Златозар Петров

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

***

 

Златозар Петров

 

 

 

Влечало ме е към тавани прашни,
където правилото е да не говориш.
Смъртта сред вехтории не е страшна,
докато чуваш глъчката на двора.

 

Артист на влажни, лицемерни взори,
аз криех погледа си в тъмнината –
дали е хубаво, сега не ми се спори,
щом виждам името си на стената.

 

Години, пълни с продоволствен шум
(стихът набъбва чак от свинска кръв),
войски на двора сякаш – щурм
и аз отмятам одеалото си пръв,

 

за да заглъхна горе като звук,
от други звукове възторжени надвит.
Тъй слагаме на времето мундщук,
отчаяни от дом, съдба и бит.

 

Но после, вкаменени от простора,
измамени от дивото пространство,
нехайно се оплакваме на хора,
в които няма ни лъжа, ни тайнство.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 15. август 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]