Самюел Колридж

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

Четвърта част

 

Самюел Колридж

 

Превод от английски: Цветан Стоянов

 

 

Сватбарят се страхува, че говори с призрак.

 

- Аз се боя от теб, Стари моряко,
и от твоята кокалеста ръка!
Ти си мършав и кафеникав
като бития пясък край брега!

 

Аз се боя от твоя светъл поглед
и от твоята ръка на смърт...
- Не се бой, не се бой, сватбарю!
Там не загина моята плът.

 

Но Старият моряк го уверява, че е жив човек, и продължава разказа за своето ужасно наказание.

 

Бях сам-самичък, сам-самичък,
сам сред море, море, море,
без свята душа да ми помогне,
когато душата ми ще умре!

 

Той презира тихите същества наоколо и им завижда, че те ще живеят, докато толкова други лежат мъртви.

 

Толкова мъже, все хубави,
и лежаха мъртви в тоя час!
А хилядите лигави същества
живееха - живеех и аз.

 

Взирах се във морето гнило,
долу, в ужасните дълбочини.
Взирах се във гнилия кораб
и във мъртъвците отстрани.

 

Взирах се във небето и исках
една молитва да изрека,
но излизаше само зъл шепот
и си оставах все така.

 

Затварях клепачи и ги свивах,
те биеха като пулс разгорещен.
Небето жежко, морето жежко
ме притискаха по окото тежко
и мъртъвците бяха до мен.

 

Но за него проклятието остава в очите на мъртвите.

 

От тях изтичаше пот студена,
но нямаше никаква миризма
и все със същия страшен поглед
ме гледаха в страшната тъма.

 

Проклятията на едно сираче
могат в пъкъла да те заведат,
но още по-страшно е, когато
мъртвите с око те прокълнат.
Седем дни и нощи аз ги гледах
и нямаше за мене смърт.

 

В своята самотност и неподвожност той гледа с копнеж пътуващата луна и звездите, които още греят и се движат напред, и навсякъде синьото небе им принадлежи, и за тях то е място на покой, тяхна родна земя и роден дом, в който те могат да влизат неканени, като господари, дом, в който винаги са очаквани и приемани с мълчалива радост.

 

Луната се качваше по небето,
но не оставяше следа.
Луната се качваше безшумно -
до себе си с една звезда.

 

Лъчите й осветяваха океана
също като априлски скреж,
но сянката на кораба бдеше
и там водата алена беше,
и кипеше с вътрешен кипеж.

 

В лунната светлина той гледа божиите създания на водната бездна.

 

Аз гледах през корабната сянка
как водните змии се въртят.
Те се движеха в бели пътеки,
а когато танцуваха, леки,
оставяха снежинков път.

 

Аз гледах през корабната сянка
техните богати облекла -
сини и мъхесто-зелени,
кадифени и успокоени,
кръгове от златна мъгла.

 

Тяхната красота и щастие.
Той ги благославя в сърцето си.

 

Щастливи и мили твари! С думи
не бих могъл да ви възсъздам.
Във сърцето ми бликна обич
и ги благослових, без да знам.
Някой светец се смили над мене
и ги благослових, без да знам.

 

Проклятието започва да се разнася.

 

И в този миг аз вече можех
да се помоля на свобода.
От шията ми падна албатросът -
като топуз във тихата вода!

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 02. декември 2004 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]