да е толкова за теб, толкова проклето и много за теб, докато по-късно близките разстояния и „все пак, не е нужно да прекосявате целия град, за да може съня“ и сме се озовали по непредвидимата съдба на улиците, стълбите нагоре към блока, черната, грандиозна врата, сриваща се под връзките ключове на Ману, някъде в гостната, най-сетне с чаши за ракията и тя вътре в тях, да почнем да клюмаме и да сричаме, вече знам, двамата, да сричаме твоята астрална хубост, миглите ти, които разбъркват всяко приятелство, така че по-късно, когато съм заспал с настръхналата ти кожа до моята в някак познато легло, влажната, мила целувка по челото и отказа от по-нататък, защото умората и сбиването, така че когато вратата, мисля си, за трети път се срутва и аз виждам, какво е онова, в което сънуваме, гърлото ми е пресъхнало от прекалено неразбрана ракия и когато в коридорите на броденето за вода виждам една ръка, уж, нали уж, имената, назоваването и разбирането, пъклената херменевтика, нали уж трябва да е моята, обаче аз добре си спомням Скрябин и мекотата на задника ти, възхищаващ се с повдигане на косъмчетата, и някъде май имаше една пушка от някакъв си дядо, която Ману редовно почиства и държи заредена, 21 век и опасността на необезопасеното от набези лично пространство, така че, ръката ми, Лулу, се спуска в мрака към извитите пирончета в стената и я отлепва, Лулу, кисела, кървава Лулу, най-сетне разбрал бързото отрезвяване и налудната жестокост на краченето с пушка в дланите посред тъмните катакомби на сливането, доразтварям оставената от нетърпеливостта и страстта врата, за да разбера чия е ръката, и да стрелям, Лулу, да стрелям. Там, където се разхвърчат парчета коси и кожа, рибата на ревността ще плува, защото океанът от жестове е жестокост, която ще изпушвам на онзи друг балкон и там ще е Ману, Ману, Ману подсвиркващ Скрябин, La Foule Пиаф и „Поема на Екзалтацията“, Лулу, и най-сетне ще се уловя, да говоря и на двама ви, с толкова много нежност, която може би, може би, в някаква астрална добрина, ще затвори клепачите ти с лека длан, и нищо от това няма да...

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. март 2017 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]