Самюел Колридж

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

Шеста част

 

Самюел Колридж

 

Превод от английски: Цветан Стоянов

 

 

Първи глас:

 

- Но кажи ми, продължи, кажи -
какъв път е пред него очертан?
Защо корабът лети тъй бързо?
Какво прави самият океан?

 

Втори глас:

 

- Океанът като роб е послушен,
по него няма ни вятър, ни вълна
и голямото му светло око
е омагьосано от хубавата луна.

 

Той самият не знае какъв е,
тя го води, спокоен и див.
Виж, братко, как гладко и сладко
го гледа със поглед щастлив!

 

Морякът изпада в транс, защото ангелическите сили тласкат на север кораба с бързина, която човешката природа не би могла да издържи.

 

Първи глас:

 

- Но кое тласка кораба тъй бързо,
щом вятърът е успокоен?

 

Втори глас:

 

- Въздухът отпред е разсечен,
а отзад е страшно сгъстен.

 

Но ние закъсняваме, братко!
Нагоре, нагоре лети!
Този кораб ще тръгне спокойно,
когато Морякът се свести!...

 

Свръхестественото движение е забавено, Морякът се събужда и неговото наказание започва отново.

 

Аз се събудих - сега плавахме кротко
като със попътен ветрец.
Бе тиха нощ и все тъй пред мене
лежаха мъртвец до мъртвец.

 

Мъртъвците накуп стояха
като в таен подземен склеп.
От луната очите им каменни
отразяваха лъч свиреп.

 

Проклятието, с което паднаха,
сякаш неотстранимо бе.
От тях не можех очи да вдигна
към божието небе.

 

Най-после проклятието се разсейва.

 

Най-после се скъса магията
и се взрях в океана зелен,
и гледах, и не виждах вече
останалото и станалото зад мен.

 

Като човек по път безлюден,
който във стръх търчи
и никога не би имал смелост
да обърне назад очи,
защото знае, че зъл демон
го гони и фучи.

 

Но скоро задуха вятър
над безшумните води
и макар че не остави
по тях никакви следи,
той ми разроши косата,
по бузите ме потри
и странно се разля в страха ми,
но ме поободри.

 

Ние пламахме меко, меко
и бързо като стрела.
Вятърът духаше леко, леко
след всичките ми теглила.

 

И Старият моряк съзира своя роден край.

 

О, радост! Това там не е ли
старият фар на върхът?
И черковата? И хълма?
И моят роден кът?

 

Ние се плъзнахме покрай брега,
със плач се замолих аз.
О, нека се събудя, боже,
или нека умра завчас!

 

Брегът беше така изгладен,
заливът - като стъкло.
На добро светеше луната
и сенки хвърляше на зло.

 

Светлина грееше от скалите,
от черковата - светлина.
Лъчи по ветропоказателя
катереха се в тишина.

 

Ангелическите духове напускат мъртвите тела и се явяват в своите собствени очертания от светлина.

В тишина и светлина заливът!
И изведнъж, по залива, отпред -
червени, кървавочервени
сенки западаха без ред!

 

Тия сенки пред носа на кораба!
Те вдъхваха внезапен страх.
Извърнах поглед към палубата
и - господи! - какво видях!

 

Плоски лежаха там труповете,
а до всеки пред моите очи
стоеше неговият ангел-дух
и цял сияеше във лъчи.

 

Духовете махаха с ръце
и тихи, чакаха пред мен.
Стояха като знаци край брега,
всеки във различно оцветен.

 

Тихи, чакаха духовете
и само махаха с ръце.
Но мълчанието, мълчанието падаше
като музика върху моето сърце.

 

А после чух шум от весла.
Лодкарят викаше с пълен глас.
Насила глава обърнах -
лодката идваше към нас.

 

Лодкарят и момчето на лодкаря -
и как бързаха тия храбреци!
О, каква радост бе да избягам
от моите спътници-мъртъвци!

 

И с тях бе и добрият отшелник -
познах го по песента.
Той пееше своите химни
с най-праведна чистота.
Той щеше да ме спаси, да измие
на албатроса кръвта.

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 02. декември 2004 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]