Самюел Колридж

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ПОЕМА ЗА СТАРИЯ МОРЯК

 

В седем части

 

Самюел Колридж

 

Превод от английски: Цветан Стоянов

 

 

Аз вярвам, че има повече невидими, отколкото видими същности във Вселената. Но кой може да опише техния род? Кой може да постигне взаимовръзките, съответните положения и функции на всяка от тях? Как действат те? Къде се помещават? Човешкият дух винаги търси, но никога не добива знания за тези неща. Все пак аз смятам, че е желателно в мисълта си да съзерцаваш образа на един по-голям и по-добър свят, иначе духът ще свикне с дреболиите на всекидневния живот, ще стане прекалено тесен и ще пропадне в дребнави мисли. Но в същото време ние трябва да бъдем бдителни за истината и да сложим граница, иначе не ще можем да различим сигурното от несигурното, деня от нощта.

 

Т. Бърнет, "Архелог. фил.", стр. 68

 

Кратко съдържание

 

Как корабът преминал Екватора и бил тласнат от бури към студените области край Южния полюс, и как оттам поел пътя си към тропическите ширини на Великия тих океан, и за чудните неща, които му се случиха, и по какъв начин Старият моряк се завърна в совята страна.

 

 

Първа част

 

Един стар моряк среща сватбарите, канени на сватбен пир, и задържа един от тях.

 

Той беше един Стар моряк,
запря го пред шумните врати.
- С тая сива брада и светъл поглед
за какво ме запираш ти?
Женихът отворил е вратите
и бързам, че вече закъснях.
Сватбари идат и чаши вдигат,
чувам отвътре звън и смях.
- Там имаше кораб... - той започна,
държи го кокалеста ръка.
- Махни ръката, брадати старче,
не стой на пътя ми така!

 

Сватбарят е омагьосан от погледа на стария морски вълк и бива принуден да чуе неговия разказ.

 

Но той го държи със светъл поглед
и сватбарят остана там.
Заслуша го като малко дете
с отворени уста и ням.

 

Сватбарят седна на един камък,
отпусна се до самия праг.
И тъй започна старият човек,
този светлоок Моряк.

 

- Всички крещяха и песни пяха,
и тръгна корабът на път
покрай черковата и хълма
и покрай фара на върхът.

 

Морякът разказва как корабът тръгва на яг с добър попътен вятър и хубаво време, докато стига Екватора.

 

Слънцето се вдигна отляво,
изпод морето то изгря.
Светеше ясно, след туй отдясно
пак във морето се завря.

 

И всеки ден все по-нависоко,
и все над мачтата снове...
Сватбарят се заудря в гърдите,
че чу тромпетът да реве.

 

Сватбарят чува сватбената музика, но Морякът продължава совя разказ.

 

Булката бе пресякла двора -
розова като роза е тя.
Пред нея кимат и пристъпят
музикантите във цветя.

 

Сватбарят се заудря в гърдите,
но остана на самия праг.
И тъй продължи старият човек,
този светлоок Моряк:

 

Корабът е отнесен от буря към Южния полюс.

 

- А после дойде леден вихър
и ни удари като чук.
Той беше зъл и много силен,
той ни преследваше все на юг.

 

Със мачти сведени, сред плясък,
като че тичайки със крясък
подир сянката на своя враг,
летеше корабът, трещеше,
край него бурята пищеше.
И все на юг, без път и бряг.

 

А после мъгла и сняг в мъглата,
едва пристъпяхме от студ.
И ледове до самите мачти,
зелени като изумруд.

 

Ледената страна и ужасните звуци, където не се вижда живо същество.

 

Планини ледни и необгледни,
ужасно сияние отвред.
Ни звяр, ни хора - само умора,
и наоколо само лед.

 

Лед отстрани и лед отдолу,
лед, който ще те задуши,
лед в лед се чука, пращи и пука,
сякаш отвътре ще се строши!

 

Една голяма морска птица, наречена албатрос, идва през мъглата и бива посрещната с голяма радост и гостоприемство.

 

Най-сетне албатрос видяхме,
пробил сивите мрачини.
Също като душа християнска
със радост го приехме ний.

 

Той всякаква храна ядеше,
следваше ни в нашия път.
Тогава с пълзене и трещене
отвори се пред нас ледът.

 

И, о, радост! - албатросът се оказва птица, която носи щастие, и тя следва кораба, докато той се връща на север през мъгла и плуващ лед.

 

И духна вятър, южен вятър,
и албатросът бе готов
с нас да обядва и да се радва,
и да идва при всеки зов.

 

Той девет вечери ни гостува,
кацнал над горните платна.
До него нощем в димно-бяло
светеше бялата луна...

 

Старият моряк негостоприемно убива благочестивата птица, която носи щастие.

 

- Бог те е спасил, Стари моряко,
от демоните в тоз пъклен час.
Защо тъй гледаш?... - Със своя лък
застрелях албатроса аз!

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 02. декември 2004 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]