Златозар Петров

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

***

 

Златозар Петров

 

 

 

Aз в детството реших да се науча
да бъда блед, спокоен и жесток.
Спря влака. В сенките залутан,
израства път, разкалян и дълбок.

 

Не репетирах ролите си в мрака,
а сам по пътя есенно-ръждив;
като кафява пяна съхнеше листака
и в намеци се губех – тъжен,тих.

 

Човек изгуби ли това, което има,
след време го намира във вагона.
Съдбата вплита шарките в килима
и виждаш своя двойник на разклона.

 

Замъкваш го на гарата: „Да ви почерпя?” –
но той е горд, жесток и присмехулен;
запръсква дъжд и капките му черни
преливат в течна маска като було.

 

Над локвите наведен, им намигаш,
че уж се скри завинаги в тревите
на детството, но нещо не достигна
и пак с живота трябва да привикваш.

 

Потегля влакът. Тягостно, студено.
Гримиран пак, пейзажът се размаза.
С индианския си лък аз бродя в него
и чакам своя враг да го накажа.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 15. август 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]