Събуди се в четири без петнайсет. Даде на съня си още пет минути - шанс да се върне, - после се измъкна от леглото. Влезе в гостната, взе „Стръкчета трева“ от чантата си и започна да чете.

Аз казвам, че душата не е повече от тялото,
аз казвам, тялото, то не е повече от туй, което е душата,
че никой - нито Господ - не е по-велик от този,
който е самият себе си, че който мине двеста метра
без симпатия, върви към свойто погребение, облечен
във савана си, че ние с тебе без стотинка в джоба
можем да закупим пика на света и че да хвърлиш
бегъл поглед и да покажеш бобено зърно
обърква мъдростта на всички времена, че няма занятие,
в което младият човек, като го упражнява,
да не стане истински герой, че няма никъде тъй мек предмет,
че да не става за главина на колелата на Вселената,
и го казвам всекиму и на мъжа, и на жената: нека душата
ти остане хладна и спокойна пред милионите вселени.¹

         Остави книгата и отиде до прозореца, погледна към спящия град. Оттук изглеждаше красив и далечен, двайсет и два етажа по-долу. Облян в светлини и безмълвие и няколко достатъчно ярки звезди, за да пробият градската мараня. Прозорците на Трайбека,² после пустия небосвод.
         Къде ли беше сега детето? Дали спеше? Имаше усещането, че не спи. Представяше си го някъде там, точно толкова будно, колкото е и тя; може би поглежда през някакво свое прозорче.
         Сега Люк щеше да е на дванайсет. Откакто умря, тя знаеше, че той е някъде; беше така дълбоко убедена, както и когато за пръв път го усети в тялото си скоро след зачеването. Никога не е била религиозна. Не беше позволила на мъката да я изпрати за утеха в църквата. Тя, може би, щеше да й помогне, но не й беше по сърце; би изглеждало нещо като последно падение, да прибегне до някаква истерична вяра, от която бе бягала през цялото си детство. Добре, вземете ми детето, но не чакайте от мен да се забуля в черно и да клеча по цял ден пред някаква статуя. Не чакайте да пляскам с ръце и да пея песни. Ако го беше направила, щеше окончателно да се погуби.
         И все пак Люк го нямаше. Нямаше представа къде е. Не беше на небето, не беше дух, но беше някъде. Не се беше изпарил. Знаеше го с абсолютна сигурност, усещаше го в себе си. И това беше единствената й вяра. Тя и силата на справедливостта в един опасен свят.
         Опасността - нашият истински родител?
         Къде живеят мъртвите?
         Тези завеси - възможно ли е Саймън наистина да е прям и почтен?
         Мушна се обратно в леглото точно преди да съмне. Не й се спеше, никак дори, но ако се направи на заспала, или ако се направи на човек, който се кани да заспива, може би ще успее да измами себе си. До нея Саймън дишаше равномерно и току промърморваше нещо неясно насън. Никога не беше имал проблеми със съня. Опита се да не го намразва за това.
         Все още беше будна, когато мобифонът й извъня. Шест и десет.
         - Кет Мартин.
         - Кет, твоят човек е на телефона. Прехвърлям ти го.
         Беше Ерна от центъра. Сърцето й се разтуптя. Саймън отвори очи и замига в недоумение. Тя сложи пръст пред устните си.
         - Давай, Ерна - каза й.
         Чу се кратко електронно прещракване, после неговият глас.
         - Ало?
         Сега й прозвуча като още по-малко дете.
         - Здрасти. Кой се обажда?
         - Хъм. Ами, аз се обаждах преди.
         - Спомням си.
         Успокой се, трябва да се държиш спокойно и делово.
         - Може би ще си имам неприятности - каза й детето.
         - Няма да си имаш никакви неприятности, ако ми позволиш да ти помогна. Ти ли написа онова нещо на стената снощи?
         - Какво?
         - Ти ли написа онова нещо снощи? На стената?
         - О, да. Аз.
         - Какво се опитваш да ми кажеш?
         - Ами, каквото пишеше.
         Саймън беше седнал в леглото и я гледаше с широко отворени очи.
         - Наистина ли смяташ, че да умреш е нещо по-щастливо? - попита го. - Наистина ли смяташ, че да умреш е хубаво нещо?
         - Още не знам - отвърна й момчето.
         - Кой иска ти да умреш?
         - Ами, то така става. Не знам. Иначе, ако не отидеш, е убийство.
         - Някой казва ли ти, че трябва да го нараниш?
         - Аз бия и звъня за мъртвите.
         - Това е от Уитман, нали така? - обади се тя.
         - Кой?
         - Уолт Уитман. От Уолт Уитман ли научи тези думи?
         - Не, Уолт не говори така.
         - Тогава откъде ги научи?
         - От къщи.
         - Слушай. Изслушай ме много внимателно. Някой ти казва да вършиш лоши неща, лоши за теб и за други хора. Ти не си виновен. Някой те заплашва. Кажи ми къде си и аз ще дойда да ти помогна.
         - Не мога.
         - Недей да се страхуваш. Няма от какво да се страхуваш, само ме остави да ти помогна. Кажи ми откъде се обаждаш. Поне това можеш да ми кажеш. Нали така?
         - Следващата е днес.
         - Кажи ми той какво ти прави. Не е нужно да го слушаш.
         - Трябва да вървя.
         - Недей! Загазил си, но вината не е твоя. Аз мога да ти помогна.
         - Мислиш ли, че някакъв огромен град ще устои?
         - А ти как мислиш?
         - Довиждане.
         И затвори.
         - Той беше, нали? - попита Саймън, целият разтреперан от напористата компетентност.
         - Да, той беше.
         - Какво каза?
         - Изчакай един миг, моля те.
         Мобилният й иззвъня, както и предполагаше. Беше Пийт.
         - Боже Господи! - изпъшка той.
         - Откъде се обади?
         - Уличен телефон в Бед-Стай.³
         - И днес ще взривяват.
         - Така каза. Ти как мислиш?
         - Знам ли? Не съм сигурна.
         - О, благодаря ти, че сме на едно мнение.
         - Бих казала, че говори сериозно.
         - Аз също. Какви бяха тия глупости за Уолт?
         - Честно казано не мога да ти отговоря. Изглежда хлапакът е наизустил цялата книга.
         - Казва, че думите били от вкъщи. Какво означава това?
         - Че са несвързани, Пийт, както вече знаеш.
         - След колко време можеш да пристигнеш тук?
         - Двайсет минути, плюс-минус.
         - Доскоро.
         Тя изключи, Саймън продължаваше да я зяпа делово - в пълна готовност.
         - Трябва да вървя - каза му тя.
         - Добре.
         По дяволите, той беше наистина великолепен мъж. Толкова могъщ в собствените си кръгове, но в тези тук - обикновен наблюдател, нещо като безпомощна съпруга, ако щеш, легнал, само я гледа с невъзможните си очи като два ахата, косата му в наелектризирано безредие, лицето с набола брада. В един миг й се стори, че би могла да спре, просто да престане и толкоз; да зареже работата си и да се приюти при него, в неговото царство, в неговия високооктанов, безопасен живот, в неговата тишина и сигурна защитеност, при този, който купуваше и продаваше бъдеще, издирваше стари географски карти и стъкленици и пълнеше къщата си с тях. А тя се канеше да отиде в мрачния си офис, където оборудването беше остаряло, климатикът се разваляше през час, където повечето колеги бяха консервативни фанатици, или от най-слабите студенти, или пък прекалено странни, за да си намерят работа в някоя от корпорациите, които наемаха само най-добрите и най-умните; където злодеите бяха така жалки и нескопосни, както и героите; където голямата битка между порядъка и хаоса бе лишена от всякаква красота, от философия и поезия; където самата смърт изглеждаше евтина и долнопробна. Тя искаше - нима можеше да му го каже? - да се подслони у Саймън, да заживее спокойно с него в неговата непокорна и небрежна красота, в неспокойното му доволство. Искаше да вдигне ръце и да се откаже от всичко, да се остави на произвола на съдбата. Но, разбира се, тогава той нямаше да я харесва.
         - Ще ти се обадя по-късно - каза тя и се измъкна от леглото.
         - Добре - отвърна й.
         Умълчаха се. Сега беше моментът един от двамата да каже „Обичам те“. Ако бяха стигнали до този момент.
         - Чао - каза му тя.
         - Чао.

---

¹ За цитатите от Уолт Уитман - явни и скрити - тук и по-нататък в текста е използван сборникът на издателство „Клио“ в превод на Владимир Свинтила. Предпочетено е заради по-голямата пълнота на представените в него произведения, повечето от които липсват в другите две издания - на „Златорог“ и на „Народна култура“. Например ключовата „Песен за мен самия“, или както е известна още „Песен за себе си“, е изцяло преведена само в изданието на „Клио“, докато в другите две книги присъстват части от нея. Друг преводач, чийто труд е използван, е Миглена Николчина, с откъси от стихотворението „Спящите“. Там, където няма предишен превод или пък в съществуващия има пропуски, стиховете са в мой превод. Запазила съм обаче по-популярното заглавие „Стръкчета трева“ от това на „Клио“, което е „Тревни листа“. - Б. пр. [горе]
² Квартал в Манхатън. Името му Tribeca идва от „The Triangle below Canal Street“ и обхваща пространството южно от Канал Стрийт и от р. Хъдсън до Бродуей. - Б. пр.[горе]
³ Името на квартал в централен Бруклин, Ню Йорк, който всъщност се нарича Бедфорд-Стайвесънт, но така му казват накратко. - Б. пр. [горе]

Публикацията е предоставена от Издателство „Intense“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Intense“ за възможността да публикува откъс от книгата!