И наистина, изглежда, че е така, че си си отишла и си казала не знам какво, че си щяла да се хвърлиш в Сена, нещо такова, една от тия посреднощни фрази, размесени с чаршафи и лепкава уста, почти винаги в тъмнината, или с нещо като ръка или ходило, което докосва тялото на оня, който едва слуша, защото толкова отдавна едва те слушам, когато казваш такива работи, това идва от другата страна на моите затворени очи, на съня, който пак ме захвърля надолу. Тогава добре, какво ме засяга дали си си отишла, дали си се удавила, или все още крачиш по кейовете, загледана във водата, пък и не е вярно, защото си тука, заспала, и дишаш прекъслечно, но тогава не си си отишла, когато си отиде по някое време на нощта, преди аз да се изгубя в съня, защото си бе отишла, казвайки нещо, че си щяла да се удавиш в Сена, тоест, че те е дострашало, че си се отказала, и изведнъж ето те тука, и почти ме докосваш, и се размърдваш вълнообразно, сякаш нещо нежно работи в твоя сън, сякаш наистина сънуваш, че си излязла и че въпреки всичко си стигнала до кейовете и си се хвърлила във водата. Така още веднъж, за да заспиш после с лице, измокрено от глупав плач, до единайсет сутринта, часът, когато донасят вестника с новините за истински удавилите се.
         Досмешаваш ме, нещастнице. Твоите трагични решителности, тоя начин да крачиш и затръшваш вратите като някоя актриса, обикаляща провинцията, човек се пита дали наистина вярваш в твоите заплахи, в твоите отвратителни изнудвания, твоите неизчерпаеми патетични сцени, омазани в сълзи и прилагателни, и възпоминания. Би заслужавала някой по-надарен от мене, че да ти възрази както трябва, тогава ще се види, че се въздига съвършената двойка, с изисканата смръдня на мъжа и на жената, които се късат на парчета, гледайки се в очите, за да си осигурят най-несигурното отлагане, за да оцелеят все още и отново да започнат неизчерпаемо да преследват своята истина с пустеещо място и дъно на тенджера. Ама нали виждаш, избирам мълчанието, запалвам цигара и те слушам да говориш, слушам те да се вайкаш (с право, но какво мога да сторя) или което е още по-добре, заспивам бавно, почти унасян от твоите предвидими ругатни, полузатворил очи, все още смесвам за момент първите повеи на сънищата с твоите жестове в смешна нощница под светлината на полилея, подарен ни, когато се оженихме, и мисля, че накрая заспивам и отнасям почти любовно, признавам ти го, най-използваемата част от твоите движения и твоите разобличения, плющящия звук, който обезобразява устните ти, смъртно бледи от ярост. За да обогатя моите собствени сънища, в които никога на никого не му хрумва да се дави, можеш да ми вярваш.
         Но щом е така, питам се какво правиш сега в това легло, което бе решила да напуснеш заради другото, по-широко и по-бягащо. Сега излиза, че ти спиш, че току помръдваш крак, който бавно променя рисунката на чаршафа, изглеждаш ядосана заради нещо, не прекалено ядосана, то е като някаква горчива умора, устните ти очертават презрителна гримаса, пропускат въздуха да излиза прекъслечно, събират го на кратки вълма и мисля, че ако не бях толкова влуден от твоите лъжливи заплахи, бих признал, че пак си красива, сякаш сънят те връща малко отсам, при мене, където желанието е възможно, и дори ново помирение или нов срок, нещо по-малко мътно от това разсъмване, където започват да се изтъркулват първите коли и петлите отвратително оголват своето ужасно раболепие. Не знам, вече даже няма и смисъл да питам отново дали по някое време ти си бе отишла, дали ти бе захлопнала вратата на излизане тъкмо в мига, в който аз се плъзвах към забравата, и може би именно затова предпочитам да те докосна, не че се съмнявам дали си тук, вероятно в никой момент не си напускала стаята, може би някой удар на вятъра е затворил вратата, сънувах, че си си отишла, докато ти, мислейки, че съм буден, ми викаше своята заплаха от леглото. Не заради това те докосвам, в зеления полуздрач на разсъмването е почти сладко да прекарам длан по това рамо, което се тресе и ме отблъсва. Чаршафът те покрива наполовина, пръстите ми почват да слизат по гладката рисунка на твоето гърло, накланям се и дишам твоя дъх, ухаещ на нощ и на сироп, не знам как моите ръце са те обгърнали, чувам едно изохкване, докато извиваш кръст в отказ, но двамата познаваме прекалено тази игра, за да вярваме нея, трябва да ми отдадеш устата, която се задъхва от отделни думи, безполезно е твоето омаяно от съня и победено тяло да се бори, та да се изплъзне, до такава степен сме едно и също нещо в тая кълбообразна оплетеност, в която бялата вълна и черната вълна се борят като паяци в кана. От едва покрилия те чаршаф смогвам да съзра мигновения повей, който раздира въздуха, за да се изгуби в мрачината, и сега сме голи, разсъмването ни обвива и помирява в една и съща трепереща материя, но ти се запъваш да се бориш, свиваш се, стрелваш ръце над главата ми, отваряш като в светкавица бедра, за да сключиш отново твоите чудовищни клещи, които биха искали да ме разделят от самия мене. Трябва да те обладая бавно (а това, ти го знаеш, винаги съм го правил с церемониална изящност), без да ти причинявам болка, бавно превивам тръстиките на твоите ръце, притискам се към удоволствието със сгърчени длани, с огромно отворени очи, сега твоят ритъм накрая се задълбочава в бавни движения на моаре, на дълбоки водни мехури, изкачващи се до моето лице, смътно милвам твоята коса, ширнала се по възглавницата, в зеления полузрак, гледам с изненада моята длан, която струи, и преди да се плъзна до тебе, знам, че току-що са те извадили от водата, прекалено късно, естествено, и че лежиш върху камъните на кея, заобиколена от обувки и гласове, гола, възнак с твоята измокрена коса и твоите отворени очи.