Ангелос Сикелянос

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Гълъбите

 

Ангелос Сикелянос

 

Превод от гръцки: Цветанка Еленкова

 

 

Не бяха тези гълъби от Пафос,
да се виждат бяловезани, докато прелитат
над вълните, игри
на ветровете, да проблясват, да изгасват,
пяна бързокрила. Не бяха знаци
на копнеж, които денем извисяват се
до облаците на небето пролетно и синьо,
а пък привечер пламтят, стопявайки се
в сенките най-първи и изчезват надълбоко в тях!

 

Тъй както ги съзрях в това пътуване, пленени,
неспособни още да летят, но черни,
черни като Мрака на Орфей, и от
Нощта по черни, едно с тъмата
безначална на Олтара, дето никой не проглежда
без сляпата Любов дълбоко в него,
взех ги и Ти ги донесох, взех ги
и Ти ги подадох, белег на Скръбта ми,
която почна от Олтара, и в Олтара
се възвръща още по-дълбоко
да воюва там, където векове се слива
двойката безсмъртни гълъби,
и Божественото, неподвижно, се множи
сред тъмата пребогата, Бракът!

 

Взех ги и Ти ги донесох, белег
на Скръбта ми, в себе си затворила
Смъртта, донесох Ти ги във градината,
която твоя и на Персефона е,
градината, макар и гробище
двулико и разделно, ала нито прави,
нито хвърля сянка уединена връз живота,
но с огромни кипариси
и далеч оттук простира сянката си,
царството си, чак до бездната накрая.
                             Взех ги
и Ти ги донесох, както никой досега
не бе ти носил двойка млади гълъби
във храма Соломонов, не жертва тайна във
уречен час, а за да бдиш над тях и да се грижиш,
докато ядрото им се умножи дълбоко,
докато крилото им порасне щедро,
черното крило, да могат
клюновете си да преплетат, на воля
писъка им през деня гърдите
да раздува, да прострат крилото си
един над друг, тъмата
да затворят под крилата,
и с притворени клепачи, влезли
във Олтара на Светилището, да се слеят с
Бога, неразделни, Бракът!

 

Тъй Ти ги подадох, както ги видях, и така
ги виждам да летят в градината,
която твоя и на Персефона е,
градината, която вечно хвърля сянка
над Живота и Смъртта ни. Тъй
ги гледам и сега да литват, сякаш че са
нашите души, които извисени
пърхат над кипариси големи,
докато не влязат във Олтара на Светилището,
там, където векове се слива
двойката безсмъртни гълъби,
и Божественото, неподвижно, се множи
сред тъмата пребогата, Бракът!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. януари 2006 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]