Като нещата, заключени в себе си,
стърча отвъд самотата, до граничния камък
на битието.

*

Остаряхме. Ала под кожата
ребрата ти са като развълнувано море
за голите ми длани.

*

Онази черна точка е пропадането.
Прибоят на забравата
шиба по-високо.

*

Лъч от открехнат прозорец, кафяво-червеникав
залез, прашни тухлени стъпала.
Защо точно те?

*

Родена съм да търся. Подпори по
невидимото скеле на пространството.
Обичта ли?

*

Нищо до нищо – как ли фантазирам?
Фантазията как създава нищото?
Все по се удължават сенките на небитието.

*

Болката, която понякога прорязва
тялото като гърч на мускул.
Спомен за обич.

*

Ножът на болката изчегъртва чувството.
Стенеща вихрушка заглажда с лед душата.
Замразено море.

*

Раната от последната отронена дума
дълго кърви. Много бавно обрасва
с вечно мълчание.

*

Кръстосани плетеници от
коренища. А на земята, горе,
самотна фиданка.

*

Единственият смисъл на живота ни е
да родим смъртта. Обърнато битие.