Йовица Ачин

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Прочетено в очите ти. Разкази на свещ“

 

Йовица Ачин

 

Превод от сръбски: Русанка Ляпова

 

 

 

МЕСЕЦ ПОЗИТИВЕН

 

 

Корица на книгата

 

         Никога, ама съвсем никога не се обърна към мен. Не ме погледна. Дори бегло. Дори когато се гмуркаше в дълбините, почти бездънни. А сега, от нощес, не отлепя поглед от мен. Отначало очите му бяха невярващи, после гневни, след това снизходителни, а накрая - тъжни. И така, гледа ме все по-хипнотично на този бряг с изплашен поглед, който постепенно се примирява с присъдата. Най-накрая не можах повече да издържа да не го погледна и аз.

 

        Всички са негативни. Не знае дали това е причината, но всички излъчват някаква нездрава сила. Пълни са с живот, кипи в тях, и съвсем разбираемо, обичат живота, както би казал някога, просто се нахвърлят отгоре му, сякаш искат да го изпият наведнъж, до дъно, толкова са зажаднели за него.
        А той е позитивен. И така, докато трепне с око и вече е смазан, гледа мрачно другите, изплашен е и е изпълнен с гняв, съмняващ се, че е уцелило точно него. Не, не се съмнява, защото това би означавало, че има частица надежда. Не, няма дори съмнение, колкото и да му се иска да каже, че го е обзело съмнение. Всъщност нито следа от него, само си го измисля, хваща се за сламката. За измислена сламка.
        Позитивен е. Онзи, който го е преживял, знае, че не му остава нищо друго, освен да се прости с всичко и най-добре да го направи, а ако след това му е останала и капчица сила, да се хвърли в последни приготовления. Позитивен е, научи го тази вечер като неоспорим факт.
        Миналата нощ изведнъж му хрумна, или разчете някакво тайно послание в себе си, да отиде в Студентската клиника и да си направи тест. Не се числи към никоя от рисковите групи. Физически е в превъзходна кондиция, професионален гмуркач със степен divemaster, тридесет и пет годишен, наричан от познатите си за по-кратко Прота, доста космат, чак на гърба, знае едно-друго за разделението между хората и често казва: какъв недостоен израз, рискова група! Отиде естествено след полунощ. Взеха му кръв и му дадоха номерче. Анонимността e гарантирана.
        Как изобщо се подготвяш за края? Ако някой разполага с готова рецепта, то той самият няма. Може би просто да замлъкне и да чака. С Лидия, с глава в голия й скут, върху нейното храстче, което мирише на къпини с дъх на блато, с поглед, вперен отдолу в очите й. Може би трябва просто да мълчи и да изживява всеки миг като последен, защото наистина е последен, и да гледа на нещата така, както когато знаеш, че ги виждаш за последен път. Да се научиш за една нощ да бъдеш по-добър в тяхното изоставяне, по-добър в забравянето им, особено на онези, за които ужасно ти пука. Може би да не говориш нищо, да си изредиш в списък работите, които все още би могъл да направиш и след това да се опиташ наистина да ги свършиш. Но ако си позитивен, както е той, дори повече от позитивен, вече осъден, дали ти остава нещо за вършене? Или пък само да замлъкне и да записва всеки миг, отказал се от всякакъв по-нататъшен живот и превърнал отказа си в желание да каже още нещо, да го запише за хората, които обича и които ще трябва да остави? Или е по-разумно да не разберат, че ги обича, както и да не научат, че ги оставя, докато не ги напусне, и то безвъзвратно?
        Тази вечер отиде пак в клиниката, каза си номера и в плик със същия номер получи резултата от теста. Излезе. Стотина метра по-надолу по улицата спря и отвори плика. Печалба или не? Настръхна. Прииска му се да завие. Гърлото му се сви. Стомахът му се превърна в чувалче със стъклени стърготини. Веднага се върна. Попита момичето, което му даде резултатите, може ли да има грешка. Тя го посъветва да се качи на втория етаж и да се обади на лекаря. Позитивен сте, каза му въпросният лекар, небръснат мъж, по-млад от него, и му наля газирана вода.
        Поднесе чашата към устните си, но веднага след това я върна обратно на масата. Не можеше и глътка. Сграбчи отново чашата и пак я остави.
        И не само че сте позитивен, но сте позитивен по възможно най-лошия начин; не знам какво още да ви кажа, продължи лекарят. Не сте болен, но все едно че сте. С висок процент сте, пълен догоре. Вирусите просто бъкат във вас. Ретровируси! Направо не мога да го проумея. Трябва да ви докладвам. Може би още утре вече ще сте болен. Не е трябвало дори да се тествате, смяташе той, защото понякога е по-добре да не се знае. Истинско чудо. В теста няма данни, че си вкарвате някаква дрога. Щеше да се познае по кръвта. А щом болестта се прояви, при вас тя ще се развие стремително, в галоп. Ще се прояви при всички случаи. Според досегашния ми опит най-късно до месец. Когато получа мнение по доклада си, ще ви уведомя, ако ми дадете адреса си. Гарантираме ви, че по никакъв начин няма да злоупотребим с получената информация. Трябва да ви регистрираме, дори да е под номер, но само от вас зависи дали ще се идентифицирате или не. Засега сте – търсеше точната дума и накрая изрече много тихо и колебливо – щастлив, ако издържите и месец в това състояние, без да заболеете. След това ще трябва да приемете интензивно лекарско наблюдение. Ще стане болезнено, а ние ще се стремим да ви облекчаваме. Имали ли сте скоро трансфузия? Не. А някой друг позитивен или болен от роднините ви? Ще трябва да ни дадете и информация с кого сте били в интимна връзка, знаете за какво става дума, в последно време, най-добре през цялата година. Независимо дали са лица от същия или от противоположния пол. Веднага щом чу това, пред очите му се появи Лидия, изникна от нищото, призрак, който му се усмихваше мило, и той си излезе без думи от кабинета. Но преди да си тръгне, още веднъж се опита да пийне малко вода. Без успех. Разля я върху себе си и по зеления линолеум на пода. Както и предишните два пъти, остави несигурно чашата на масата, до самия ръб. Може би й трябваше още милиметър и щеше да падне. Искаше го, искаше чашата да падне, да се счупи, но не му се удаде. Не достигаше само милиметър. Дори не затвори вратата на кабинета след себе си. Хукна по стълбите към изхода, а после отново стремглаво по другите стълби, които водеха на улицата.
        В денонощния магазин купи бутилка вино. Излезе, а после пак се върна. Само излиза и се връща. Ще трябва веднъж завинаги да се стегне, да излезе и повече да не се връща. Купи още две бутилки вино. Черно вино, черно като лекарство, като неговата позитивна кръв, черна кръв, отровена. Помисли си, че светът започва да му изглежда твърде злокобен, а всъщност изобщо не заслужава това, светът си е такъв, какъвто е. Купи и бурканче мариновани зелени аспержи. Не, не му се ядеше. Купи ги машинално. И също тъй машинално ги загриза по улицата. Солта го щипеше по палеца, който си бе порязал сутринта с ножа за хляб.
        Качи се горе, в усойното си таванско жилище. Знаете ли колко самотен се чувстваше? Няма как да знаете. Живееше сам. И сам щеше да спре да живее. Безпомощен и сам. Щеше да му дойде добре, ако си имаше котка или поне куче, или хамстер, дори невестулка. Космите вече нямаше да му пречат. Искаше му се някой да е до него, да се притисне до някое момиче, да се съблекат и да се докосват с всяка клетка, да се слее с другото тяло и да изчезне в него. Но кой би го прегърнал сега? Кого би посмял да прегърне?
        Само Лидия, никой друг... Може ли който и да е? Само някой да поиска. Преди всичко би трябвало да се осмели да каже на някого и да стисне зъби, да се въздържи от обвинения към другите, дори към себе си. Непонятно защо, без никаква връзка с положението, в което се намираше, през ума му прелетя представата за гримирането на Лидия. Всеки път я възпираше, да не прекалява с цапотенето. А сега му идеше и сам да се гримира и така, спуснал було пред очите си, да скрие от всички ужаса си, че неговото тяло, единственото, на което бе разчитал, преставаше да бъде негово. Лидия умее и в пълен мрак да се гримира съвършено. Устните, очите, веждите, скулите. Може би и за нея не е разкрасяване, сега го разбира, а един вид камуфлаж. За момент му хрумна да изпочупи всички мебели в апартаментчето си, да изпразни рафтовете и чекмеджетата. Нищо от онова, което ужким съставлява живота му, да не остане след него; би трябвало да изгори всичко. Но не го стори. Аз съм бял заек, рече високо, който е принуден да ходи като вълк и да вие. Трябваше му още нещо, но не знаеше какво да добави, за да се отърси от ступора. Като вълк, който се казва Нервал, див Нервал, десперадо. Беше чул от някого за вълк, който се нарича Нервал, и това име му се стори съвсем подходящо за водач на глутница, свален от челното си място.
        Извади тетрадка, чиста, неизписана, купена преди петнадесетина години на Малвинските острови, където беше работил като гмуркач, най-хубавата тетрадка, която имаше, с цветни корици със снимка на четири старинни стъклени съда, овални, за есенции и ликьор, които вероятно са били изработени в зората на европейското стъкларство. Сложи тетрадката на масата, отгоре й - химикалка, после отиде в ъгъла на стаята, отмести леглото, за да няма нищо наоколо, седна в празния ъгъл, опря лакти на пода, долепи гръб до стените, събра крака, цял се сгърчи. Носеше сини протрити джинси. Беше обут в сини гуменки, също изтъркани. Стисна очи и зачака. Дори не чакаше. Само му беше студено, но не му пукаше. Жадуваше за нечия прегръдка. Всъщност чакаше все по-сухото му гърло да се поотпусне, за да пийне нещо и да отмие сухотата. Или изобщо не чакаше. Единственото, което искаше, бе да не иска нищо повече. От време на време потупваше с длани по пода, съвсем безсмислено.
        Изля първата бутилка в себе си почти на екс. Чаша след чаша. Седемстотин грама вино. „Вранац”. Едва усети вкуса му. Впрочем долови повече от всякога химикалите. Консерванти, оцветители и кой знае още какво. Начена и втората бутилка, после отвори тетрадката, захвана да пише какво би трябвало да свърши, докато все още може, като се надяваше, че цялото това писане ще му помогне да се съвземе и овладее, да се отърси от вцепенението, което го връхлиташе на талази и на което се съпротивляваше, както пясъкът се противопоставя на вълните, като им се оставя.
        Скоро ще стане полунощ.
        Нека някой ме прегърне, извика. Нима трябва да съм сам?
        Никакъв отклик. Погледна встрани: бяха минали десетина минути след полунощ.
        Написа два пъти: Нима трябва да съм сам? Пишеше за първи път в живота си.
        Един месец позитивен, цял месец сам. Месецът сега му се струваше вечност, ненужна вечност. Твърде кратка, за да успее да направи и създаде нещо, твърде дълга за чакане и разпадане, дори да е най-краткият месец, февруари. Нима до това се свежда вечността? Всъщност вечността не бива да трае по-дълго от тази септемврийска нощ, от тази минута, тази секунда. Безкрайно време, което няма да продължи повече от месец, при това, кой знае, въпросният месец вече може да е започнал преди месец. Кой би могъл да каже? Тестът не показваше кога е заразен, както и как се е заразил. Сега целият се съсредоточи в това, да открие в себе си мига, когато е изчаткало в него, защото ако разбере кога се е случило това чат, може би ще успее да се върне там, преди да се е пукнало и да се е разляло в кръвта му, и да поеме по друг път, да заобиколи задънената улица, в която се намира сега. Ала времето не може да се върне назад. Остава му само да напипа измерение, непознато за сетивата, да се хързулне в него и така да се избави. Ще трябва да започне да вярва в чудеса.
        Кой знае откога е в него вирусът, а безкрайното време е само наша идея, която сме изфабрикували в последния момент, когато времето вече е свършило, а светът е стигнал до края на историята за своята вечност.
        Написа: Последен миг от моята вечност.
        Сякаш се приучва да живее от последния миг до последния миг. При него това привикване може би е по-бързо, отколкото при другите, сигурно защото, мисли си той в едно далечно кътче от съзнанието, открай време си е бил приспособим по природа, затова и сега, в последния момент, това негово умение се проявява дори по-светкавично, отколкото по принцип. Но за първи път в негов ущърб, защото сега би трябвало да отговори със съпротива и борбеност, а не с приемане и унизително покорство. Единственото, което се засилва в него, е жаждата за прегръдка, за друго живо тяло. Тази жажда се разгаря; изгаря го, защото почти всеки шанс да я удовлетвори неумолимо избледнява. Вече почти няма избор. Ако веднага не предприеме нещо, ще му остане само да се примири съкрушено с тежката си орис, защото какво друго да стори и защо, освен да хлипа до последната минута. И дори да се отвращава от себе си, докато призовава онова, което има да се случва, най-сетне да дойде и да не се помайва повече. Но ако имаше начин да се посвети на друг човек, усеща го, това би могло да го промени из основи и тогава би бил способен да се съпротивлява на състоянието си на позитивен, даже да продължи повече от месец.
        Ако иска да направи нещо, докато нощта нахлува в малките часове, трябва да го направи веднага, защото времето лети. А той още пише. Пита се на кого ли. Пише, сякаш се отрича от всеки възможен избор, какъвто почти няма, и вече усеща кръвта и гнойта от бъдещите рани в устата си, в ноздрите, в гърлото, и вдига глава, неволно се съсредоточава върху чашата с вино пред себе си, върху кристалната чаша „Ридел”, предназначена точно за такова тъмночервено вино, което единствено в нея бълбука с цялото богатство от вкусове и аромати. За какво му е да размишлява за чашата със столче, безукорно балансирано, докато устата му се пълни с кръв и гной? Това му е минута подарен отдих. Спасителен повей на разсеяност за откъсване от мъката, шанс да се реши. Втори едва ли ще получи. Времето лети и състоянието му на позитивен не чака, колкото и да моли небето да запази концентрацията, която го напуска, ако изобщо я е имал някога, и да чака.

 

        Първоначално, когато се запознаха преди няколко месеца, Лидия го отблъсна. Не е тя за любов, каза му. Още се опитва да преболее предишната. А може и да напусне страната. Съсипана е от бомбардировките, които прекарвала в апартамента им в сутерена с младежа и неговата сестра, примираща от страх всяка божа нощ. Не спирали да се любят. Единствено това й помагало да заспива и да се буди.
        А не беше ли нещо подобно и неговото с Дуня? Все пак не би могъл да каже, че обичаше Дуня, но понеже беше сам, без задължения да се грижи за някого, искаше му се да я защитава. Желанието да защитаваш някого може да е подходяща основа за любов, но не винаги, не и когато не е непреодолимо. Дали беше обичал някого, размишлението над този въпрос винаги имаше горчивия привкус на поражение.
        Скоро след това, след като страната им прие наложените й условия и нападенията над нея бяха прекратени, още същото лято, много дъждовно, младежът се влюби в друго момиче и остави Лидия. Тогава тя заяви, след като повторно го отблъсна, че й се иска да избяга завинаги, макар все нещо да я задържа. Страхува се да остане, страхува се и да замине. Затова не смее да се обвързва с него. Очите й са черни, напомнят цвета на див кестен, не лъжат. Необичайни, с леко изпъкнала очна ябълка и със зеници, които изглеждат бездънни, големи очи, леко азиатски като форма. Лицето й е бяло, бяло, меко. Привличаше го и той не се отказваше. Тя замина за Будапеща и се върна. По-късно му призна, че най-накрая си казала, какво пък толкова се превзема, и приела любовните му излияния. Той повярва, че го е обикнала, може би не точно колкото той нея, но това няма значение. За няколкото месеца, през които са заедно, вече веднъж го напусна с обяснението, че не е за него, че е твърде стара за него. И той самият не е наясно защо все пак се върна. Смята, че единствената възможна причина е, че все пак го обича. И тя е за него единственият избор.
        Знае, че Лидия работи до късно през нощта над своите чертежи за някакво проектантско бюро. „Лидия, позитивен съм.” Тя реши, че се шегува. Засмя се, сякаш е изтърсил някоя щуротия. После му каза, че и тя ходила наскоро да се тества и че всичко е наред. Нещо я накарало да отиде да се провери. Не, не се съмнявала в него. По-скоро в себе си. Това съвсем ясно му показваше, че е била и с друг, докато ходеше с него, но в този момент не стигна до съзнанието му. Та така, чиста е. Всъщност отишла да си направи тест преди три дни, когато за последен път били заедно; същата вечер се отбила в клиниката. Но как тогава той? Не е възможно, в никакъв случай. „Нощес получих резултата. Напълно сигурно е.”
        „И сега какво?”, попита тя, като че ли плачливият немъжествен тон на думите му, потрепващ, отприщен от виното, най-сетне успя да я убеди. Гласът й ставаше твърд и все по-висок. „Къде успя да те прилапа, мой Прото! Точно сега, когато всичко трябваше истински да ни потръгне. Когато получих и тази страхотна поръчка...” Можеше да предположи, че думите са се изплъзнали от устата й, но не, говореше уверено, сякаш самата тя е позитивна. После взе да си мърмори нещо. Въздишаше. Кълнеше. „Как да ти помогна? Каква да направя, ако е вярно? Не съм чудотворка.”
        Искаше единствено прегръдка. „Знам, че не си. Не очаквам такова нещо. Искам само...”
        „Не, не мога да ти помогна. Не мога да обещая.”
        Искаше да се притисне до нея. „Трябва веднага да те видя”, каза и спря, защото ако продължеше, плачът щеше да избие навън.
        „Не мога сега, работя, извинявай. Ще направя всичко, каквото мога, но не знам какво всъщност ще е то? Предизвикваше съдбата, бърникаше къде ли не, а после с мръсен палец, със счупен нокът си човъркаше носа. И да не си го правил, тъй де, все едно че си. Всичко е от стреса.”
        А може би е с някого. Но не, и през ум не му минаваше. Вече нищо не може да е истина, след като е позитивен и недвусмислено му казаха да се готви. Колкото по-безнадеждна е една страст, толкова е по-продължителна, а след време виждаме навсякъде край себе си, че онова, което е породило страстта ни, се случва само на другите.
        Отряза го набързо с обещанието, че ще му се обади утре, да си стои вкъщи и никъде да не излиза, и прекъсна връзката, без да дочака да добави и дума, каквато той всъщност не бе в състояние да произнесе. А той се нуждаеше от Лидия точно сега, в същия миг. Не утре. Утре щеше да е късно. Утре за него месецът вече щеше да е изтекъл и щеше да е започнало неговото отсъствие.
        Хрумна му, докато притискаше клепачи с юмруци, да отиде до тях и да легне на прага й. Помисли си, че топлината й щеше да му помогне дори през стената, през вратата.
        На сутринта щеше да стъпи отгоре му. Ясно чу какво щеше да каже: Добре, позитивен си, но ме задушаваш, и трябваше да си стоиш вкъщи, докато не ти се обадя.

 

        Съсипан е, но е някак си просветлен. Сияе отвътре и тази жарка светлина го изгаря. Измъкна тениската от джинсите си, запретна я на корема и си я нахлузи на лицето, чак до тила, само и само да не гори и да не свети повече. Не виждаше нищо, трябваше да направи прорези за очите; главата му се замая. Свали си тениската; найлонов чувал щеше да свърши по-добра работа. Черен, за отпадъци. Без никакви прорези. Затова след като изпи още една чаша, риделски кристал от серията „Сомелиерс”, и отвори нова бутилка, веднага посегна и към последната сламка. Реши да обърне и тази карта, макар да знае, че е губеща, но той това и иска, да не му остане никакъв коз в ръцете и в ръкавите. Празнотата е пътят към примирението и сбогуването.
        Обажда се на Дуня. Иска да е вълк, на когото са отнели всичко. Вдига брат й. Дуня спи. Да я събуди ли? Да, почти моли той, случило ли се е нещо, нищо страшно, макар че гласът му несъмнено подсказва обратното, но трябва да й съобщи нещо без отлагане. И наистина й го казва. Позитивен е. Още най-много месец. Гласът му звучи някак чуждо. Иска да я помоли да се видят. Иска му се да коленичи с телефонната слушалка до ухото. Чува как шепнешком подхвърля на брат си да излезе от стаята, че обаждането не го засяга. Не успява да я попита, но тя отговаря без питане. Със сънен глас, без всякаква тревога, просто изрича една дума. Ела, казва му. Часовникът показва 1 и 32.
        Не са се виждали кой знае откога. От миналата година. Все имаше по някоя песъчинка в устата, която неизбежно преминаваше в неговата, та току трябваше да плюе настрани. Познаваха се отдавна, още от най-ранна младост. Никой не можеше да си ги представи един без друг. И все пак никога не я беше обичал толкова... всъщност изобщо, а всичко беше, за да е като другите, не я обичаше дори тонинко... като Лидия, за която бе в състояние да говори безспир, а за Дуня, дори и сега, след като му каза „ела”, не му хрумваше и една-едничка искрена думица. Помни само пясъка, който преминава от нейната уста в неговата. Като че ли беше някое момиче, срещнато случайно на улицата, което бе забравил веднага, след като го е подминал.
        Прегърна го и му се отдаде напълно. Заключи вратата на стаята и заяви: „Сега сме свободни!”
        Не разбираше откъде у нея тази способност. Някой да му се посвети така, това не беше естествено. Но каква красота. Цялата ухаеше на крава с вимета, пълни с мляко, макар че гърдите й трудно можеха да бъдат наречени така. Кравешки? Но все пак този дъх и този мирис. В обора или на паша, крава? Пиян е или болен. Изкриви лице: пиян не, по-скоро болен. Даже не видя брат й. И без това почти не го познаваше, все го бъркаше с някой друг. Викаше му Джордже, а той всъщност се казваше Амбро. Тя не го попита нищо за състоянието му. Само въздишаше и хлипаше. Искаше да влезе в нея, намести му се и накрая сама го възседна, макар той да се мъчеше да се изсули. В крайна сметка се предаде. Сигурно беше наясно какво върши, макар че с някакво сякаш току-що появило се сетиво долавяше, че е изплашена до смърт и че потиска дълбоко страха си, като по този начин преставаше да го съзнава или да си го признава. Влизаше бясно в утробата й, така че от нея се чуваше пльокане; нейната слабост го изпълваше със сила. Да живееш е толкова просто дори когато си осъден да пропуснеш живота.
        Докато се прегръщаха, прокарваше пръсти от врата й по гръбнака до цепката на задника, хлъзгав от ситни капчици пот. За първи път забеляза, че раменете й са обли, някак леки и податливи, и че дланите му потрепват отгоре им. На лявото си рамо имаше татуировка, която знаеше отпреди. Сърцевиден венец от листенца с неговото име в средата.
        Вибрираше, и той с нея. Никога досега не бе изпитвал такава телесна наслада. Ужаси се само за миг, застина за секунда, когато внезапно, силно и продължително стомахът му закъркори. Не беше се сетил, че освен няколкото аспержи от обяд не бе хапвал нищо. В съзнанието му прелетя мисълта, че врагът от кръвта му праща знак по червата, но после и този знак се удави в буйния поток, който прииждаше, докато телата им се сливаха.
        Помоли го да остане при нея цялата нощ. Смяната й в ресторанта, където работи като сервитьорка, е чак привечер. Обича го.
        Изведнъж Дуня видя, че до него, докато се обличаше, има някой. Учудена позна бившата приятелка на брат си, която й се усмихна. Повтори му, че го обича и подаде ръка на жената в опит да я попита как се е озовала тук. А тя издаде напред устни, сякаш се канеше да й изпрати въздушна целувка, протегна ръка, но преди дланите им да се докоснат, привидението изчезна. Дуня почувства как някаква дълга игла пронизва гърдите й, които открай време си бяха мънички като на току-що напъпило четиринадесетгодишно девойче, преминава през сърцето й и излиза под лявата лопатка. Изстена, още веднъж каза, че не може без него и че не бива никога вече да я изоставя.
        Не искам да чувам това, отвърна той, но могат да се видят утре през нощта, след като смяната й приключи. Беше празно обещание, за да си тръгне по-лесно. Тя искаше да му каже още нещо. Да му каже, да му каже, че и тя... – подхвана. Затвори устата й с длан и после с устни. След това направи знак „шшшт” и й махна с ръка.
        Беше си получил прегръдката и си тръгна, отчасти погнусен от откраднатата утеха и раздиран от болка, за да дочака утрото сам на своя таван. Тя приемаше да сподели съдбата му. При това напълно. А всъщност имаше ли нужда от нещо друго? Само да не е сам в смъртта. Самата Дуня вече не го интересуваше. Нито готовността й да сподели присъдата му и да я преодоляват заедно. Това беше просто факт във веригата от събития, които щяха да го водят напред-назад между двата свята. А че всеки от тези факти е донякъде история, в която се съдържа цял един живот, вече не го засягаше.
        Минаваше четири, скоро щеше да стане и пет, но за човек, който бърза, зората бе още далеч. Преди да влезе вкъщи, се огледа. Като че ли нечии пламтящи очи го наблюдаваха. Видя насред улицата кон, сивкав, неоседлан. Сам-самичък кон и той, никой друг, само той и конят. Откъде накъде кон, как се бе озовал тук, такъв сив? Ако му се привижда, дали това не е краят? Когато някой бърза, и краят бърза към него. Но бързаш или не в живота, смъртта винаги идва навреме. И тази нейна точност трябва да има известна връзка с вечността, точно както има връзка и бялата грива на коня току пред него. Прокара ръка по челото си и затвори с длан очи. Чу коня да пръхти. Погледна, но конят вече го нямаше на улицата. Все пак дочу от мрачния парк отвъд улицата приглушен тропот, сякаш животното галопираше по пътеката. Май трябва да спре да вярва на сетивата си, помисли си, едва тогава ще намери спасителното измерение в този свят, който е просто илюзия и единствено сетивата ни успяват да го направят реален.

 

        Допи виното. Само последните глътки могат да ни научат какво значи да преглъщаш. Учат ни миризмите, учат ни вкусовете, защото едва в този миг те се изравняват с живота. А последната прегръдка ни учи на любов. Като се вгледам в себе си, докато умирам, изрече полугласно, виждам само пропаст. Не просто някоя от ямите, на които се натъкваше понякога в морските дълбини и над които плуваше, като постепенно привикваше със студените им течения. Откъде му хрумна пък това, запита се. И ако се взирам достатъчно дълго, продължи да говори в празната стая, ще забележа, че и самата пропаст започва да гледа в мен. Май се сеща откъде му дойдоха тези думи; спомените му затвориха кръга. Мисля в спомени. Това му се стори ужасна глупост, но въпреки това му прозвуча някак далечно и приказно. Да мисли в спомени! Сеща се за цветовете на акациите по това, как ги тъпчеше в устата си и ги поглъщаше ненаситно. Толкова сладки, толкова уханни. Може и да забрави цветовете по бодливите клони, по дърветата, които опасваха градината с кайсии, череши, вишни, с двата дебели ореха, с нивата, засадена с картофи и лук, но от главата му няма да изчезне споменът как дъвчеше тези цветове и как ноздрите му се изпълваха отвътре с аромата, нашепващ: „яж ме, изяж ме...”
        Докато изчезва, настъпва време за последните глупости. Така изглежда големият знак на смъртта: съставен от глупости и от още по-големи глупости. Така се сбогувам, каза си. С помощта на акациевия цвят. Записва: През бездънната пропаст, която се взира в мен. В прилива на забравата, дето залива спомените ми и ги оголва така, че накрая от мен остават само те, разпилените кости на спомените. А когато и аз... тогава няма да има нищо. Каквото и да правим днес, няма шанс утре да не сме мъртви. Това е божествената ирония на живота.
        Такъв е, празен. Блещи се в него. Ще превърне и най-вярната истина в лъжа. Все пак не може да промени факта, че пропастта се взира в него. Забеляза, че се взира в него още от 1 и 32, наблюдава го през цялото време с помътнял поглед, който сега изведнъж се избистри и стана тъмносин. И той, като експерт гмуркач, се хвърля в тази бездна, в този помътнял поглед, сякаш се потапя в ледена, много мътна вода и се гмурка по-надълбоко от сто метра, като изразходва запасите си от кислород, гмурка се още по-надълбоко и конвулсивно в желанието си да изскочи от другата страна, където прозрачността на морето ще е безкрайна.
        Най-накрая се съмна. Телефонът иззвъня. От месеца, който в най-добрия случай му оставаше, беше успял да преболее първата нощ. Представя си, че я е преболедувал, защото не е постигнал никакъв особен успех, заради който би могъл да се пъчи, да издува гърдите, които скоро ще експлодират и ще разпръснат мозъка му. Всичко в първото бдение беше само очакваната част от предисторията на болестта. Телефонът не спираше да звъни. Предположи, че може да е само Дуня. Нямаше какво да й каже.
        Някой звънеше на вратата и чукаше. После се чуха мъжки гласове. След това още по-силно блъскане, и още по-силно.

 

        Недей да правиш нищо повече. Остани тих и спокоен. Не отваряй. Сега аз гледам в теб, не свалям поглед от теб. Най-после установихме търсения контакт. Гледа в мен достатъчно дълго и ме накара да отвърна на погледа ти. Който гледа продължително в мен, накрая ще види, че и аз гледам в него. Не мога да те изгубя от очи, не мога да ти позволя да узнаеш кой е на прага ти, защото тогава всичко ще започне отначало. Продължението ще остане неизвестно, ако разбереш, че на вратата е лекарят от Клиниката, който след доклада си, изпратен по електронната поща, получи спешно съобщение, на зазоряване, че става въпрос за грешка и че лицето, за което се отнасят данните, е починало вчера в Градската болница. Резултатът от теста не е твоят. Стана грешка, каквато не биваше да се случва. Преди месец сестрата, сънена, дала същия номер като твоя, а чуждият резултат, непотърсен никога, беше връчен на теб. Лекарят се обади в полицията. Спомни си за неизмитата чаша с неизпитата вода, с твоите отпечатъци. Така те откри, занесе чашата в лабораторията за отпечатъци, и ето го сега с полицаите тук, пред вратата ти, чука и вика грешка, грешка, и телефонът ти звъни грешка, грешка, Протопопов, чист сте, трябва вече да са се събудили и мъртвите, и всички съседи, отворете, отворете, отваряйте най-после, жив ли сте, негативен сте, чист стееее, н-е-г-а-т-и-в-е-н!
        Но аз знам, че не е грешка, прекалено дълго ме гледа и ме предизвиква, за да се окаже сега, че е недоразумение. Не може. На мен не ми минават тия, ако започна да гледам в някого, след като сам ме е повикал.

 

        Трябва да е някакво недоразумение, мислиш си меланхолично, примирено, а в ума ти са Лидия и Дуня, и се надигаш смазан от леглото, на което се беше проснал, завит през глава с лекото одеяло под погледа на онова, в което нощес гледа прекалено дълго, и след като изтръгна от гърдите си кратък смях, силно напомнящ пукот, над бездънния кладенец и напук на него и на ледената вода, тръгваш към вратата, която оттатък вече са започнали да избиват с рамене. Спъваш се в трите празни бутилки на пода, които падат и се търкулват.
        Спрете, ето ме, викаш, както когато молеше за прегръдка и малко любов, чух ви, ще отворя.

 

        Не е грешка, не е недоразумение, каквото и да си мислиш, аз най-добре знам и не ми връзвай тенекия, защото няма да ти се размине, ако не тук и сега, тогава другаде и друг път.
        Впрочем на теб вече за нищо не ти пука и с оглед на твоята вечност, която не е безкрайна, напълно си прав да не ти пука.
        Толкова засега, ще ме пожелаеш ти следващия път, отново ще се загледаш в мен, и тогава само да шавнеш – ще стоваря отгоре ти цяла купчина от онова, от което си направен.

 

        Нито той, нито аз знаехме, че тази сутрин наистина бе звъняла и Дуня, за да му каже да не се притеснява за нея, че през нощта са стигнали до края, защото винаги го е искала, независимо в какво състояние са той или тя, много й харесало и макар че не я обича и сърцето й ще се пукне от мъка, му благодари. И най-накрая да му каже, въпреки че й бе направил знак да мълчи, че преди повече от месец разбра, че и тя е позитивна. Забелязва, че от онзи ден венците й ужасно кървят, зъбите й се клатят.

 

 

 

 

 

---

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“!

 

Книгата предстои излезе на български език в края на месец ноември с марката на Издателство „Ерго“!

 

 

Електронна публикация на 28. ноември 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]