Майкъл Кънингам

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ИЗ „ДНИ ОБРАЗЦИ“

 

Майкъл Кънингам

 

Превод от английски: ИГЛИКА ВАСИЛЕВА

 

 

         Помъчи се да си представи детето. Не разполагаше с голям реквизит. Тениска на "Метс" и някаква шапка на главата. Реши, че е дребен за възрастта си; блед и сериозен; призрачно създание с неестествено блеснали очи и малки чевръсти пръстчета като на опосум. Нещо като Ам-гъл или пък подхвърлено дете от приказките. Сигурно е бил кротко, безшумно бебе, а по-късно се е превърнал в пасивно, страхливо дете, някак бездушно и безкрайно податливо на внушения; личност, която винаги определяш с по едно "като че ли", от онези странни създания, на които сякаш им липсва собствена сърцевина - онова нещо, което всички други приемат за дадено по рождение. Вероятно през целия си кратък живот е бил предан член на обществото на мъртвите, само е изчаквал да му дойде времето.

 

 

         Помота се докъм седем, когато Пийт се върна.
         - Здрасти - каза й.
         - Здрасти.
         Облегна се на стената на преградената й кабинка. Никога не го беше виждала толкова капнал. Очите му сълзяха, лицето му беше на петна.
         - Какво знаем? - попита го.
         - Чернокожо дете с ниско нахлупена над лицето си шапка и после "бум". Това е. Свидетелите не са видели нищо повече.
         - Бил е чернокож?
         - Така твърдят свидетелите.
         Когато се е обадил, сигурно е решил, че тя е бяла. Това би било съвсем естествено, тъй като черните деца винаги смятат, че човекът с власт е бял.
         Но на нея детето й беше прозвучало като бяло. Странно. Двама чернокожи - полицайка и убиец, всеки приема, че другият е бял. Странно.
         Ние сме в семейството. Вече нямаме имена.
         - Тогава може и да не са свързани - обърна се към Пийт.
         - Малко вероятно. Скоро ще разберем, щом пристигнат резултатите от ДНК-анализа.
         - Бяло дете хваща бял мъж, черно дете хваща черен мъж.
         - А-ха.
         - Чернокож, който е работил в "Бъргър кинг".
         - Дори няма постоянен адрес. Спал е където свари. Доскоро е пребивавал при майка си на Сто двайсет и трета.
         - Твърде различен от Дик Харт.
         - Нищо общо с Дик Харт.
         - Сякаш искат да ни кажат, че никой не е в безопасност. Не си в безопасност, ако си магнат в бизнеса с недвижими имоти, но не си в безопасност и като се трепеш за минимална заплата.
         - Много вероятно да е точно така.
         - Продължавам да мисля за оная глупост "в семейството".
         - Сигурно ще попаднем на нещо в тази връзка. Нищо чудно да е някаква отдавна забравена японски видеоигра. Или пък фраза, свързана с определена религиозна секта.
         - Смяташ ли, че това е краят? - попита го.
         - Надявам се.
         - Две психясали хлапета, които казват, че са братя.
         - Нещо за вечеря?
         - С удоволствие.
         И тя измъкна от горното си чекмедже цяла купчина менюта за доставка на храна вкъщи. Спряха се на тайландска кухня.
         - Може и да не съществува схема - подхвърли й Пийт.
         - Ще видиш, че съществува.
         - Сигурна ли си?
         Тя се поколеба. Какво от това, важното е да не спира да говори. Двама капнали от умора правителствени служители в очакване да пристигне тайландската им вечеря в картонена кутия; хайде, може и без формалности.
         - Странно - обади се тя, - но става все по-трудно да схванеш схемите им, не мислиш ли?
         - Тези дни всички сме откачили, затова.
         - Надявам се да си прав. Надявам се вината да е у нас, тоест ние да не забелязваме какво става наоколо.
         - Какво искаш да кажеш?
         - Искам да кажа, че нещо става навън. Да се надяваме, че е само... случаен произвол. Хаос.
         - Не е.
         Тя го изгледа продължително и в упор. За миг си помисли: "Ето какво ще направя, ще си родя дете и ще го отгледам далеч от всичко това, в малка къща в планината, край незамърсен поток, където все още плуват немутирали риби, където ще има книги и никаква телевизия; ще направя всичко възможно да няма отегчение и расизъм, ще се справя, няма да кисна всяка вечер на високо столче в някой бар, а ще си стоя вкъщи, ще чета на детето, а през деня ще работя в местната поликлиника или в гимназията, или пък ще се науча да плета пуловери, които ще продавам на пазара за занаятчийски изкуства. И ти, Пийт Ашбъри, ако ти е останал малко ум в главата, и ти ще направиш същото. Не можеш да не признаеш, че сме емигранти, че нашата родна страна е прекалено пуста за нас и твърде сурова към нас; че онова, което наистина и съвсем сериозно трябва да направим, е да си купим по една здрава кола втора употреба, да потеглим към вътрешността и да видим какво ще открием там за себе си."
         - Дано си прав - рече тя.
         - Ти се справи страхотно. Никой друг нямаше да успее по-добре от теб. Все едно, не би могла да спасиш детето.
         А по телефона звучеше като бяло
         Нека мре
         Аз съм пропукан съд, аз съм празна чаша

         - Това никога няма да го разберем, нали така? - каза.
         - Слушай, успокой топката.
         - Опитвам се.
         - Ще ми се разсърдиш ли, ако ти дам един съвет?
         - Зависи от съвета.
         - Недей да смесваш всичко това с онова, което се е случило с твоето дете.
         Тя кимна и забарабани по брадичката си с показалеца. Май сбърка дето беше казала на Пийт за Люк. Човек лесно изгубва представа за нещата като работи с едни и същи хора по цял ден. Разправяш им какво ли не. Чукаш се с тях в дамската тоалетна.
         - Нямаш някаква готова теория за мен, нали Пийт? - попита го тя.
         - Ни най-малко.
         Умълчаха се и тишината ги захлупи. Дали го беше притеснила? Дали го беше засрамила? Добре, тогава ще сподели с него. Той е добър човек, Кет, освен това ти не си му безразлична.
         - Не го заведох на друг доктор - каза тя.
         - Нямала си причина да го правиш.
         - Не, нямахме пари. Нямахме и застраховка.
         - Но докторът ти е казал, че това са газове. Децата непрекъснато страдат от всевъзможни болки и болежки. Неговата диагноза е била съвсем разумна.
         - И погрешна.
         - Но, ти не си знаела.
         Подозирах го. Имах някакво усещане. Но предпочетох да се доверя на доктора. Казах си, децата непрекъснато страдат от всевъзможни болки и болежки.
         - Не, не съм.
         - Затова, моля те, успокой се. Ще успееш ли?
         Повреда в сърцето. Допълзя в леглото при Дарил и мен, каза, че е ужасно жаден, както никога преди не се е чувствал, и умря. Там, между нас.
         - Разбира се - отвърна му тя. - Разбира се, че ще успея.

 

         Храната пристигна. Започнаха да ядат, разприказваха се за други неща, после изхвърлиха празните кутии. Пийт се върна на мястото си. Кет се помота още малко, без да има защо. Сега вече всичко беше в ръцете на разследването; психясалите момчета бяха мъртви, а работата да открият тяхната самоличност, се падаше на други. Обади се на Саймън. Откакто се беше разбрало за експлозията, той й беше звънял на три пъти, беше оставял съобщения. Но ще й повярва, като му каже, че е била прекалено заета, за да се обади, въпреки че, разбира се, това си беше чиста лъжа. Тя беше най-малко заетият човек в отдела. Беше отлагала разговора си със Саймън (признай си), защото не беше в настроение, защото не се чувстваше каквато той я иска: силна, издръжлива, любяща и много печена.
         Амелия веднага я свърза.
         - Кет! Божичко, изкарал съм си акъла.
         - Съжалявам, но не успях да звънна по-рано. Тук е лудница.
         - Вече можеш ли да излезеш?
         - Да, ще се видим у вас, може ли? Искам само едно питие и легло, нищо друго.
         - Имаш ги. Мога да се измъкна оттук след около четирийсет и пет минути.
         За Саймън четирийсет и пет минути бяха много време. Кой знае с какви неочаквани флуктуации в сделките трябваше да се справя.
         - Тогава ще дойда към девет.
         - Става. Ти добре ли си?
         - Горе-долу.
         - Хубаво. Ще се видим в девет.
         Каза "лека нощ" на Пийт и излезе навън. Ще се пошляе известно време сред изтормозените местни граждани, докато Саймън успее да се откачи от подробностите на която и да е там сделка.
         Тръгна по Бродуей. Ако човек не знаеше какво се е случило, можеше да си помисли, че това си е една най-обикновена нощ в града. Вярно, по тротоарите се виждаха по-малко хора, които на всичкото отгоре се движеха някак крадешком и много забързано, но ако току-що си пристигнал от Монголия или Уганда едва ли ще добиеш други, освен обичайните туристически впечатления. В мечтателните представи за себе си градът току-що е бил разтърсен, но в по-невидимите си части, по най-тънките свързващи артерии. Да, хората бяха сериозно уплашени, макар че беше рано да се разбере колко много пари ще изтекат сега, колко много резервации ще бъдат отказани, колко много корпорации ще преместят седалищата си, но Бродуей пак беше пълен с таксита и камиони, магазините бяха още отворени, и разни нещастници пак досаждаха на минувачите с просията си. Голямата машина на града и огромната несъзвучност на неговата поезия (благодаря ви, господин Уитман) продължаваха да вдигат врява. Трябва да разрушиш сграда, за да започнат нещата да изглеждат другояче. Тази нощ нямаше бдения със свещи, нямаше планини от цветя, нямаше ридаещи жени. Всичко отмина.
         Четирима души бяха излетели в пространството, за да съзерцават раждането на звезди. Всичко отмина. Какво друго можеше да се направи?
         Зазяпа се във витрините на южен Бродуей. Жадуваше нормален живот по същия начин, по който понякога й се прияждаше сандвич с пастърма и ръжен хляб. Не искаше да бъде себе си. Не и сега. В момента искаше да бъде тръгнала на пазар жена, най-обикновена домакиня, неизтормозена от видения, непреуморена, освободена от обичайното бреме на вечното огорчение и чувството за вина, или просто жена, която разполага с малко свободно време, докато върви към апартамента на приятеля си.

 

 

 

 

 

 

Публикацията е предоставена от издателство „Intense“.

 

 

Електронна публикация на 09. септември 2007 г.
Публикация в кн. "Дни образци", Майкъл Кънингам, Изд. „Intense“, С., 2006
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]