Рьоне Шар

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ВЛАСТИТЕЛЯТ

 

Рьоне Шар

 

Превод от френски: Златозар Петров

 

 

         Винаги започваме живота си върху един възхитителен залез. Всичко, което по-късно ще ни помогне да се освободим от нашите неуспехи, се събира около първите ни стъпки. Поведението на хората от моето детство имаше вида на небесна усмивка, отправена към земната любов. Там приветстваха злото като вечерна лудория. Преминаването на метеор затрогваше. Давам си сметка, че детето, което бях, готово да се влюби, както и да се нарани, имаше шанс. Вървях по огледалната повърхност на река, пълна с пръстени на смокове и танци на пеперуди. Сгушвах се в тръстики под закрилата на същества, силни като дъбове и чувствителни като птици.
         Този свят се ражда и умира, без да оставя гробници. Останаха само обгорели пънове, блуждаещи повърхности, безформен юмручен бой и синята вода на един мъничък кладенец, надзиравана от онзи мълчалив Приятел.
         Познанието не закъсня да ни отдалечи. Понякога си казвам, че това не съществува вече. После се поправям: никога не е било. Научих се да ги разделям с времето. Той ми посочваше устата на усмихната змия и неспособността ми да проникна в нея без да страдам. Но откъде идваше той, Приятелят ми? Без съмнение, от най-непомрачените, от най-неизхабените слънца. Енергията му бе огромна и растеше като търпелива папрат посред влагата на моята надежда. Всъщност тя, надеждата ми, беше само сняг на съществуването, който се разтапяше в предпролетни води.
         Той ме научи да прелитам над нощта на думите, далеч от оглупяването на закотвените кораби, защото не глетчерът ни носи, а онова, което го прави безкрайно възможен – неговата самотна правдоподобност. Аз свързах с омраза ентусиастите, на които помогнах да победят, а после изоставих. (Достатъчно е да затвориш очи, за да не бъдеш разпознат.) Премахнах от нещата илюзията, която те ни дават, за да се запазят от нас, и им оставих онази част, която ни отстъпват. Живея, за да няма никога жени за мен във моя град. И лудостта на водопадите символично би освободила моето добро желание.
         По този начин аз въздигнах възрастта на самотата до поредната обител на човека виолетов. Ала там той разполагаше единствено с печалния статут на своите затвори, с онемелия си опит на преследван, а пък ние, ние имахме единствено описанието му на беглец.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 14. август 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]