Итало Калвино

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Из „Марковалдо, или сезоните в града“

 

Итало Калвино

 

Превод от италиански: Нева Мичева

 

Снимка:Janet45.com

 

Есен

 

Из „Градината на упоритите котки“

 

 

         Градът на котките и градът на хората се намират един в друг, но не са един и същи град. Малко котки помнят времената, когато между тях не е имало разлика: улиците и площадите на хората са били улици и площади на котките, както и полянките, дворовете, балконите, чешмите, а животът е течал в обширно и разнообразно пространство. От доста поколения насам домашните котки са пленници на невъзможен за обитаване град: по улиците непрекъснато и смъртоносно се носи смазващият трафик; на всеки квадратен метър, където някога е имало градинка, незастроен парцел или останки от разрушена къща, сега стърчат кооперации, блокове, нови-новенички небостъргачи; всеки проход е зает от паркирани коли; дворовете един по един се циментират и се превръщат в гаражи, кина, складове или работилници. Там, където преди се е простирало вълнистото плато на ниските покриви, корнизите, куличките, водните резервоари, балконите, оберлихтите, ламаринените козирки, сега над всяко надстроимо място се издигат надстроени катове – изчезват междинните степени от най-ниското на уличната настилка до шеметните небеса на луксозните тавански апартаменти и по-новите котила нахалост търсят маршрутите на своите родители, опората за мекия скок от парапета към стряхата и улука, откъдето чевръсто да се покатерят по керемидите.
         Ала в този вертикален град, в този компресиран град, където всички пролуки спонтанно се запълват и всяко бетонно блокче се стреми да се долепи до друго, се съдържа и своего рода противоград, град в негатив, съставен от празните участъци от зид до зид, от минималните разстояния между две сгради, между два калкана, предвидени в градоустройствения план. Това е град от междини, светлинни кладенци, въздуховоди, безистени, вътрешни дворове, преддверия на мазета – нещо като мрежа от сухи канали върху планета от вар и катран, по която, плътно до стените й, все още притичва древният котешки род.

 

         Случваше се Марковалдо, за да уплътни времето си, да тръгне след някоя котка. Това ставаше в обедната пауза между дванайсет и половина и три, когато всички служители с изключение на Марковалдо се прибираха вкъщи, за да се нахранят. Той си носеше ядене в чантата и си постилаше между сандъците в склада, хапваше няколко залъка, изпушваше половинка тосканска пура и се разтъпкваше наоколо, сам и безделен, в очакване на края на почивката. В тези часове всяка котка, надникнала през прозореца, бе приятна компания и водач в нови експедиции. Беше се сдружил с един охранен котак с тигрови ивици и небесносиня панделка около врата, явно питомец на заможно семейство. И той като Марковалдо имаше навика да се разхожда веднага след ядене и помежду им се зароди естествена симпатия.
         Докато следваше своя тигров приятел, Марковалдо се научи да гледа на нещата през кръглите очи на котка и нищо че ставаше въпрос за обичайните околности на предприятието, където работеше, взе да ги вижда в различна светлина – като сцена на котешки събития с преходи, достъпни единствено за леки кадифени лапи. Макар на пръв поглед кварталът да изглеждаше беден на котки, при своите обиколки Марковалдо ден след ден се запознаваше с по някоя нова муцунка. И бе достътачно едно измяукване, едно изсъскване, едно настръхване на козината по извития гръб, за да се досети той за всевъзможните им отношения, интриги и съперничества. Когато обаче допуснеше, че вече е навлязъл в тайните дебри на котешкото общество, усещаше да го следят изпитателно зеници, свити в тънки цепки, и антените на щръщнали мустаци, докато всички котки наблизо седят непроницаеми като сфинксове (розовите триъгълници на носовете им – скачени с черните триъгълници на устните; връхчетата на ушите им – заети с леките вибрации на радар). Или пък, точно когато стигнеха в края на тесния проход между два окаяни зида, Марковалдо се озърташе и забелязваше, че котките, които са го превели до там, са изчезнали вкупом незнаяно къде, в това число и тигровият му приятел, и са го оставили сам. Тяхното царство си имаше територии, церемонии и нрави, които не му бе дадено да опознае.
         За сметка на това, откъм града на котките се разкриваха неочаквани ракурси към града на хората. И един ден именно тигровият котарак му показа отблизо славния ресторант Биариц.
         Който искаше да разгледа Биариц, трябваше просто да го направи от котешки ръст, а именно – да полази на четири крака. По този начин котка и човек преминаваха около нещо като купол, в чието подножие се отваряха ред ниски правоъгълни прозорчета. Марковалдо последва примера на тигровия котарак и погледна надолу. Куполът беше оберлихт с вдигнати панели, през които в шикозния салон влизаха въздух и светлина. Под звуците на цигански цигулки златисти яребици и пъдпъдъци кръжаха на сребърни подноси, държани в равновесие от облечените в бели ръкавици пръсти на сервитьори с фракове. Или по-точно: над яребиците и пъдпъдъците кръжаха подносите, над подносите – белите ръкавици, а над лачените обувки на сервитьорите се крепеше лъснатият паркет, от който висяха саксиени палми джуджета, покривки, кристална посуда, кофички с форма на камбана и бутилки шампанско наместо езици: всичко наобратно, понеже Марковалдо, от притеснение да не го видят, не смееше да мушне глава вътре и гледаше салона, отразен наопаки в наклоненото стъкло.
         Котаракът обаче се интересуваше от прозорците на салона доста по-слабо, отколкото от тези в кухнята: в салона се виждаше преобразено и отдалеч онова, което в кухнята бе пределно конкретно и в обсега на лапата – оскубана птица например или прясна риба. Затова той искаше да заведе Марковалдо в частта с кухнята – в знак на безкористна дружба или, по-вероятно, с надеждата за човешка помощ в поредния си набег. На Марковалдо обаче не му се щеше да се откъсва от своята наблюдателница, защото първо го омая празничната обстановка, а после нещо друго властно привлече вниманието му. До такава степен, че той надви страха си да не бъде забелязан и на няколко пъти провря глава надолу.
         Насред салона, точно под неговото прозорче, имаше един аквариум, подобен на рибарник в миниатюра, в който плуваха едри пъстърви. Приближи се достолепен чернобрад клиент с лъскава плешивина, издокаран в черно от главата до петите. Зад него пристъпваше възрастен сервитьор с фрак, който носеше нещо като сак за пеперуди. Мъжът в черно сериозно и внимателно огледа пъстървите, сетне вдигна ръка и с бавен, тържествен жест посочи една от тях. Сервитьорът потопи мрежичката в аквариума, проследи нарочената пъстърва, улови я и се запъти към кухнята, стиснал като копие дръжката на сака, в който се мяташе рибата. Мъжът в черно, важен като съдия, току-що наложил смъртна присъда, отиде да седне и зачака панираната „по мелничарски” пъстърва.
         „Ако измисля как да хвърля въдица от горе, така че някоя от тези пъстърви да клъвне – рече си Марковалдо, - не могат да ме обвинят в кражба... най-много в бракониерство.” И без да обръща внимание на мяученето, което го зовеше откъм прозорците на кухнята, отиде да си донесе рибарските принадлежности.

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. декември 2017 г.
Публикация в кн. „Марковалдо, или сезоните в града“, Итало Калвино, пр. Нева Мичева, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2017 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]