Самюел Колридж

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

Трета част

 

Самюел Колридж

 

Превод от английски: Цветан Стоянов

 

 

Вървеше тежко време - гърлата
горяха и светкаха очи.
О, тежко време, ти, тежко време,
как светкаха тежките очи!
Погледнах на запад и съгледах
нещо в небето да личи.

 

Старият моряк забелязва някакъв далечен предмет.

 

Най-напред като малко петно,
после като мъглива бразда
и все по-близо, и все по-близо,
накрая то ясно се видя.

 

Петно и бразда - тъй се видя!
И все по-насам, и по-насам!
Сякаш се гмуркаше русалка
и се показваше едвам.

 

Когато предметът се доближава, той заприличва на кораб и Старият моряк на скъпа цена освобождава говора си от оковите на жаждата.

 

С гърла горещи и устни-пещи,
неми за жалби и за смях,
стояхме ний. Захапах силно
ръка, засмуках кръв обилно
и - "Кораб! Кораб!" - изкрещях.

 

Изблик на радост!

 

С гърла горещи и устни-пещи
те зяпнаха при тия слова.
И божичко! - как се засмяха,
като че всички пили бяха,
и бодро надигнаха глава.

 

И следва ужас. Защото какъв кораб е този, който се движи напред без вятър и прилив?

 

- Ей, вижте! - викнах. - Вижте! Иде!
Пристига, за да ни прибере!
Но как без вятър и как без прилив
лети през гладкото море?

 

Водата на запад беше в пламък,
наближил бе вечерният час.
Почти върху водата на запад
лежеше слънцето пред нас.
Изведнъж този кораб влезе
помежду слънцето и нас.

 

Той го вижда само като скелет на кораб.

 

И слънцето се насече на части
(спаси, боже, моето сърце?),
като че през тъмнична решетка
ни гледаше със червено лице.

 

И ребрата му се виждат като пръчки върху лицето на залязващото слънце. Върху борда на кораба-скелет стои една призрачна жена и до нея - Смъртта.

 

- Уви! - помислих си и изтръпнах.
С каква сила се носи устремен!
Но защо платната му тъй прозират
като паяжини в есенен ден?
И защо ребрата му са като решетка,
та слънцето на части заблестя?
Една жена зърнах да стои - няма.
СМЪРТТА ли бе тя? Или са двама?
Тази до нея ли бе СМЪРТТА?

 

Какъвто корабът, такъв и екипажът!
Смъртта и Умъртвеният Живот разиграват на зарове моряците и той (вторият) спечелва Стария моряк.

 

С уста червени, с коси развени,
с коси, жълтеникави като плод,
със кожа, бяла като проказа,
всяка кръв вледенила в омраза,
тя беше УМЪРТВЕНИЯТ ЖИВОТ.

 

Край нас се плъзна корабът-скелет,
сега двете играеха на зар.
- Играта свърши! - викна Жената. -
Спечелих! Аз съм му господар!

 

Без залез слънцето се скрива.

 

Потъмня слънцето, звезди изгряха,
за един миг мракът ни покри.
С далечен шепот отвъд морето
призрачният кораб се скри.

 

И при изгрева на луната.

 

Ний слушахме и гледахме нагоре,
от ужас сърцето ми се затвори
и кръвта вътре взе да пълзи.
Фенерът над кормчията блестеше.
И кормчията във бяло беше,
и роса по платната засълзи.
Рогът на луната се надигна,
под него една звезда намигна,
после водата ги отрази.

 

Един след друг

И начаса, без стон и вопъл,
там, под прегънатата луна,
всеки от кораба се обърна
към мен и с око ме прокълна.

 

неговите другари падат мъртви.

 

Двеста мъже, със живот пълни,
без стон и вопъл, на един куп,
тежки, втвърдени и вледенени,
западаха труп до труп.

 

Но Умъртвеният Живот започва да действа върху Стария моряк.

 

Душите излитаха от телата,
събираха се на небето в кръг.
Те прошумоляваха край мене
като свистенето на моя лък!

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 02. декември 2004 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]