Светислав Басара

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Изгубен в супермаркета*

 

Светислав Басара

 

Превод от сръбски: Русанка Ляпова

 

 

На Бранко Кукич

 

Корица на книгата

 

        Изгубих се в супермаркета. Исках да купя нещо, някаква дреболия; вървях дълго през лабиринта от гондоли със стоки и изведнъж осъзнах, че съм се изгубил и повече никога няма да намеря пътя към изхода. Беше към осем без пет, намирах се на страница 119, супермаркетът затваряше в осем, шансовете да стигна до изхода бяха равни на нула. Какво да сторя? Седнах на НЕЩО, беше наклонено, затова го изписвам с курсив, въздъхнах и скрих лицето си с ръце. Мисля, че влязох в супера да си купя две ножчета жилет SUPER SILVER. Трябваше да се избръсна. Или да си прережа вените. По-честно е да кажа, че исках да си прережа вените, защото бях гладко избръснат. Станах и изправих НЕЩОТО, на което седях, така че сега вече беше НЕЩО. Нищо повече не можех да направя за себе си. Ще седя на НЕЩОТО до края на разказа, но не мога да седя мълчаливо. Трябва да говоря за нещо, иначе няма да излезе нищо от разказа. Боб Хорн, преоблечен като Лама, ми беше казал, че трябва да говоря за нещо в разказа ИЗГУБЕН В СУПЕРМАРКЕТА. Все не успявам да се сетя за какво. Замълча ли, това ще е краят. Не вярвам да е краят, не мога да повярвам, че сборникът ще завърши в супера. В осем и двадесет. Часовникът ми показваше недвусмислено, че е осем и двадесет; разперил стрелки, на безопасно разстояние горе на стената, той ми се хилеше и ми показваше своите осем и двадесет. Не му повярвах. Как да имаш вяра на механизъм, който ден след ден с едно и също темпо повтаря все същата история? Не, реших, на такъв ненадежден уред повече никога няма да хвана вяра. На нещо, което се повтаря, на нещо толкова непостоянно повече няма да дам доверието си. Защото боклукът му с боклук, само минута, след като настояваше, че е осем и двадесет, започна да твърди нещо друго: осем и двадесет и една. Часовникът, съдейки по всичко, забеляза, че съм прозрял играта му. Взе да тиктака по-тихо. Не спираше. Обзалагам се, че си казваше: времето е на моя страна; рано или късно ще се пречупи. Но си беше направил криво сметката. Прозрях часовниците веднъж завинаги: те отмерват само продължителността на своето безсмислено тиктакане. Тук няма никакво време. Впрочем времето е нечия натраплива идея, предразсъдък, който трае векове. Изведнъж почувствах необяснима омраза към часовниците. „Ти, подло изобретенийце! - викнах. - Ти и твоите подобия разделихте живота ми на години, месеци, седмици, дни, часове, минути и секунди. Всичко накъсахте, унищожихте, раздробихте. Твърде дълго ви вярвах. Твърде дълго живях в заблуда. Криво-ляво мога да повярвам в настоящето, но в миналото и в бъдещето – не! Това са граматически категории. Да знаеш, ако ти се справяш по-добре в твоето призрачно време, то аз се справям по-добре в пространството. Ще те унищожа! Ще те счупя! Ще те спра веднъж завинаги!” Но ядът ми бързо отмина. Какво мога да сторя срещу милионите часовници? В крайна сметка те са просто инструмент. Истинският виновник е неизвестен. Отново седнах на НЕЩОТО, въздъхнах и покрих лицето си с длани. Какво ли би казала майка ми, ако ме видеше как крещя на часовниците? Чувствах се жалък. Часовникът ми отвръщаше с омраза. Гледахме се един друг в лицето. Еднакво безсмислени. Две жертви. Часовникът продължаваше да твърди, че времето минава, стрелките все показваха нещо различно. Горе-долу на всеки тридесет секунди по една сълза се появяваше в ъгълчетата на очите ми, търкулваше се по бузите ми и тупваше на мръсния под в супермаркета.

 

        Тъкмо някак си се добрах до страница 120 и телефонът иззвъня. Отначало не исках да вдигна. Защо да се обаждам? Това не е моят номер. Сигурно някой е сгрешил. Кой ли би се обадил в супера по това време? Ала телефонът звънеше ли звънеше, чак докато не ме убеди, че някой знае, че съм в супермаркета и иска да разговаря с мен. Вдигнах слушалката, разтреперан от мисълта, че Calcium Sandoz ще прочете тези редове и ще каже: „Твърде много напомня на Кафка”. „Тук е Бог - чу се от слушалката. - Искам да разговарям с теб.” Гласът идеше от много далеч и беше неописуем. Може би някой се представя лъжливо, помислих си. Но кой? Един Господ знае, че съм се изгубил в супермаркета. „Господи – рекох, - защо ме търсиш по телефона? Защо ме изпитваш?” „А ти какво искаш? – попита Бог. – Да разговаряме очи в очи?” Осъзнах, че съм сгазил лука, че бях глупав и надменен. Все пак не бях най-лошият. Има и по-надменни от мен. Майка ми и доктор Уан например. Ако бяха тук, щяха да кажат, че съм полудял и разговарям с телефонната слушалка. „Виждам – отново се обади Господ, – че имаш някакви забележки към времето. Сърдиш се на часовниците. Всъщност ти си отчаян, а си отчаян, защото си най-лошият. Създадох времето някога отдавна не просто за да протичат нещата в него, а за да се забележи тяхната преходност и хората да се обърнат към непреходното. А какво правиш ти? Хващаш се за дреболии и се отчайваш, че изчезвали. Пишеш книги за това. Тънки, със съмнителна стойност, но все пак книги. Твърдиш, че никога няма да преболедуваш няколко заминавания. Това е, защото си горделив и себичен. Сатаната падна по същата причина. Не забравяй. Пишеш, че вярваш в мен; затова ти се обаждам; споменаваш ме непрекъснато, а само ти имаш значение за себе си. И не прощаваш на никого! Държиш се като мен. Само че си несравнимо по-досаден. Хайде, поете, признай си; ти никога никого не си обичал! Поставил си себе си в центъра на света, приел си този или онзи, доколкото ти се възхищават, и тази подла склонност да те обожават си нарекъл любов. Неприятно, а, поете?! Но я си спомни: ужасът, който те обзема след нечие заминаване не идва от чувството, че си изгубил нещо, което обичаш – любовта е несъвместима с ужаса, - а от мъката, че вече не си нечий кумир, в чиито нозе се принасят жертви. Избяга в Китай, за да се скриеш от гнева ми; мислеше си: в Китай официално няма Бог, там никой нищо не може да ми стори. Но Аз съм Онзи, Който съм1... Навсякъде. Поразсъждавай малко над живота си! Върни се малко в миналото! Не се доверявай на фантоми. Да знаеш, имам много лошо мнение за твоята проза. И бездруго прозата не ме интересува, но за твоята имам изключително неблагоприятно мнение, защото е пълна с лъжи и малодушие. Измисляше си разни Фин и Тму и ги караше да говорят онова, което сам не се осмеляваш да кажеш. Така! Това беше всичко. И не забравяй, прощавам само на онези, които прощават.” Бог тресна слушалката. Не ми остави номера си. Толкова копнеех да чуя Неговия Глас, а онова, което чух, ме порази. Седях като идиот на НЕЩОТО, въздишах и криех лицето си с ръце. Нима е възможно да съм такъв? Преди си мислех, че нямам кой знае какво мнение за себе си. И наистина е така. Бях си съставил лошо мнение, представа за мен самия, която можеше да е дори симпатична. А истинското си Аз бях скрил някъде дълбоко, откъдето покълваше цялата ми непоносимост и омраза. Междувременно НЕЩОТО се наклони и отново стана НЕЩО. Изправих го. Това беше всичко, което можех да направя за себе си. Какво повече може да стори човек, на когото самият Господ Бог е хвърлил истината в лицето?

 

        Знам как се е чувствал Сизиф. Тъкмо си завършил единия пасаж, тъкмо си сложил точка на края на последното изречение и се появява нов пасаж, изплува като море от белотата на листа. Нищо такова не ми е притрябвало. Още малко и щях да избягам от всички неволи, да им се изплъзна и да се смея отдалече на целия този цирк. С други думи, исках да скъсам със света. Тогава бях млад, пълен със сила, сиреч с погнуса. Не исках дори да разговарям с външния свят. Мислех си, че нашето скъсване ще бъде много по-лесно, че просто ще му обърна гръб като дете, което се цупи; смятах: ще махна нехайно с ръка и тутакси ще изчезне цялата врява, смяната на деня с нощта; надявах се, че лъжите окончателно ще замлъкнат и повече никога няма да вали. Обаче нещата се оказаха по-сложни. Явно много по-здраво съм свързан с опашатите лъжи, с дреболиите, отколкото предполагах не толкова отдавна, когато реших, че всеки от нас двамата ще поеме по своя път: той по течението на своята история, а аз някъде или никъде, за да се родя окончателно. Не се поколебах. Разривът ни беше окончателен. Малките неща, дреболиите развалиха работата. Не им обръщах внимание чак докато Боб Хорн преди няколко разказа не ми посочи, че ще пиша за тях в този разказ, който пиша тъкмо сега при непосилни условия. Но вече беше късно. Дори нещо повече. Трябваше, казвам, да направя последната, решителна крачка; бях поел дълбоко въздух и бях се подготвил, но тогава разните дреболии, дрънкулки започнаха да будят съжалението ми, да ме карат да сдържам с усилие сълзите си. Лесно е да скъсаш със света по принцип – казвам го на тези, които биха искали да си разчистят сметките с него, – но с отделните неща е много по-трудно. С джобното ножче, да речем. Имам го от години! И сам се чудя как още не съм го изгубил. През цялото време го носех или не го носех у себе си, никога не мислех за него, не ставаше даже да си прережеш вените и тогава в преломния момент, когато трябваше да го изхвърля, за да не ме свързва нищо с миналото, го взех в ръка, поколебах се известно време и после отново го пъхнах в джоба си. Не можех да се разделя с този мъртъв предмет. Никога няма да го изхвърля. Сега вече знам. Ако ми мисли доброто, ножчето ще трябва да се постарае да изчезне само. Даже с пръст няма да го докосна; аз, дъртият сантиментален глупак, изгубен в супермаркета, който все още малко или много вярва в любовта. Ножчето ми го каза. Не по начина, по който си говорим глупости един на друг. А по начина, по който ножчетата се обръщат към своите собственици, така ми го каза, макар че това не беше персонификация. Може би по начина, по който часовникът тъкмо ми казва, че е единадесет и половина. „Нима преди толкова и толкова години не изряза с острието ми – рече то – сърце в кората на дървото и не написа в него А + Б?” Възможно е! Напълно е възможно. Но щеше да е по-добре още тогава да си бях прерязал вените. Или да бях захвърлил ножчето далеч в шубраците. Сега щях да съм в безопасност. Чисто математически погледнато, на този свят нищо не се променя: хората се раждат, порастват и умират; запълват времето между раждането и смъртта, като правят и говорят същото, което са правили и говорили безброй човеци преди тях. Все банални неща. Вестниците, да речем. В тях всичко си е едно и също: на първа страница речите на политиците, на втора – новини от страната и света; после катастрофи, нещастия, убийства; следобедни разкази на същата тема; на последните страници – некролози и рубриката In memoriam. Сменят се само датите и имената. И защо тогава, след като съм наясно с всичко това, съм отчаян, че съм се изгубил в супермаркета? Какво толкова мога да изгубя? Мисля, че знам отговора: за да има в разказа атмосфера на отчаяние, за да създам известно напрежение, защото днес вече никой не чете разкази, в които няма отчаяние, кръв, содомия, насилие.
        С течение на времето чувствам все по-голяма склонност към математиката. Защото е последователна и вярна на себе си. Безчувствена. Няма нито една-едничка лъжа в нея. Любов, приятелство, съжаление – всичко това носи купища лъжи. В математиката няма нищо подобно. Това е, защото Бог е математик. Впрочем тукашните математици лъжат. Аз съм най-големият философ, който е крачил по земята и накрая се е изгубил в супермаркета. Обаче да й пикая на философията. Сега математиката е това, което ме привлича. Накрая, когато Бог тегли чертата, няма да има никакви емоции, стилистични фигури, доказателства за и против. Нищо подобно. Само чиста математика. Вече споменах, че Бог няма склонност към нито една от науките, които се изучават в университетите. Дори по своя син прати заръка на книжниците да внимават. Обаче учените глави нехаят за предупрежденията му. Пишат научните си трудове, дисертации. Добре тогава, ще се видим при свършека на света, като възкръсна от купчината консерви с говежди гулаш, кремове за лице, стеаринови свещи и тампони О. B.

 

        Бог ми каза по телефона: обърни внимание на миналото! Няма да е лесно. Имам купища минало, но всичко е в такъв хаос, всичко прилича на някаква изоставена канцелария, задръстена със захвърлени молби и предмети, настоящето е твърде малко, за да внеса ред в случилото се, а най-лошото е, че то влияе непрекъснато върху миналото. Ще трябва да го оправя. Не си струва да чакам смъртта. Имам си други планове за след смъртта. Обаче, щом се обърна към миналото, от целия този цирк ми избиват сълзи в очите. Толкова неща трябва да забравя, с толкова трябва да се примиря, да мина през толкова други. По-добре да не ви разправям. Нищо няма да се получи. Тъй е то с разказите. Хрумне ти някое ефектно начало и се захванеш да пишеш, а то вземе, че тръгне по своя воля и никой не знае как ще свърши. Отначало имаше само една дума. Нали така? А сега? Сега е неописуема врява, непоносим брътвеж, който никой не може да проумее. В цялата тази олелия една от най-тежките роли е да си герой на разказ. Завиждам на героите, чиито автори са хора, които знаят какво искат, които планират всичко. Моят писател, доколкото самият аз не съм писател, е съвсем неорганизирана, непредвидима личност. Никога не можеш да си сигурен какво те чака в следващото изречение. Тъй като все още не съм изгубил надежда, бих могъл, да речем, да очаквам да ме изведе с един замах от супермаркета, да ме ожени и да направи така, че да заживея щастливо, но тази надежда е напразна. Дори да преодолееше ненавистта си към брака и щастливия живот, да ме оженеше и да ме направеше щастлив, само след няколко изречения щастлив живот и брачна хармония, щеше да го натамани така, че жена ми да ми изневери с най-добрия ми приятел, да изпадна в отчаяние и накрая да се обеся. Защо не забравям всичко това ли? Защото там, зад моето сега, няма нищо, което да е свързано с хубави спомени. Само неудачи. Провал до провала. Ето моля, имам бележник, всичко е документирано. Пише черно на бяло: „В годините, които са завършвали на 1, 3, 5, 7, 9, нямах щастие в любовта. Идваха неочаквано и си тръгваха внезапно с най-добрите ми приятели. Обикновено се казваха Ана, бяха на деветнайсет години, всички свиреха на пиано. Не много професионално, но свиреха”. Някои неща наистина имат навика да се повтарят, нали? Би трябвало да съм щастлив: рядкост е някой да има такова количество най-добри приятели. Понякога ми се обаждат от Канада, Австралия, Нова Зеландия. Чак от Непал. Всички живеят дълго и щастливо. Като в приказка. През това време супермаркетът се изпълни с тропот: четиридесетима разбойници гонеха Али Баба. „Тия пък откъде се взеха в супера? Какво иска да каже с това писателят? Защо нарушава хода на повествованието?”, ще се запитат критиците и теоретиците. Не знам откъде дойдоха Али Баба и разбойниците. Но и това е като в приказка, нали? Мислех си, че съм простил на приятелите си. Ножчето ми нашепва: „Не си, не си!” Значи не съм. Вече няма изневери. Някога имаше. Много. Щом се появеше някоя от тях и кажеше: „Добър ден, аз съм Ана”, веднага всичко ми беше ясно: знаех, че е на деветнайсет години и свири на пиано. И отново, не знам защо, всеки път нещо ми нашепваше: може пък този път, може би вече няма да има изневери. Глупости! Правех всичко възможно, за да възпрепятствам повторението на миналото. Какво можех да сторя? Трябваше да съм наясно, че АЗ съм тук, за да се повтаря миналото. Тръгваха си с моите приятели късно през нощта и аз нямах голям избор. Можех да не спя. Не спях. Но това не променяше нещата. Влакът, с който заминаваха, пристигаше по разписание, когато ме обореше сънят. Честно казано, не можех да направя нищо. Да речем, че това не беше съдба, а най-обикновен писателски каприз. Приискало му се всички да се казват Ана, всички да свирят на пиано, да си тръгват с най-добрите ми приятели. Никой не може да му каже копче. Това е то творческата свобода. Конституцията е на негова страна. Ами ако аз съм писателят (в което искрено се съмнявам)? Дали тогава във всичко не е намесен пръстът на съдбата? Писателят, при всички случаи, би казал нещо по въпроса, обаче аз не мога да кажа нищо – сигурно защото съм обсебен от съмнението, дали трябва да сложа при всички случаи като обстоятелствено пояснение – значи не съм писател. Логически е съвсем издържано. По-добре да забравя всичко това. Тогава не можех да направя нищо. Още по-малко сега. Тогава защо се терзая? Въобразявах си: ще е съвсем просто. И наистина, като че ли всички Ани си отиваха завинаги: среднощните влакове вече най-нахално потегляха още преди да съм задрямал. Вече нямаше нужда да се прокрадват. Написано е черно на бяло: „По правило, след като си тръгнеха, повече никога не ги виждах. Ако се случеше да срещна някоя (най-много една), то беше при разминаването на два влака, на някоя забутана гара, при скорост най-малко 90 км/ч”. А може би само ми се привиждаше, че за миг мярвам някоя от тях зад прозореца на вагона. Ако някой ме попиташе къде пътувах с тези влакове, нямаше да мога да му отговоря. Вероятно самият писател измисляше тези пътувания само и само да поддържа в мен убеждението, че съм зърнал някоя от тези Ани. Дали имах валиден билет? Как се връщах в началната точка? За това ни дума. Впрочем това вече е проблем на железниците. Да, спомням си, от време на време разговарях с кондукторите за съвременна белетристика. Не всичко в тези пътувания беше толкова черно. Срещах и интересни кондуктори. От тях научих доста за Джойс и Бекет.

 

        Часовникът събра ръце, за да покаже за кратко полунощ. Нима веднъж, около полунощ, докато правех, опитвах се да направя онази последната, съдбовна крачка, не спрях до телефона, ужким да си поема дълбоко въздух, а всъщност с надеждата, че ще звънне, че ще чуя в слушалката някой от многобройните алтове, които никога няма да забравя. Няма да е честно, ако заявя, че телефонът изобщо не е звънял – трябва да се уважава донякъде добрият стар реализъм, - звънеше от време на време, но всеки път беше загриженият, писклив глас на леля ми, която ме разпитваше: ходиш ли на работа?, миеш ли си ръцете преди ядене?, плати ли си наема?, защо не се обаждаш?, вали ли дъжд?, боли ли те стомахът?, молиш ли се на Бога преди лягане? Моите отговори, например, бяха: ходя, мия, платих, нямам време, вали, боли ме, моля се. Никога не отидох да се запозная с леля си, а тя толкова се грижеше за мен. Дори не знам къде живее. Не знам даже дали е жива. Някога, ако се помиря със света, ако изляза от супермаркета, ще отида да се запозная с нея. Естествено това трябва да се приеме само като доза черен хумор. В никакъв случай като обещание. Черният хумор е едно от редките неща, които привличат средния читател. И после разкаянието, че попаднах в капана като последния глупак. Ако бях само с няколко сладникави думи по-малко сантиментален, вече щях да съм напуснал цялата тази каша и да съм на свобода. Тогава този разказ нямаше да е възможен. Просто нямаше да го има.
        Случи се. Писателят се възползва от миг невнимание от моя страна и ме ожени. Жената се казва Ана, на деветнайсет години е и, разбира се, свири на пиано. Лошо, но свири. Знам, че съм в супермаркета, че това не е лош сън; знам, че писателят просто е сменил декора и жена ми ще замине с най-добрия ми приятел, но – пълен абсурд! – отново покълва надеждата: а може би сега, може би този път няма да има изневяра. Напразна надежда. Както вече казах, само след няколко изречения щастлив живот, всичко това му омръзна и той направи така, че Ана да замине с най-добрия ми приятел.

    Сандоз и Ана стоят до куфарите, стегнати за път.
    „Сандоз, не вярвах, че ще си един от тях.”
    Сандоз гледа в земята.
    „Любовта е сляпа” – казва.
    Влакът се прокрадва бавно на гарата.

        Разбира се, аз съм отчаян. Искам да се обеся. Но по дяволите! Не е толкова лесно. Първо трябва да се събудя, да намеря въже. Отдавна спя, а така и не спирам да говоря. Сънувам глупости, но приказвам други глупости. Нямам мира дори насън. Нямам никакво спокойствие. Повествованието трябва да продължи. Авторът е решил да напише разказ от тридесетина страници. Не знам дали сънувам, или е истина: имам чувството, че съм единственият жив човек в целия свят. Напразно чакам понеделника. Супермаркетът вече никога няма да отвори. Никой няма да се събуди, за да смени листа в календара. Хората са само гумени кукли с тъжни стъклени очи. Но глупостите трябва да се нижат. На всяка цена. Всичко това, целият сборник с разкази, не изисква повече от два часа четене. Какво да направя със спомените си, които се простират всичко на всичко седемдесет страници в миналото? Принуден съм да измислям. Всичко, което разказвам, е чиста измислица.

        Но критиците, тия охтичави молци, все ще намерят за какво да се хванат. Не бива да съм толкова строг към тях. Наистина не бива. Те единствени ще вземат на сериозно моята тъга, моята пустота, моята самота. Всичко това не струва и пукната пара, но все пак е тъжно и пусто. Самотен съм. Дали моят писател е самотен? Предполагам да. Някак си го знам. Всички връзки не са разкъсани безвъзвратно. Може би дори ще успея да си го представя: седи на бюрото в ъгъла на стаята; светлината на лампа със зелен абажур осветява само лист хартия и нищо повече. Не мога да видя лицето му. Това е разбираемо. Аз не мога да видя нищо, мога да кажа виждам, но не и да видя. Не мога даже да си представя лицето му. Това е разбираемо. Не, не е разбираемо. Усещам, че от време на време става от бюрото, прави няколко крачки из стаята, пийва глътка чай и се връща да пише. Как бих искал да му кажа, че всичко това няма смисъл. Но дори да мога да му го кажа – нямаше да има смисъл, защото той пише, той е този, който прави така, че да говоря, че бих искал да му кажа, че няма смисъл. Мисля, и той знае, че няма смисъл. За него поне е по-лесно. Пише час, два, най-много три, после излезе някъде, а аз оставам тук, в тези равни монотонни изречения, в супермаркета. Нищо не предприема, за да направи престоя ми в разказа по-поносим. Поне да искаше да си поиграе с думи, да вмъкне някакви рисунки. Ама не! Свършено е с рисунките! Това не го казах аз, предишното изречение не го произнесох аз. Дали е възможно писателят да снизходи от своя Парнас, да заличи и последната дистанция между живота и литературата и да попита: „Кажи какво те измъчва?”
        „Виж - отвръщам смутено и с това правя страшен гаф, понеже съвсем ми излезе от ума, че се ужасява от прилагателните смутен и страшен. - Виж, имах да те питам толкова неща, но сега, когато най-сетне ми се удаде възможност, останах без думи. Да речем: кой съм аз? Имам много спомени, но те сякаш не ми принадлежат. На моменти съм си мислил, че съм ти. Бог ме нарече: поете! После реших, че съм Боб Хорн. Не знам защо. Ти знаеш ли кой съм? Ако знаеш, защо го криеш? Защо не искаш да ми кажеш?”
        „Не знам, наистина не знам кой си. Знам само, че си изгубен в супермаркета. Както и това, че искаше да си прережеш вените. Но това не значи нищо. Не знам дори аз кой съм. Моето име също не означава нищо. И аз исках да си прережа вените. Беше преди няколко години. Това е пръстът на съдбата. Еднакво изгубени сме; ти от тази, а аз от другата страна на листа. Мислиш си, че съм всемогъщ, че ходът на разказа е мой каприз. Уверявам те, че не е така. Не знам защо разказът започна по този начин, нито знам как ще завърши. Знам само, че трябва да тече. Трябва да е тридесет страници. Още малко търпение. Почти наполовината сме.”
        И тогава отново настана тишина. Най-трудното в разказите е, че никога не си сигурен дали си разговарял с някого или със самия себе си. Може би защото в разказа има само две измерения. Нещо липсва. Дали разговарях с писателя, или всичко това беше обикновен ефект на учудняване? Толкова би ми се искало да знам какво е всъщност. Часовникът горе на стената, на безопасно разстояние, разперва стрелки и ми показва, че това е невъзможно.

 

        Все пак съществувам. Някога отдавна, много отдавна по критериите на часовника, е трябвало да се родя. Добре, раждането носи проблеми и болка, но те скоро се забравят. Най-лошото е, че си безпомощен и близките ти не искат да те оставят на мира, а на всяка цена се мъчат да те направят свое подобие. Първо ти дават някакво име, най-често глупаво, после те принуждават да научиш, че това име си ти, да се отъждествиш с него. Обикалят като клоуни около люлката ти и повтарят: „Аз съм мама, аз съм тате”. А едно бебе е лесно да бъде излъгано. Особено когато ръцете на родителите са развързани и разполагат с неограничено време. Сляпата вяра в техния авторитет води света към гибел. Но как очаквате съвсем малки деца да прозрат, че техните майки и бащи не са мъдри, а чисто и просто – като гумени кукли – повтарят прастарата история.

 

        Виждам майка ми как идва на кънки някъде отдалеч, вероятно от пазара, понесла кошница, пълна със зеленчуци. Колко отдавна е било. Много преди началото на този разказ. Много преди началото на много други разкази. Плитките в черната й коса приличат на ленти от моряшка шапка. Било е, преди да построят всичките тези супермаркети. Бих могъл да кажа, че съм бил дете за пример, което си мие ръцете преди ядене, чете „Отче наш“, отстъпва място на по-възрастните и не онанира, а може да съм бил и злобно момче, което краде яйца от гнездата, убива водни плъхове и ги дере, макар че е възможно всичко това да е авторова намеса, защото вече казахме, че в днешно време книгите, в които няма злоба, кръв, перверзии, насилие, се продават зле. Или не, не си струва повече да бягам от вината, всичко това го написах АЗ, който и да съм. Обзе ме малодушие. Забравих, че сблъсъкът със света е неминуем. Знам, че не мога да му сторя нищо, но докато дишам, ще се мъча да разоблича този притворен свят, чиито механизми преплитат невъзможни обстоятелства, за да срещнат две създания, които още в мига на самата среща се втурват стремглаво към раздялата. Не бива да се заблуждаваме: аз говоря, но той пише, за да се продават разказите по-добре, и сигурно затова отново се появява спомен: виждам мама на кънки. Идва отдалеч, препъва се, пада, зеленчуците се разпиляват, от коленете й потича кръв, която толкова силно привлича средностатистическия читател. Баба се хваща за главата, леля ми изпуска плетката от ръце; чувстват се неловко – изложени на погледите на читателите, които се радват на чуждото нещастие. Баща ми не може да понесе срама. Вади от чекмеджето на писалището своя армейски пистолет и изстрелва куршум в слепоочието си. Читателите се питат: нима това е достатъчна причина за самоубийство? Аз приемам всичко философски. Не трябва да забравяте, че съм най-големият философ, който е крачил някога по света и се е подигравал с него, заради което светът си отмъсти, като ме накара да се изгубя в супермаркета. Въпреки всичко ми е жал за баща ми. Този романтичен глупак вярваше сляпо в светлото утре. Беше оптимист. Все още има такива. Светлото утре съществува – би било нихилистично да твърдим обратното, но светът е устроен така, че човек винаги умира днес. Баща ми се самоуби в едно днес, а утрето вече беше по-добро. Баба каза: пиян глупак; леля възкликна: ах, колко романтично. На мама траурът много й отиваше. Смъртта на баща ми я възроди. Завърши медицина, специализира психиатрия и се превърна в дама. Вече никога не се качи на кънки.

 

        Съмнявам се, доста се съмнявам, че ще успея да изкарам всичките тридесет страници. Твърде много са за мен. Поне да избутам до 134-та, пък после някак си ще се справя. Времето все пак тече; часовникът показва, че е два и половина. Вече не изпитвам никаква враждебност към него. Трябва да призная: времето, в което изчезвам, е моя измишльотина. Часовете са само декор. Като си помисля, онова, което ме ядосваше в часовника, не беше времето. Не! Дразнех се, защото е досаден, защото повтаря до безкрай едно и също: тик-так, тик-так. Междувременно е изрекъл своето тик-так поне милион пъти. През останалата част от нощта аз мълчах, а той дърдореше, чак докато не ми показа, че е шест без пет и супермаркетът скоро ще отвори. Най-сетне! НЕЩОТО се беше изкривило. Не е за чудене. Цяла нощ проседях на него. Изправих го и отново стана НЕЩО. Никога нямаше да разбера какво точно. Върнах всичко на мястото му. Не взех нищо. Никой не би могъл да ме обвини в каквото и да е. Протегнах се и се запътих към изхода. Жената на касата ме изгледа подозрително. „Две ножчета жилет SUPER SILVER” – казах. „Нещо друго?” – попита тя. „Не, нищо друго. Това е всичко.”

 

        На излизане хвърлих поглед към часовника. Той се възползва от възможността и ми показа светкавично със секундарника, че до края на разказа остава още само една секунда...

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

 

1 Изх. 3:14. – Б. р. [горе]

 

 

* Разказът е включен в сборника на Светислав Басара „Изгубен в супермаркета“, прев. от сръбски Русанка Ляпова, изд. „СОНМ“, 2016. Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от Програма „Креативна Европа“ на ЕС.

 

 

 

Електронна публикация на 30. ноември 2016 г.
Публикация в кн. „Изгубен в супермаркета“, Светислав Басара, пр. Русанка Ляпова, Изд. „СОНМ“, С., 2016

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]