Клодин Бертран

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | публикуване

 

Из „Последната жена“*

 

Клодин Бертран

 

Превод от френски: Димана Иванова

 

 

Из цикъла „Тази, която обичаше“

 

XI.

 

Тъмна окултна страст. Бях неговата циганка от езичническите улици като в картина на сюрреалист. Предпазвах тялото му от нощта. Бях тази с която откриваше думата „любов“ в момента на удоволствието.

 

 

 

Из цикъла „Уникална памет“

 

XIV.

 

Животът й е непрестанна дизлекция по време на годините ще избърбори съществуването си между „аз“ и „тя“.

 

 

ХV.

 

Тя се опитва да описва непромокаемото в едва-формулираните няколко впечатления на едно минало-настояще думите на една незабравима смърт тя знаеше че е „мъртвородена“ в прозрачността на прозаичното и аз настоявам да пише за това което ни обединява.

 

 

 

Из цикъла „Бащата, когото убиваме“

 

I.

 

Дълго време търсих гроба ти много преди ти да умреш легнала на земята мечтаех за това място което бях прекосявала в пустинята на детството ми беше гол като езика бях те забравила много преди смъртта ти бях забравила лицето ти и очертанията на тялото ти.

 

 

II.

 

Утрото на твоето погребение беше горещо измислих си причина да отсъствам някакво пътуване не исках да съм част от семейството ти смъртта ти не ме трогна ни най-малко, дори ме зарадва.

 

 

III.

 

В този момент исках да съм пожелала смъртта ти от дълго време и играта която практикувах винаги я играя в момента върху гроба ти тогава знаех че този благословен ден ще настъпи бях търпелива докато това се случи.

 

 

IV.

 

Вече не чувах песента ти в желанието на детството ми много преди смъртта ти беше изоставил лицето ми в пустинята на детството ми години търсех мястото на гроба ти.

 

 

V.

 

Бях се заклела че никога не ще заплача в деня на смъртта ти какво любовно пожелание беше създал върху платното на последната сцена очите ти на хипнотизиран герой на последен филм разголено смешен и по модерен начин направен прекалено дълъг.

 

 

VI.

 

Светът се връщаше към точката си на отпътуване хвърлих се в празнотата с първия получен удар лудост е да обичаш смъртта омразата желанието за омраза искам нежни цветове за да мога по-добре да те мразя татко когато се върна да разровя пепелта на тялото ти.

 

 

VII.

 

Живеех съвсем наблизо до погледа ти когато бълнувах за нежност виждах те през живота превърнал се в прах.

 

 

VIII.

 

Не съм си поставила за цел да те дразня ще ти разкажа всичко както живота който ми открадна животно със свити нокти бягащо към далечни скърби ще отида там където няма да те има.

 

 

IX.

 

Вече не виждам следата разединява се ти се стопяваш колко ли време е чакала майка ми съучастничка в тази безмисленост от която не се връщаме никога и където никой не чака никога никого никого никога никога никога никого ...

 

 

 

 

 

 

 

---

 

*Клодин Бертран, „Последната жена“, Изд. „Нороа“, Квебек, 1991

Електронна публикация на 13. януари 2016 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]