Бе започнал да чете романа преди няколко дни. Заряза го поради спешни работи, отвори го пак, когато се връщаше с влак в чифлика; оставяше се да бъде бавно заинтересуван от интригата, от обрисовката на действащите лица. Тоя подиробед, след като написа едно писмо до своя пълномощник и обсъди с домоуправителя един въпрос за изполици, той се върна към книгата в спокойствието на студиото, което гледаше към парка с дъбовете. Излегнат в своето любимо кресло, гърбом към вратата, която би го дразнила като вбесяваща възможност за натрапничества, остави лявата си ръка да погали веднъж-дваж зеленото кадифе и зачете последните глави. Паметта му задържаше без усилие имената и образите на главните герои; повествователната измама го грабна почти веднага. Наслаждаваше се на донякъде извратеното удоволствие да бъде откъсван ред след ред от онова, което го обкръжаваше, и да чувства едновременно, че главата му удобно си почива върху кадифето на високата облегалка, че цигарите все тъй стояха достижими за ръката му, че оттатък високите прозорци танцуваше въздухът на следобеда под дъбовете. Дума след дума, поглъщан от нечистоплътната алтернатива на героите, оставяйки се да върви към образите, които се уплътняваха и придобиваха топлина и движение, той стана свидетел на последната среща в планинската колиба. Първа влизаше жената, боязлива, сега идеше любовникът, с лице, ожулено от камшичено перване на клон. Възхитително спираше тя кръвта с целувките си, но той отблъскваше милувките, не бе дошъл да повтаря церемониите на една тайна страст, която закриляха свят от сухи листа и скришни пътеки. Кинжалът студенееше до гърдите му, а под него туптеше по страниците като ручей от змии и се усещаше, че всичко е било решено отдавна. Дори тия милувки, които обвиваха тялото на лябовника, сякаш искаха да го задържат и раздумат, отвратително рисуваха фигурата на друго тяло, която трябваше да разруши. Нещо не е било забравено: оневиняващи доказателства, случайности, възможни грешки. От този час всеки миг имаше своето дребнаво-грижливо предназначение. Двойният безжалостен преглед се прекъсваше, само една ръка да помилва една буза. Почваше да се свечерява.
         Без да се гледат вече, сковано привързани към задачата, която ги очакваше, те се разделиха до вратата на колибата. Тя трябваше да поеме пътеката, водеща на север. От противоположната пътека той се извърна за миг да я види как тича с развяна коса. Хукна на свой ред, като се хващаше за дърветата и плетовете, докато различи в светлотеменужения здрач горичката, която водеше към къщата. Кучетата не трябваше да лаят и не лаеха. Домоуправителят едва ли беше по това време, и го нямаше. Изкачи трите стъпъла на преддверието и влезе. От кръвта, препускаща в ушите му, идваха до него думите на жената: първо една синя гостна, после един трем, една постлана с килими стълба. Горе – две врати. Никой в първата стая, никой във втората. Вратата на гостната, и тогава камата в ръка, светлината в големите прозорци, високата облегалка на едно кресло от зелено кадифе, главата на мъжа в креслото, зачетен в един роман.