Бети Алвер

поезия

Литературен клуб | преводна литература | Бети Алвер „Сребърна флейта“

 

KAKS KEVADLAULU

 

Betti Alver

 

1

 

Naerma peaksin mina nüüd,

naerma, et aken põruks!

Ent tummalt ma ootan hommikut,

suu ümber nutuvõru.

 

Issand! kuskil aosinetuses

seisavad noored, niisked kased,

kuskil murduvad praegu tammid,

suitseb tõrvane kütisease,

 

kuskil nagisevad puukodarad,

vajudes rummuni lumevette,

kuskil... oh, miks mina istun siin,

vahtides süngelt enda ette?

 

Nüüd mina tunnen, kõik oli tuhk,

mida otsisin lõõmavas innus.

Milleks minule kirevad uimad,

petlikud rannad, lilled ja linnud?

 

Maanteele nüüd kisub mu süda -

seni sihitult hulkuda tahan,

kuni jahedad kevadvihmad

pesevad silmist nukruse maha.

 

 

2

 

Kevad piirand selle linna,

tuultel’ vastu ruttan.

Kõik nüüd mulle vend ja sõsar,

tahaks laulda, nutta.

 

Roimar nelja täägi vahel –

peidad silmi, kõrvu.

Ah, nii tihti mustal tunnil

seisime ju kõrvu.

 

Valemängur, laadaline,

parkal, kingsepp, varas –

igamees mul täna sõber,

iga iste paras.

 

Naine närbuv sünges majas –

ehid kõhnu õlgu.

Nõnda palju, hirmus palju

olen sulle võlgu.

 

Kellele teind elu liiga,

joomar, pätt ja lurjus –

võtke, võtke minu süda,

rüübake end purju.

 

 

 

 

ДВЕ ПЕСНИ ЗА ПРОЛЕТТА

 

Бети Алвер

 

Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова

 

1

 

Да се отпусне душата сега,
смях стъклата да разтресе.
От тъмна доба чакам заря,
с трепет някъде да ме отнесе.

 

Боже! Из ранната синева,
брезите веят росни клони.
Но и дъбове нейде секат –
в огън чела обронили.

 

Някъде дървени спици скриптят,
до главините тънат в снежна вода.
Някъде... но какво ми трябва сега?
Просто да отпия глътката тишина.

 

Всичко е прах и пепел – знам.
Защо ли в себе си искрици диря?
За да разгарям възторгнат плам,
с брегове, цветя и птици – отминали.

 

По друмища мисълта се пилее.
Бродя безцелно – дали не съм луда?
Чакам дъждовете напролет –
с хладен дъх по очите да ме целунат.

 

 

2

 

Пролет, в града ни добре си дошла!
Срещу вятъра крача.
Всеки за мен е брат и сестра –
идва ми да пея, да плача!

 

Водят човек – с четири щика!
Сиви сенки пробягват.
Ах, тъй често чоглави мисли
подтискат и ослепяват.

 

Танцьор, домакини, люде –
днес всеки ми е приятел.
На обущар и крадец ходом,
усмихвам се като смахната.

 

Жените скромно къщите мрачни
крепят на рамене крехки.
Шетня и дългове – страшно е,
дори да го мислиш само!

 

Пияница, просяк, несретник,
живота щом дотежи им,
в сърцето ми скрита – да вземат
надежда – да ги опие.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 27. януари 2007 г.
Публикация в кн. „Сребърна флейта“, Бети Алвер, Изд. „Авангард принт“, 2006 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]