Хайнрих Бьол

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

ВЕСТТА

 

Хайнрих Бьол

 

Превод от немски: Анелия Цанкова

 

          Навярно сте виждали онези сбутани селца, където човек напразно се пита защо железниците са открили гара, където безкрайността сякаш е застинала над няколко мръсни къщурки и една полусрутена фабрика, а наоколо има само поля, прокълнати вечно да бъдат неплодородни, където извъднъж се усеща колко безутешно е всичко, защото наоколо няма дори дърво, даже и църковна камбанария. Мъжът с червената фуражка, който след дълго туткане най-после пуска влака да потегли, изчезва под голяма табела с високопарно име и ти се струва, че му плащат само за да дреме по дванадесет часа на ден, загърнат от скуката. Забулен в сиво хоризонт над голи нивя, които никой не обработва.
          Въпреки това не бях единственият, който слезе от влака - възрастна жена с голям кафяв пакет излезе от съседното купе, но когато напуснах малката мръсна гара, жената беше потънала в земята. За миг се стъписах, не знаех кого да попитам за пътя.
          Няколко тухлени къщи с мъртви прозорци и жълтеникаво-зелени пердета не изглеждаха обитавани, а напречно на тази едва очертана улица минаваше чер зид, който почти се беше срутил. Тръгнах към него, защото не посмях да почукам на някоя от мъртвите къщи. После завих покрай ъгъла и точно до замацаната и едва четлива табела "Кръчма" прочетох "Главна улица", чисто изписана с бели букви на син фон. Следваха пак няколко къщи с опадала ммазилка, които образуваха крив фронт, и отсреща - стената на фабриката, без прозорци, като бариера към света на безутешието. Само по интуиция свих наляво и там селцето неочаквано свърши; около десет метра нататък продължаваше стената на фабриката, после започваше равно, сиво-черно поле с едва доловим зелен оттенък, което се слеваше някъде със сивия, опрян в небето хоризонт. Обзе ме страшното чувство, че съм се изправил на края на света, пред бездънна пропаст и съм прокълнат да бъда всмукан навътре в този злокобно мамещ безмълвен прибой на пълната безнадеждност.
          Вляво имаше малка, сякаш сплескана къщичка, каквито си строят работниците през свободното време; олюлявайки се, почти залитайки, тръгна към нея. Чак след като минах през простичката, но направена с трогателно старание портичка, обрасла с оголял розов храст, съгледах номера и разбрах, че това е къщата, която търся.
          Зеленикавите капаци на прозорците с отдавна изтрита боя бяха плътно затворени, сякаш залепени; ниският покрив, улука на който спокойно можех да стигна с ръка, беше изкърпен с ръждясали парчета ламарина. Беше неизразимо тихо - онзи час, в който здрачът сякаш си поема дъх, преди да набъбне и се разлее над ръба на далечината, сив и неудържим. Пред вратата за миг се поколебах и си пожелах да бях умрял тогава... вместо да стоя сега тук и да трябва да влизам в къщата. Тъкмо се реших да вдигна ръка и да почукам, когато отвътре се чу гукащ женски смях - онзи загадъчен смях, който е недосегаем и според настроението ни или ни разведрява, или ни стяга сърцето. Във всеки случай така можеше да се смее само жена, която не е сама. Пак се поколебах и в мен набъбна горещото, разкъсващо желание да се хвърля в сивата безкрайност на падащия здрач, която висеше над широкото поле и ме мамеше, мамеше... с последни сили почуках силно на вратата.
          Най-напред мълчание, после шепот... и стъпки, тихи стъпки на пантофи, сетне вратата се отвори и аз съгледах руса жена с розово лице, тя ми подействува като една от онези тайнствени светлини, които осветяват мрачните Рембрандови картини до последното ъгълче. Златночервеникава припламваше тя пред мене, като светлина във вечността. Тихо отстъпи назад и стисна вратата с треперещи ръце, но когато свалих войнишкото си кепе и казах дрезгаво "Добър вечер", конвулсията на страха отпусна странно безформеното й лице; тя се усмихна сломено и каза "Да". Зад нея, размита в здрача на коридора, се появи мускулеста мъжка фигура.
          - Търся госпожа Бринк - казах тихо.
          - Да - повтори беззвучният глас и жената нервно ратвори вратата.
          Мъжката фигура изчезна в тъмното. Влязох в тясна стая, натъпкана догоре с бедняшки мебели, в които се беше наслоил мирисът на лоша храна и скъпи цигари. Бялата й ръка се стрелна към ключа на лампата и щом светлината  падна върху нея, жената стана изведнъж бледа и разплута като труп, само светлата червеникава коса бе жива и топла. С още треперещи ръце тя стисна конвулсивно тъмночервената си рокля над пищния бюст, макар роклята да беше закопчана догоре, сякаш се страхуваше, че ще я пронижа с кама. Погледът на воднистите й сини очи бе плах и ужасен, като че ли се е изправила пред съд, уверена в страшната присъда. Дори евтините репродукции по стените, сладникавите картинки изглеждаха като окачени обвинения.
          - Не се плашете - казах сподавено и в същия миг осъзнах, че това е възможно най-лошото начало, което можех да избера, но преди да продължа, тя каза със страшно спокойствие:
          - Знам всичко, той е мъртъв... мъртъв.
          Нищо друго не ми остана, освен да кимна. После бръкнах в джоба си, за да й предам последните му вещи, но от коридора се чу брутален мъжки глас:
          - Гита!
          Тя ме погледна отчаяно, после раззина вратата и извика:
          - Почакай пет минути... дявол да го вземе!
          Трясна вратата и на мен ми се стори, че мога да си представя как мъжът страхливо се е спотаил. Очите й погледнаха нагоре към мен дръзко, почти тържествуващо.
          Бавно сложих венчалния пръстен, часовника и военната книжка с разръфаните снимки върху зеленото кадифе на покривката. И тогава тя неочаквано изхлипа диво и страшно като животно. Чертите на лицето й напълно се размиха, станаха меки и безформени като охлюв, изпод късите й дебели пръсти се затъркаляха ситни светли сълзи. Тя се свлече на дивана и се подпря с дясната ръка на масата, лявата започна да опипва нещастните вещи. Споменът сякаш я пронизваше с хиляди копия. Тогава разбрах, че войната никога няма да свърши, никога, докато някъде в света още кърви рана, отворена от нея.
          Отхвърлих от себе си всичко - и отвращение, и страх, и безутешност, отхвърлих ги като нищожно бреме и сложих ръка върху потръпващото пищно рамо. И когато тя извърна към мен учуденото си лице, за пръв път съзрях в него прилика със снимката на онова хубаво и мило момиче, което хиляди пъти трябваше да разглеждам, тогава...
          - Къде се случи... но седнете, де... на Източния фронт ли?
          Виждах, че всеки момент отново ще избухне в сълзи.
          - Не... на Запад, в плен... бяхме над сто хиляди...
          - Кога?
          Погледът й беше напрегнат, и буден, и невероятно жив, и цялото й лице беше станало гладко и младо - сякаш животът й зависеше от моя отговор.
          - През юли четиридесет и пета - казах тихо.
          Тя като че ли се замисли за миг, после се усмихна - чисто и невинно - и аз отгатнах защо се усмихва.
          Внезапно ме обзе чувството, че къщата ще се срути върху мен, станах. Тя безмълвно ми отвори и поиска да ме пусне да изляза, но аз търпеливо изчаках тя да тръгне пред мен; когато ми подаде малката си закръглена ръка, изхлипа:
          - Знаех си, знаех си още когато го изпращах тогава на гарата, има вече три години.
          После допълни съвсем тихо:
          - Не ме презирайте.
          Чак сърцето ми подскочи от страх пред тези думи - господи, нима приличах на съдник? И преди тя да може да ми попречи, аз целунах тази малка мека ръка, за пръв път в живота си целувах ръка на жена.
          Навън се беше стъмнило. Сякаш вцепенен от страх, аз постоях още миг пред затворената врата. И я чух да хлипа вътре, хлипаше бурно, необуздано, беше се облегнала на вратата, отделена от мен само от дебелината на дървото. В този миг наистина пожелах къщата да се срине върху нея и да я погребе.
          Сетне тръгнах към гарата, вървях много внимателно, почти опипом, защото се страхувах, че всеки миг ще пропадна в пропаст. Малки светлинки блещукаха в мъртвите къщи и цялото селце сякаш беше пораснало, беше станало много по-голямо. Дори над черния зид видях малки лампи, те сигурно осветяваха необятни дворове. Плътен и тежък беше станал мракът, мъгливо-влажен и непробиваем.
          В малката ветровита чакалня освен мен имаше и една възрастна жена, свита зиморничаво в единия ъгъл. Чаках дълго - с ръце в джобовете и нахлупено на ушите кепе, защото откъм релсите подвяваше, а нощта падаше все по-ниско и по-ниско като огромен товар.
          - Да имахме поне малко повече хляб и стиска тютюн - измърмори зад гърба ми мъжът.
          Все  се навеждах напред да погледна в стесняващия се далеч сред бледите светлини паралел на релсите.
          И тогава вратата неочаквано се отвори, човекът с червената фуражка и усърдна чиновническа физиономия извика с все сила, сякаш трябваше да направи съобщение в чакалнята на някоя голяма гара:
          - Пътническият влак за Кьолн се движи с деветдесет и пет минути закъснение!
          В този миг ми се стори, че съм попаднал в плен за цял живот.

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. октомври 2001 г.

г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!