Вероятно тези мисли вече са изказвани, и то може би неведнъж; интересува ме не толкова спорът за тяхната оригиналност, колкото допустимата им истинност.
         В сравнение с други класически книги („Илиада“, „Енеида“, „Фарсала“¹, Дантевата „Комедия“, трагедиите и комедиите на Шекспир) „Дон Кихот“ е реалистична творба; неговият реализъм обаче се отличава съществено от онзи, който господствуваше през деветнадесети век. Джоузеф Конрад е могъл да напише, че изключва от своето творчество свръхестественото, защото да го допусне би означавало да отрече, че делничното е вълшебно; не знам дали Мигел де Сервантес е споделял тази проникновена мисъл, но съм убеден, че самата форма на „Дон Кихот“ го е накарала да противоположи на поетичния въображаем свят света на прозаичната реалност. Конрад и Хенри Джеймс романизираха действителността, защото я смятаха поетична; за Сервантес реално и поетично са антиномии. На необятните и загадъчни простори на „Амадис“² той противопоставя прашните пътища и мръсните ханове на Кастилия; да си представим един романист от наше време, който описва с пародийна цел бензиностанциите. Сервантес създаде за нас поезията на Испания от седемнадесети век, но за него самия нито онзи век, нито онази Испания са били поетични; той не би могъл да разбере хора като Унамуно, Асорин или Антонио Мачадо³, изпадащи в умиление при спомена за Ла Манча. Замисълът на неговата творба не му е позволявал да включи вълшебното; то обаче е трябвало да присъствува, макар и косвено, тъй както престъпленията и загадката присъствуват в една пародия на детективския роман. Сервантес не е могъл да прибягва към талисмани или към магии, но е загатнал свръхестественото по изкусен и тъкмо затова по-ефектен начин. Дълбоко в душата си Сервантес е обичал свръхестественото. През 1924 година Пол Грусак⁴ отбелязва: „Литературната реколта на Сервантес, с някакъв слаб латински и италиански привкус, произхожда преди всичко от пасторалните и рицарски романи, омайни приказки от времето на пленничеството му.“ „Дон Кихот“ е не толкова противоотрова на тия измислици, колкото изпълнено с носталгия тайно сбогуване с тях.
         В действителност всеки роман представлява идеален план; Сервантес обича да смесва обективно и субективно, света на читателя и света на книгата. В онези глави, където се води спор дали бръснарският леген е шлем, а самарът - конска сбруя, проблемът се разглежда открито; на други места, както вече отбелязах, той е само загатнат. В глава шеста от първа част свещеникът и бръснарят претърсват библиотеката на Дон Кихот; като по чудо една от прегледаните книги е „Галатея“ на Сервантес; оказва се, че бръснарят е приятел на писателя, но не е особено възхитен от него - в живота му имало повече несполуки, отколкото в стиховете му сполуки, а в тази книга се срещали някои добри хрумвания, тя си поставяла някаква цел, но нищо не постигала. Бръснарят, фантазия или съновидение на Сервантес, съди за Сервантес... Учудващо е също така твърдението в началото на глава девета, че цялата книга е преведена от арабски и че Сервантес е купил ръкописа й на пазара в Толедо и е накарал един покръстен арабин да го преведе, като дори го приютил в дома си за повече от месец и половина, докато свърши работата. Това ни напомня за Карлайл, който е измислил, че уж „Сартор Резартус“⁵ е непълен превод на някаква творба, издадена в Германия от доктор Диоген Тойфелсдрьок; напомня ни за кастилския равин Моше де Леон, който е съчинил „Зохар“, или „Книга на Сиянието“, и го е представил като произведение на някакъв палестински равин от втори век.
         Тази игра на странни двойствености достига връхната си точка във втората част; героите са прочели първата, героите на „Дон Кихот“ са и читатели на „Дон Кихот“. Как да не си спомним тук за Шекспир, включил в пиесата „Хамлет“ друга пиеса, в която се представя трагедия, подобна на „Хамлет“; непълното съответствие на главната и вторичната творба отслабва ефекта на това включване. Похват, сходен със Сервантесовия и дори още по-удивителен, е използуван в „Рамаяна“, поема от Валмики⁶, в която се разказва за подвизите на Рама и за неговата битка с демоните. В заключителната книга синовете на Рама, които не знаят кой е баща им, намират убежище в една гора, където някакъв аскет ги учи да четат. И странно, този учител се оказва самият Валмики; книгата, по която учат, е „Рамаяна“. Рама заповядва да се извърши жертвоприношение на коне; на празненството идва Валмики с учениците си. Под съпровод на лютня те пеят „Рамаяна“. Рама чува историята на своите подвизи, познава синовете си и възнаграждава поета... Нещо подобно е сторил случаят в „Хиляда и една нощ“. В тази компилация от фантастични истории разклоненията на централния разказ се множат до умопомрачение, пораждайки странични разкази, без обаче да се прави опит за степенуване на тяхната реалност, и затова въздействието (което е трябвало да бъде дълбоко) се оказва повърхностно, както при шарките на персийски килим. Известен е началният разказ от цикъла: отчаяната клетва на царя, който всяка нощ обладава една девица, а на сутринта заповядва да я обезглавят, и решението на Шехерезада, която го развлича с приказки, докато над тях се изнизват хиляда и една нощи и тя показва на царя неговия син. Необходимостта да се запълнят хиляда и една части е заставила преписвачите на творбата да прибягнат към всевъзможни интерполации. Никоя не буди такова безпокойство, както интерполацията от шестотин и втората нощ⁷, най-вълшебната от всички нощи. В тази нощ царят чува от устата на царицата своята собствена история. Чува началото на историята, която обхваща всички останали и която - по чудовищен начин - обхваща и самата себе си. Прозира ли читателят неизмеримите възможности на тази интерполация и криещата се в нея странна опасност? Ако Шехерезада продължи да разказва, неподвижният цар вечно ще слуша незавършената история на „Хиляда и една нощ“, сега вече безкрайна и циклична... Измислиците на философията са не по-малко фантастични от тези, които създава изкуството. В първия том на своя труд „The World and the Individual“⁸ (1899) Джосая Ройс⁹ е предложил следната: „Да си представим, че някакъв участък земя в Англия е абсолютно изравнен и един картограф е начертал на него карта на Англия. Произведението му е съвършено; и най-незначителната подробност от земята на Англия е отбелязана на тази карта; в нея е отразено всичко. В такъв случай тази карта трябва да съдържа карта на картата на картата, и така до безкрайност.“
         Защо ни смущава фактът, че картата е включена в картата, а хилядата и една нощи - в книгата „Хиляда и една нощ“? Защо ни смущава фактът, че „Дон Кихот е читател на „Дон Кихот“, а Хамлет - зрител на „Хамлет“? Мисля, че открих причината: подобни обрати ни внушават, че ако измислените герои могат да бъдат читатели или зрители, ние, техните читатели или зрители, може да сме измислени. В 1833 година Карлайл е отбелязал¹⁰, че световната история и безкрайна свещена книга, която всички хора пишат и четат и се мъчат да разберат и в която и тях ги пишат.

---

Бележки:

¹ „Фарсала“ - поема за гражданската война между Цезар и Помпей от римския поет Лукан (39-65). - Б. пр. [горе]
² „Амадис Галски“ - испански рицарски роман, шороко популярен, четен и от Дон Кихот; публикуван (и отачсти написан) от Гарси Ордонес де Монталво през 1508 г.; предполага се, че в общи линии произведението е било създадено през XIV в. - Б. пр. [горе]
³ Мигел де Унамуно (1865-1936), Асорин (псевдоним на Хосе Мартинес Руис, 1874-1967), Антонио Мачадо (1875-1939) - испански поети, белетристи, есеисти, представители на „поколението от `98 г.“; в основата на техните възгледи е идеята за възраждане на истинската и стаена в миналото Испания, която наносите на времето са покрили със забрава и на която тепърва й предстои да се осъществи. - Б. пр. [горе]
⁴ Пол Грусак (1848-1929) - арфентински писател, един от предшествениците на Борхес като директор на Националната библиотека; към личността и творчеството му Борхес неведнъж се връща в лириката и прозата си (стихотворението „Поема за даровете“ и др.). - Б. пр. [горе]
⁵ „Сартор Резартус“ (1833-1834) - проникнат от пародиен дух философски роман на английския философ и писател Томас Карлайл (1795-1881). - Б. пр. [горе]
⁶ Валмики - легендарен автор на древноиндийската митологична поема „Рамаяна“. - Б. пр. [горе]
⁷ ...интерполацията на шестотин и втората нощ - многократно споменаван от Борхес (вж. разказа „Градината с разклоняващите се пътеки“) епизод, който затваря в кръг повествованието на „Хиляда и една нощ“ - Б. пр. [горе]
⁸ „Светът и индивидът“ (англ.) - Б. пр. [горе]
⁹ Джосая Ройс (1855-1916) - американски философ, математик и логик. - Б. пр. [горе]
¹⁰ ...Карлайл е отбелязал - Борхес разкрива източника на цитата в есето „За култа към книгите“. - Б. пр. [горе]

върни се | продължи