Беше започнал да чете романа преди няколко дена. Изостави го заради спешни дела, разтвори го отново, когато се връщаше с влак в чифлика; оставяше се бавно да го увлича сюжетът, обрисуването на героите. Този следобед, след като написа писмо на пълномощника си и обсъди с майордома един въпрос за изполиците, се върна към книгата в спокойствието на кабинета с изглед към дъбовия парк. Разположен в любимото си кресло с гръб към вратата, която би го смущавала като дразнеща възможност за поява на неканени гости, остави лявата си ръка да гали зеленото кадифе и зачете последните глави. Паметта му без усилия задържаше имената и образите на главните герои; илюзията на романа го спечели почти веднага. Наслаждаваше се на почти извратеното удоволствие да се откъсва ред след ред от това, което го заобикаля и да усеща в същото време, че главата му почива удобно върху кадифето на високата облегалка, че цигарите му са все така подръка, че зад прозорците танцува вечерният вятър под дъбовете. Дума по дума, погълнат от мерзката дилема на героите, оставил се да го водят образите, които се уговаряха и придобиваха цвят и движения, той стана свидетел на последната среща в планинската колиба. Първо влизаше жената, подозрителна; сега идваше любовникът с ожулено от удара на клон лице. Тя възхитително попиваше кръвта с целувките си, но той отхвърляше ласките, не беше дошъл, за да повтаря церемониите на една тайна страст, защитена от свят от сухи листа и скришни пътеки. Камата се охлаждаше на гърдите му, а под тях туптеше уловената свобода. Задъхан диалог препускаше по страниците като поток змии и се чувстваше, че всичко е решено открай време. Дори тези ласки, които обгръщаха тялото на любовника така, като че ли искаха да го задържат и да го разубедят, рисуваха с омраза фигурата на друго тяло, което трябваше да се разруши. Нищо не беше забравено - алибита, случайности, възможни грешки. Отсега нататък всеки миг имаше свое педантично разпределено предназначение. Двойният безпощаден преговор едва се прекъсваше, за да може една ръка да погали една буза. Започваше да се свечерява. Вече без да се поглеждат, напълно отдадени на работата, която ги очакваше, те се разделиха на вратата на колибата. Тя трябваше да продължи по пътеката, която отиваше на север. От отсрещната пътека той се обърна за миг, за да я види как тича с разпусната коса. Хукна на свой ред, криейки се зад дърветата и храстите, докато в бледолилавата мъгла на здрача стигна алеята, която водеше към къщата. Кучетата не трябваше да лаят и не излаяха. Майордомът трябваше да отсъства по това време и отсъстваше. Той се качи по трите стъпала на преддверието и влезе. От кръвта, галопираща в ушите му, към него идваха думите на жената - първо една синя зала, после една галерия, застлано с килим стълбище. Най-отгоре, две врати. Никой в първата стая, никой във втората. Вратата на салона и тогава камата в ръка. Светлината на прозорците, високата облегалка на кресло от зелено кадифе, главата на мъжа в креслото, четящ един роман.