Камило Хосе Села

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Чемширово дърво“

 

Камило Хосе Села

 

Превод от испански: Теодора Цанкова

 

The skies they were ashen and sober:
The leaves they were crisped and sere,
The leaves they were withering and sere.
………………………………………
Then my heart it grew ashen and sober
As the leaves that were crisped and sere,
As the leaves that were withering and sere.

 

Edgar A. Poe, Ulalume.1

 

 

I

 

ОВЕНЪТ НА МАРКО ПОЛО

(КОГАТО ПРЕСТАНЕМ ДА ИГРАЕМ НА РЪГБИ)

 

 

 

Корица на книгата, снимка: www.famapublishers.com

         Клисарят Селсо Тембура, когото приятелите наричат Морски жълъд, други му викат Морски охлюв, но той пак не се засяга, и който няма равен в разпарянето на платики и пърженето на пиленца, врабчета, кадънки, зеленики, препарира и жаби и кукумявки, всичко това за удоволствие, невестулки не смее, защото им пада козината, има плоски стъпала, много гъсти вежди и накъсано съзнание, тоест пелтечещо, Селсо пее и португалско фадо и аржентинско танго, много вярно, и приготвя плюсканици по поръчка, колкото по-силен вятър духа в морето, толкова по-добре за всички, плюсканица означава гуляй, той не ходи по проститутки, защото състоянието му почти не му позволява, нищо не липсва, онези, които си изкарват хляба под покрив, понякога таят лоши мисли, лоши чувства, Селсо се избавя, защото е достолепен и добронамерен, онези, които имат страх от Бога, се познават по достолепието и накрая спасяват душите си, брат му Телмо бил кормчия на фистерския рибарски кораб Уншия, но окуцял при един трус, който го изхвърлил от терасата на нос Рабоейра или скала Демо, и сега е гробар в гробището на енорийската църква Сан Шуршо на Седемте мъртви лисунгера, която е близо до манастира Сан Шиао де Морайме, там са били коронясвани свевските крале, заобиколени от коне, лаврови дървета, златен прещип, Иларио Аскасуби2, поетът гаучо, се е родил в Поста де Фрайле Муерто и никой не се изненадва, маврите, които ловят червеноперки със златни отблясъци на юг от Гибралтарския пролив, казват, че вятърът отминава, но морето остава, шумът на морето не идва и си отива, както мисли Флоро Седейра, краварят, а винаги идва, плис, плис, плис, плис, плис, плис, от началото до края на света и злочестията му, градът Дугиум Дуйо, който бил столицата на нерите, бил отнесен от вятъра и погребан в морето, казват, че между скалата Маньото и Сентуло, онези камъни стоят там от хиляда години, две хиляди години, три хиляди години и отглеждат морски охлюви и полицепеси, обаче шумът на морето не идва и си отива, както мисли Флоро Седейра, глашатаят на здравословните качества на суровия октопод, най-доброто средство срещу ревматизъм и схващане на врата, а винаги идва, плис, плис, плис, плис, плис, плис, от началото до края на света, дори от по-рано, други разправят, че Дугиум загинал, смазан от земетресение в канала, който разделял остров Фистера от твърдата земя и свързвал плажовете на Мар де Фора и Лангостейра, когато земята пак се показала, градът останал погребан завинаги, морето мучи като нажален вол, досущ като ескадрон дрезгави, нажалени волове, може би е по-добре да се каже, че морето мучи като хор от сто крави родилки, може би повече, а в Сан Мерегилдо де Гандарела, града, който пламнал под водата по време на онова с Хуанито Джорик, дъблинчанина, когото кастрирали заради бас на един събор, камбаните се люшкат в такт три четвърти, за да можем ние, католиците, да възпяваме девицата Локая в Балагота, девойката, чийто химен неверниците изпържили в саламура от маслини и над която издевателствали, като й боядисали деветте телесни отвора в пурпурно, било е смешна гледка.
         - Неверниците трябва да ги убиваме всички.
         - Май да.
         - Чрез разстрел или чрез обесване?
         - Все тая.
         Морето не се е спирало никога, откакто Бог е измислил времето преди всички години на света, Бог е измислил света едновременно с времето, светът не е съществувал преди времето, морето никога не се уморява, времето никога не се уморява, нито светът, който остарява с всеки изминал ден, но и той никога не се уморява, морето поглъща един кораб или сто кораба, отнася един моряк или сто моряци и продължава да мърмори с беззвучния си глас, с гласа си на тъжен и сприхав пияница, нажален и скандалджия.
         - Вас плаши ли ви?
         - Не; мен не, аз вече съм свикнал.
         Сирис де Фадибон правил анална любов с дявола на възвишението Каберналде, качил му се на раменете, за да го държи здраво и за да не му се изплъзне, казват, че го видял Фис или Накачуления, идиотът на Койиньос, който си изгубил ума точно тогава, смятат, че от уплахата, дяволът с хитрост изкарал навън лепкавия катран, който носел в корема си, и в резултат на тези опасни, магически шмекерии Сирис де Фадибон бил овалян в катран и останал така, докато не умрял от глад и жажда, забавно било да се гледа как дяволът се търкалял по прещипа, за да натърка хубавичко Сирис де Фадибон, който се бил залепил за задника му като пиявица!, свещеникът на Сан Шуршо на Седемте мъртви лисунгера прави чудеса с една ръка, какъвто е сръчен, казва се дон Шерардиньо Алдемунде и вече от доста години е мъртъв, познава се по зловонието, по мириса на гнило, но с магия се преструва на жив и дори ходи насам-натам, като че ли нищо му няма, изповядва грешниците, играе на карти с който дойде, лъска канелката на дестилатора, пее безплатно на погребенията на мъртвите ловци на полицепеси и готви миди с лук, чесън, магданоз и бяло вино.
         - Това не е ли много объркано?
         - Не, това е само малко объркано.
         - Също като живота?
         - Да, обаче това гледам да не го казвам.
         Боговете започнали да говорят с устата на Фофиньо Мантейга, идиота на Проусо Лоуро, оракула на Ребурдиньос, който не е човек от плът и кръв, а марионетка от хартия и мастило, малко преди да навърши петнайсет години, едно утро, преди да изгрее слънцето, започнал да вие като вълк и хората говорели, моряците, селяните, дърварите, овчарите, занаятчиите и амбулантните търговци, вие заради майка си, която го била оставила на плажа на Сейседе, като новороден, да го изядат мишките, спасила го една сирена с много сладък поглед, приличала на планинска бялка, не е вярно, че на плажа на Неминя винаги има заседнал кит, мъртъв и наяден от конските мухи, раците и лястовиците, хората много лъжат, на хората не може да им се вярва за нищо, от няколко години вече вълците не идват до брега на морето, плашат се по-отнапред, душат въздуха и хукват, избягвайки селата и заобикаляйки боровите гори, кървавата следа, издаваща вълка, отстъпва на изток, по посока на розата на ветровете, която се опитомява от предателството и дори от измяната на волята, когато човек прави нещата против волята си, изгаря, все едно е от фосфор, в котлите на пъклото, никой не може да върви срещу физиката, нито срещу химията, Мингиньос Пъзльото, идиотът на Шурес, продал будилника, който бил наследил от баща си, и сега го е страх баща му да не се върне от оня свят, майсторът Джеймс Е. Алън е с боядисана коса и цялото му лице е осеяно с лунички, англичанин е, но прилича на ирландец, Джеймс свири много хубаво на акордеон, валсове, полки, мазурки и рецитира на висок глас стихотворения на По, много е тайнствено да се слушат нощем, докъде ли се чуват звуците на акордеона, чуват ли ги китовете?

 

    Era xa noite no solitario outubro,
    As minas lembranzas eran traidoras e murchas
    Pois non sabiamos que erao mes de outubro.3

 

         Джеймс Е. Алън е бил крило в отбора по ръгби Хънслет бойс на Лийдс, напуснал го на двайсет и пет години, защото се чувствал стар, в Лийдс се произвеждат много известни локомотиви, на плажа на Неминя няма заседнали китове освен от време на време по новолуние, не винаги, веднъж има, два пъти няма, понякога китът не е умрял, а умиращ, обаче конските мухи, раците и лястовиците пак го наяждат, тогава на Досиндиня, откакто е навършила трийсет години, й казват доня Досинда, й идва меракът и се спогажда със самците от трите вида, каква липса на приличие и какво незачитане на здравия разум! – оракулът на Ребурдиньос й казва, радвай се на лакомията за мазно и сладко и лягай с ненаситните си самци, доня Досинда съгрешава без усмивка.
         - И се подиграва със законите на природата?
         - Да, но Господ й прощава.
         Мария Флора, икономката на дон Сокоро, свещеника на Моркинтианс, си приготвя чай от лайка, лайката от Манелие е много известна, сяда на люлеещия се стол, покрива си главата с шала си от Манила и заплаква неутешимо, но с много търпелива прилежност.
         - Не забелязвате ли, че с всеки изминал ден хората имат все по-малко срам?
         - Ами да, сигурно, не знам докъде ще стигнем така.
         Кучетата не струват особено, защото пречат с букаите след удоволствието, истината е и че не си заслужава да се опитва вече познатото.
         - Дяволът има ли букаи?
         - Не мисля, щеше да се знае.
         - А козлите?
         - Не мисля.
         - А португалците?
         - Не мисля, португалците са като испанците.
         - А магаретата?
         - И те нямат.
         Седнал на зида на китоловната фабрика в Канелиняс, клатейки крака във въздуха и гледайки към морето, винаги трябва да се гледа към морето, имайте предвид, че на морето не може да му се изгуби ликът, чичо ми Кнут Скиен, който има едно небесносиньо око и едно масленозелено, пее, пак на галисийски и пак си акомпанира с акордеон, стиховете на По, По трябва да се пее на галисийски, за да се разбира по-добре дори отколкото на английски.

 

    Os ceos eran cincentos e sombrios,
    As follas eran crispadas e secas,
    As follas murchas e secas.4

 

         Нос Кусинядойро някои го наричат нос Вела, тук корабокруширал търговският кораб Арада, казват, че жителите на Камелие му задигнали дори нактоуза и изпили джина на капитана, братовчед ми Витиньо Лейс Агулейро, по тези места почти всички сме роднини, големият син на леля ми Милагрес, се среща с Досиндиня, е, добре де, с доня Досинда, близо до устието на река Лирес с малкия й залив и прилежащия му кей, в колибата на нос Калбоа, и се любят сред много тъмни философии.
         - Не разбирам.
         - И аз.
         - А те?
         - Това вече не знам.
         Нейт и Бандин, боговете на войната, лебедите на войната, слизат от небето, за да обявят кои войници трябва да загинат в битката и кои трябва да се спасят, на изгрев слънце Фофиньо Мантейга се търкаля в пясъка, плаче неутешимо, навярно го обземат много тъжни спомени, и не понася да го гледат, марш оттук, злокобни мухи на мъртъвците! – отвращава ме да гледам как се напивате с моето страдание! – не разбирате ли, че лешоядите мътят яйцата си в сърцето ми? – времето минава несигурно и кротко, както растат дърветата, без никой да си дава сметка, растежът напомня повече на ритъма на отгатването, отколкото на зрението, човекът е толкова недодялано животно, че дори не вижда как расте тревата, братовчед ми Витиньо Лейс е голям смелчага, много е силен, само един човек е успял да го надвие на канадска борба, един от Башантес, който се казвал Фелиберто Урдилде и умрял, ударили го с едно глинено шише за джин по главата, счупили му я и той умрял, призракът на Фелиберто Урдилде сега се забавлява, препикавайки гнездата на албатросите и сеейки злобни утайки от угризение в сърцата на вдовиците, появи ли се пред тях, те не могат да си продължават спокойно съня и им става много студено, не е почтено вдовиците да прекаляват с кафето, някои стари моряци казват, че сирените са били първите плетачки на дантели в Камариняс, че са копирали структурата на водораслите и на морските звезди и прозрачните фигури на водата, в която току-що са се гмуркали корморани, сега вече почти не са останали сирени, а камаринчани лека-полека са изгубили желанието си да ги съблазняват, сега не им носят тръстикови стебла със сметана на брега, нито им свирят кралския марш на гайда, за да радват слуха им в лунните нощи, когато морето фучи, някои историци казват и че първият известен фистерчанин бил плод на любовта между морски вълк от островите Лобейра и сирена, която се печала на слънце един ден, когато имало слънце, в Камоуко до Сур, който се пада на остров Малката Лобейра, най-близкия до твърдата земя, срещу брега на Кабра и селцето Кура, това може и да не е вярно, защото противоречи на здравия разум, по времето, когато баща ми взимал първо причастие, имало един луд оренчанин, който се казвал Фаруко Роке, но го наричали дон Пако, бил от Селанова и имал много весел нрав, дон Пако никога не бил виждал морето, не искал и да го види.
         - Толкова вода на едно място не може да е на добре, това не може да е полезно нито за здравето на тялото, нито за спокойствието на душата.

 

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Небесата – пепеливи и мрачни
Листакът – сбръчкан, повехнал,
Листакът – изсъхнал, повехнал.
...............................................
Тогава сърцето ми стана пепеливо и мрачно,
Като листака сбръчкан, повехнал,
Като листака изсъхнал, повехнал.

 

Едгар А. По, „Юлалюм“ – Б. пр. [горе]

 

2 Иларио Аскасуби (1807-1875) е аржентински поет, един от първите, които засягат в творчеството си темата за гаучото – южноамерикански селянин, който се грижи за говедата. – Б. пр. [горе]
3 Беше нощ през самотен октомври,
лъжливи, повехнали спомени
не знаехме, че е месец октомври.

 

Едгар А. По, „Юлалюм“ – Б. пр. [горе]

 

4 Небесата – пепеливи и мрачни
Листакът – сбръчкан, повехнал,
Листакът – изсъхнал, повехнал.

 

Едгар А. По, „Юлалюм“ – Б. пр. [горе]

 

 

 

 

 

Публикацията е предоставена от издателство „Фама“

 

 

Електронна публикация на 31. март 2010 г.
Публикация в кн. „Чемширово дърво“, Камило Хосе Села, Изд. „ФАМА“, С., 2009, Пр. Теодора Цанкова

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]