Вълните, идващи да издъхнат в нозете ми всяко лято, от
хиляда деветстотин четиридесет и шеста.
Скършената цигара в синия пепелник.
Ръката ми с перото, което не разбирам.
Непостижимата роза на Хорхе Луис Борхес.
Приятелството на неколцина.
Жълтият карамфил, на който не обърнах внимание тази сутрин
в цветарско магазинче.
Камъкът, в който се спънах миналия юни в Пуенте Виесго.
Изящният скок на котките.
Клоуните на Прайс, които гледах удивен, на пет-шест години.
Мъртвото лице на дядо ми, което ми се губи постепенно.
Паулина в Канале Гранде на Венеция, през един ден на хиляда
деветстотин седемдесет и първа.
Пъпката, която ми се появи сега на бузата.
Хосе Луис Гарсия Мартин, поел към „Оливер“ с куп книги
и списания под мишница.
Дъщерите ми, които играеха до голямата скала на плажа в Биариц.
Моите синове, които още си играят на същото място.
Лошото настроение, с което плащам на Финансовото.
Гюрукът на колата ми, поглъщаща безстрашна дългата сива лента
на шосето.
Очите, които виждат само други очи, минаващи покрай морето
всяка сутрин
и които, подобно вълните, потреперват, сини и променливи.
Уханието на кафе, подсилващо зората,
в Латинския квартал на Париж.
Горестта да знам, че ме спасяват само няколкото колебливи реда.
Петдесетте години, които ще навърша след единадесет месеца
и половина.
Наболяващото лумбаго, щом стана от стола...

върни се | съдържание | продължи