Ив Бонфоа

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

ДВИЖЕНИЕ И НЕПОДВИЖНОСТ НА ДУВ

 

Ив Бонфоа

 

Превод от френски: Николай Кънчев

 

 

I.

 

Аз те гледах как притичваш по тераси,
аз те гледах как се бориш срещу вятъра,
студът кървеше върху твойте устни.

 

И видях да се пречупваш и се радваш, че си мъртва
              о най-хубава
подобно мълния, оставяща петна по белите стъкла на
              твойта кръв.

 

 

II.

 

       Стареещото лято те набръчка с монотонно удовол-
ствие, презирахме несъвършеното опиянение да се
живее.

 

       "По-добре да си бръшлян, шептеше ти, бръшлян
привързал се към камъните на нощта: присъствие без
изход и лице без корен."

 

       "Ти, последното стъкло щастливо счупено от слън-
чевия нокът, по-добре е в планина където се умира."

 

       "По-добре е вятър…"

 

 

III.

 

       Там ставаше въпрос за вятър по-могъщ от паметта
ни, вцепеняване на рокли, писък на скали - и ти ми-
              наваше през тези пламъци
с глава карирана с ръце напукани и цялата
последвала смъртта над барабаните притихващи на
              твойте жестове.

 

Беше ден на твоите гърди
и ти царуваше отсъстваща от моята глава.

 

 

IV.

 

       Събуждам се, вали. И вятърът прониква в тебе,
Дув, смолиста степ сънуваща до мене. Аз съм на една
тераса, в бездна на смъртта. И от огромни кучета ли-
стата вече тръпнат.

 

       И ръката ти, която ти издигаш, изведнъж, върху
една врата, ми озарява вековете. Село от жарава, всеки
миг те виждам да се раждаш, Дув,

 

       и всеки миг умираш.

 

 

V.

 

Ръката вдигната нагоре и извърналата се ръка
са от един и същи миг за нашите натегнати глави,
отхвърлят ли се твоите чаршафи от трева и кал
остава само огънят от царството горещо на смъртта.

 

Кракът разсеян там където вятърът прониква
разкрил насреща му главите на дъжда
не ще ви освети освен на прага на настъпилото царство
вас, жестове на Дув, спокойни жестове сега и черни.

 

 

VI.

 

       Каква бледина те налегна, подземна река, и каква
ли артерия в тебе се скъса, та ехо отеква при твоето
падане?

 

       Ето ръката, която издигаше ти, изведнъж се раз-
твори, припламна. Лицето ти вече отстъпва. Каква ли
растяща мъгла ме изтръгна от твойте очи. Тя, мудната
сянка на бряг и предел на смъртта.

 

       Обятия неми те вземат, дървета от другия бряг.

 

 

VII.

 

Наранена едва сред листата,
но приета от топлата кръв на следите които се губят,
съучастничка още в живота.

 

Аз те видях посред пясък на края на твойта борба
да се вълнуваш в света от вода и мълчание,
и от звезди опетнена уста
разкъсваше с вик ужасената будност в света.

 

О изправена във въздуха груб неочаквано сякаш скала
  жестът чудесен на въглена.

 

 

VIII.

 

       Музика странна започва сред твойте ръце, в коле-
ната и изтрещява главата ти, музика странна се поя-
вява по устните, после прониква и прекосява подзем-
ния склон на лицето ти.

 

       Но засега е прогнил дърводелският образ. И засе-
га се постъпва така, че зрението се изтръгва.

 

 

IX.

 

Бяла под таван от насекоми, осветена лошо,
              в профил,
твойта рокля на петна е от отровата на лампите,
откривам те простряна,
твоята уста над речните предели се разлива надалеч
              върху земята.

 

Ти така си пребледняла, сякаш същество непобедимо,
ти, присъствие, което се е хванало за факела от студ,
постоянно дебнеща, открих те мъртва
Дув, по-скоро Феникс, аз будувам в този студ.

 

 

X.

 

       Аз виждам простряната Дув. Горе там над про-
странството чувствено аз я дочувам как шепне. Но
черните принцове бързат със своите вести през нямото
долу пространство където ръцете на Дув се извайват
и бледите кости на нейната плът са заплетени в сивите
нишки с които масивният паяк сияе.

 

 

XI.

 

Покрита с чернозема мълчалив на този свят,
обходена от всичките лъчи на паяк сив,
готова е да се превърне в пясък,
докрай разкрила тайното познание.

 

Накичена за празник в празнотата
с открити зъби като за любов,

 

чешмата на смъртта ми е непоносима.

 

 

XII.

       Аз виждам Дув простряна. Сред червенеещия град
на въздуха, където се сражават клони върху нейното
лице, където корени намират в тялото й своя път -
там тя сияе с радостта пронизваща на насекомите, една
ужасна музика.

 

       На прага черен на земята, Дув изчерпана, ликуваща,
достига възлестата лампа на платата.

 

 

XIII.

 

Лицето ти е тази вечер осветено от земята,
но аз виждам, че очите ти са потъмнели
и думата лице изгубва смисъл.

 

Морето вътрешно огрявано от полет на орли
е само образ.
Аз те задържам на една дълбочина, където образите
              вече не улавят погледа.

 

 

XIV.

 

Аз виждам Дув простряна. В бяла стая, под очите
с кръгове от гипс, с главозамайваща уста, с ръце осъ-
дени от изобилната трева, нахлуваща отвсякъде.

 

       Отваря се врата. Един оркестър влиза. Погледи
усмихнати и плюшени гръбначни стълбове, глави сту-
дени с човки, известяващо го наводняват.

 

 

XV.

 

Надарена с профил там където пристрастява се земята
аз те виждам как изчезваш.

 

Голата трева по твойте устни и отблясъкът на кремъка
измислят твоята усмивка сетна.

 

Най-дълбоката наука овъглява
стария зверилник в мозъка.

 

 

XVI.

 

       Жилище на мрачен огън там където се преливат
нашите наклонности! Под неговите сводове те виждам
как сияеш, неподвижна Дув, обхваната от мрежата
отвесна на смъртта.

 

       Обърнала се, гениална Дув: поела след слънцата
в погребалното пространство, тя достига бавно до
най-долните етажи.

 

 

XVII.

 

Оврагът прониква в устата сега,
и твойте пет пръста се разпиляват в гората
              сега,
главата ти първа потъва в тревите сега,
гръдта ти белее сред сняг и вълчици сега,
очите ти духат по всички лица на смъртта и
              ние сме тези във вятъра и във водата сред
              студ безпределен сега.

 

 

XVIII.

 

       Присъствие определено, пламък никакъв не ще
успее да го прекрати; съпътствано от таен студ; жи-
веещо от тази кръв, която се възражда и се умножава
там, където е разкъсана поемата.

 

       Би трябвало така да се показваш в глухи граници
на погребална местност, там, където светлината е оскъдна
и понасяш изпитанието.

 

       О най-хубава, смъртта прелива в твоя смях! И аз
се осмелявам да те срещам още, да издържам на отбля-
съка на твойте жестове.

 

 

XIX.

 

При първия ден на студа ни побягва главата
както затворник побягва в озона по-висш,
но върху Дув мигновено стрелата попада
и смъква по почвата палми от твойта глава.

 

Повярвахме в нашите жестове, че се прераждат,
но ето с главата отречена пием студена вода
и пачки банкноти от смърт украсили са твойта усмивка,
начало опитващо сред гъстотата в света.

 

 

 

 

 

 

 

Изпратил: Емил Кацаров

Електронна публикация на 10. юни 2003 г.
Публикация в сб. "Избрани стихотворения и проза", Бонфоа, Ив,
пр. Николай Кънчев, София, 1994, Издателство на Софийския университет.

г1998-2003 г. Литературен клуб. Всички права запазени!