Фредерик Бегбеде

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Из „Windows on the World“

 

Фредерик Бегбеде

 

Превод от френски: Иво Христов

 

 

Гръмоотводи:

 

Считам, че писател, който не пише реалистични романи,
не разбира залозите на времето, в което живеем.

Том Уулф

 

Работата на артиста е да се гмурне в сърцето на ада.
Мерилин Менсън

 

         9:10 ч.

 

          „Клозри де Лила“ (1804 г.), „Льо Дом“ (1897 г.), „Ротондата“ (1911 г.), „Купола“ (1927 г.). Изгубеното поколение знаело къде да се събира: в Монпарнас. Олюлявам се пред баровете, изброени от Хемингуей в „Безкраен празник”. Благодарение на това „татенце” писането е чудесен повод да се накъркаш сам, особено когато току-що си се скарал с приятелката си. В „Клозри” си заръчвам вермут с касис само от професионална добросъвестност. Кое ли е карало гениите да пият този ужас? На две минути от вкъщи минавам пред № 27 на ул. „Фльорюс”, където са живели Гъртруд Стайн и Алис Бабет Токлас. За мое изумление паметна плоча припомня ролята на митичния апартамент, по чийто стени висели картини на Гоген и Миро и в който била обезсмъртена знаменитата фраза на бармана от „Селект”: „Всички вие сте едно изгубено поколение.” Гъртруд Стайн, американката, която запознала Матис с Пикасо, живеела в Париж от 1902 г., на партера с изглед към вътрешната градинка. Руснаците дошли в този квартал преди американците. Хемингуей дошъл тук с препоръката на Шърууд Андерсън, за да подражава на Модилиани, Сутин, Шагал и другите. Пак тук Ленин и Троцки подготвяли революцията. Защо миг преди да си тегли куршума Хемингуей се завръща мислено в Монпарнас? През 1957 г., когато се заема с редакцията на „Moveable Feast”, той е на 58. Три години преди това е получил Нобелова награда за литература. А четири години по-късно се самоубива с ловната си пушка. Тези последни 4 години той решава да прекара в машината на времето, наречена литература. Физически се намира първо в Кечъм (Айдахо), после в Испания и Куба. Но мислено прекарва края на живота си в Париж в периода 1921-1926 г., в компанията на първата си съпруга Хадли Ричардсън. Отказва да навърши 60 години и пише, за да се почувства отново на 25, млад и неизвестен, беден и влюбен, когато през април 1925 г. среща мъртвопияния Скот Фицджералд в „Динго Бар” на ул. „Деламбр” (сега се нарича страноприемница „Венеция”), където драскам тези редове седемдесет и осем години по-късно, докато пийвам един „Лонг Айлънд Айс Тий” (впрочем той е измислил рецептата на коктейла: всички високоградусови алкохоли плюс кока-кола и лед). В „Динго бар” можело да срещнеш Айседора Дънкан, Тристан Цара (който е погребан в гробището Монпарнас), Ман Рей... Вдигам чашата си за тези велики артисти, които витаят между дървените ламперии, просмукани от аромата на пурети, бърбън и отчаяние. Не случайно Помпиду нарежда умалено подобие на Световния търговски център да се построи тъкмо в Монпарнас: духът на квартала е привнесен от Америка. Хемингуей искал да се върне по стъпките си. Сега аз го правя вместо него. „Фалстаф” е на мястото си на ул. „Монпарнас” № 42. Бордеят на ъгъла обаче е изчезнал: казвал се е „Сфинкс” заради египетския си апартамент и се намирал на ул. „Едгар Кине” № 31, където Хенри Милър пилеел парите, които все нямал. Сега тук се намира агенция на „Банк Попюлер” с банкомат откъм входа. Оттук теглим пари, когато не ни стигат! На път за вкъщи (с усилие) търся № 113 на ул. „Нотр Дам де Шан”, където Хемингуей се установил през 1924 г. след завръщането си от Торонто (Езра Паунд живеел на № 70 на същата улица). Минавам през 115, после през 111. Ха! Ами че 113 го няма? А не е, да речеш, публичен дом! Връщам се по стъпките си... Номерацията на „Нотр Дам де Шан” скача от 115 на 111, няма грешка, можете сами да се убедите на място. Тъй че сградата, в която Скот Фицджералд се изпикал на стълбището, с което предизвикал паметна разправия на Ърнест Хемингуей с портиерката, вече не съществува. Единствено книгата е оцеляла: в Париж недвижимите имоти са подвижни. Дори няма паметна плоча. Жалко, защото е имало какво да се гравира на мрамора. „Тук американският писател Ърнест Хемингуей е обичал жена си Хадли и сина си Бъмби, приемал е Гъртруд Стайн, Силвия Бийч, Карлос Уилямс, Джон Лос Пасос и е написал „И изгрява слънце”, а Франсис Скот Фицджералд се изпикал в преддверието в една съботна вечер на 1925 г., с което разгневил портиерката. Сетне написал извинително писмо до Хемингуей, в което се казвало:
         „Жалкият мъж, който посети апартамента ви в съботната вечер, не бях аз, а един господин на име Джонстън, който често се представя за мен.“

 

         Поука: когато сградите изчезват, споменът за тях остава само в книгите. Затова Хемингуей пишел за Париж преди смъртта си. Защото знаел, че книгите са по-устойчиви от сградите.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. февруари 2015 г.
Публикация в кн. „Windows on the World“, Фредерик Бегбеде, пр. Иво Христов, Изд. „Пулсио“, С., 2006 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]