Анхел Гонсалес

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ЛЕКЦИИ ЗА НЕЩА

 

Анхел Гонсалес

 

От испански: Рада Панчовска

 

 

Премина над полето месецът септември.
Сетното слънце може би на есента -
преди да дойдат
дъждовете - е това
слънце в забързана околосветска обиколка (сред порозовели облаци)
към
далечното си местоназначение, изтръгнато
от всички пространства
чрез сляпото притегляне на друго някое небесно тяло.
(Направете справката за тези наименования в енциклопедия:
галактика, азимут, паралакс, Нютон, апогей).

 

Във всеки случай, не е безусловно нужно
да гледаме към висината, за да се захласнем.
Избягвайки - за тях - масивните
тревни парченца,
по-близо до земята и от нас,
ето ги мравките
(Мравки: ципокрили насекоми, които живеят
съвместно. Да се види и: пчели.)
силещи се
да домъкнат друго зрънце в своя си хамбар.
Осъзнали - струва ми се -
приближаването на дъждовния сезон,
засилват
дейността си, с намерението, несъмнено,
да употребят възможно най полезно времето, което им остава.

 

Да им подражаваме.

 

Но тъй като дните
са къси (слънцето залязва
към седемнадесет и тридесет и пет
а и луната
макар днес пълна и в съзвездие Везни
да не блести до много късно на небето)
да се възползваме
от сетната светлина, за да изпълним погледа си
с толкова изумителна действителност:

 

неща, които са и които не са,
като тази река,
различен всеки миг
от непосредното си минало
труп речен, който в морето си почива;
неща, които надживяват във формата си,
винаги временна, но при все това,
упорно търсена,
както онази планинска верига,
загладена от ледници и виелици;
животи, разживяващи се постепенно,
като съживяват с бавната си смърт
нови образци на флора и пейзаж.

 

Враждебна и покорна,
всеотдайна и необуздана,
тази е сцената и опората
на човека.

 

Тук изживя своето тъмно,
своето болезнено детство,
едва-що дошъл
в този кът безмилостен и влажен,
поканен
от случая и от никого,
нечакан гостенин на горите,
похитител на царството на зверовете
и на слепите и жилави растения,
ненаситен хищник той самият,
който съумя да избие колкото утолява
неговото желание,
който съумя от пожарите да откупи
топлината и светлината,
и на ветровете да противопостави ширнатите
бели платна на корабите,
и да спре или разлее водите
върху изтощената и разранена почва,
проядена, раздрана, преобразена и покорна
като тяло победено или безплодно вече.

 

Този е, накрая, светлият камък,
където си остава ненаписана историята му.
И ако понякога го забравя,
ако извръща погледа си другаде,
опитващ се да извлече от вече отвлеченото
една конкретна идея, която да го обясни,
всичко е вече все едно.
                     Тогава се случва така,
че, ако говори, човекът, даже да не иска, лъже.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 06. ноември 2003 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]