Хавиер Делгадо

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ВНЕДРЕНИЯТ

 

Хавиер Делгадо

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         Ще ви разкажа една малко странна история. Една от онези истории, на които е трудно да се повярва. В нашата война се случиха много такива. При онези обстоятелства, изключителното става обикновено и най-естествено, това, което сме свикнали да изживяваме, е, което изглежда странно. Всичко се побърква. Войните са така. Животът се променя по такъв начин, че се получават невъобразими случки.
         Хората също се променят. На мнозина им липсваше една война, за да узнаят какви са, какво са способни да направят. Един чух да казва, че се родил фактически насред войната, че дотогава не е знаел реално кой е. За добро и за лошо, така е. Преминалият през такъв опит знае, че онова, което казвам, е вярно. Днешните хора си нямат и идея. По-добре за тях.
         Случи се в Сарагоса и започна няколко месеца преди бунта, когато вече се виждаше, че всичко се усложнява.
         Тук никога не сме били много, защото анархизмът беше много вкоренен, но партията организираше, в арагонската столица, стотици привърженици. С победата на Народния фронт много хора се приближиха към партията: позицията на комунистите пред настъплението на фашизма привлече много членове от Общия съюз на трудещите се, включително и анархосиндикалисти. И някъде към април или началото на май на тридесет и шеста, навлезе групичка от професионалисти, образовани хора, с кариера. Неколцина. Не дойдоха заедно, макар по малко да са знаели от преди. На един от тях, ветеринар, мисля, му бе влязла една идея в главата и поиска да я изложи пред ръководството. Видно е, че не спря, докато не постигна да го изслушат.
         Идеята му се състоеше в това да се посвети един човек на много деликатна задача. Накратко: да се внедри някой другар сред онези от Фалангата. Там се готвеше превратът срещу Републиката, оттам ни идваха най-силните атаки и трябваше да имаме начин да се осведомяваме за това, което планираха. Ако някой военен щеше да въстане, фалангистите щяха да знаят нещо. Така или иначе, казваше, да имаме пряка информация от събранията им, идея за стъпките им, щеше да ни облагодетелства.
         Ръководството го чу. Идеята не беше нова. Знаеше се, че подобни случаи съществуваха, но изглеждаше неприложима. Кому да предложат тази идея? Партията имаше малко кадри, и никому не беше възможно, впрочем, да се натовари с мисия от подобен клас. Включително за по-малко познатите рискът беше огромен: когото и да е, биха го засекли лесно. А да се търси някой активен член, би било още по-голяма непредпазливост. Събранието трябвало да свърши, малко или много, благодарейки на другария за приноса му, но пренебрегвайки предложението по практически подбуди. Както изглежда, другият дори не се разстроил.
         Бил студен човек, много студен. Много пресметлив. Видял, че идеята си е проправила път, и го оставил отворен. Не го вълнувало да не мине за наивен. Но настоял на своето. Няколко дена по-късно разговарял насаме със секретаря на комитета. Отначало той му казал, че въпросът е приключен. Ще е мислел, че онзи тип с добра воля, от онези обсебени, които влизат в партията, смятайки, че историята започва с тях. Говорил му за политическия момент, за позицията на масите, за непосилната задача, която партията трябвало да предприеме в онази ситуация. Другият го изслушал много търпеливо, като добър новопокръстен. Но когато приключила проповедта, заговорил отново. Той имал подходящата личност. Ако проблемът бил този, той имал решението. Уверил, че не би казал нищо, ако не е имал всичко добре подготвено предварително.
         Имал един племенник. Един хлапак, останал сирак без баща, за когото той бил поел грижата. Изучил го бил. Бил завършил право. Живеел в Мадрид, с майка си, но прекарвали ваканциите винаги заедно. Момчето, веднъж дипломирано, се явило на не знам какви конкурси за работа, но без успех първоначално. Нормално. Бил буден и ученолюбив младеж, а той лично го бил наставлявал политически. Той бил единственият брат на баща му и от дете хлапето било много привързано към него. Привързаността била взаимна. Доверявал му се изцяло. По време на следването го бил посъветвал да не се замесва в нищо, да мине незабелязан. Обучението по право, казвал, изисква необвързана позиция. Обвързването ще дойде после, когато професията му е осигурена. Тогава наистина би могъл да избере открито на чия страна е. Той, по време на ваканциите, го наставлявал по свой начин, а собствената си политическа еволюция изградил сам племенникът, с ръцете си. Оставял впечатлението, че онзи човек искал да направи от своя племенник това, което той никога не е бил; което никога вече няма да бъде; което, възможно е, той самият никога не е искал да бъде. Хората сме такива едни странни.
         Гордеел се да е бил, за племенника си, един водач. Сега момчето, казвал, било много добре подготвено и, освен това, което било много важно, не било никак забележимо. Минавал незабелязан. Еднакво можел да е, за останалите, едно или друго. Наистина, бил добре подготвен за мисията.
         Но как така!, отвърнал секретарят. Да не сте разговаряли двамата по въпроса? И, много тържествено, онзи господин го уверил, че ако нямал пълна сигурност, никога не би се осмелил да предложи онова на комитета. Разбирам, че тези неща са ужасно сериозни и че не е редно да се действа лековато, добавил, гледайки го втренчено. Изненадата на секретаря била огромна. Имало нещо в погледа на онзи човек, в начина му на говорене, в държането му, привличащо властно вниманието му. Предизвиквало у него известен респект. Едно щипване на любопитството, също, пред толкова екстравагантен субект. Никога не бил се сблъсквал с такъв човек. Излизал извън обичайното и макар с това именно да предизвиквал някак недоверие, по същата причина се чувствал привлечен.
         Изглежда, че, използвайки едно пътуване до Мадрид, секретарят изложил въпроса пред отговорните другари от организацията. Анализирали случая и дали път на работата. От самия него щяло да зависи крайното решение, с предварителното им съгласие. Вярно е, че имало и други подобни случаи. Разглеждали се с най-голяма предпазливост. Сарагоса беше важна столица и макар този род неща да не можеха да са действително влияещи в политиката, изглеждало им, че не би било зле да осъществят експеримента.
         Онези ръководители го посъветвали как да организира механизма за контакт. Преди всичко, чичото да остане извън действията на племенника си, след като започне мисията на внедрения. Съвсем маргинализиран. Добре би било, от друга страна, дори тукашният комитет, като колектив, да не е в течение. Щом вече е приета за решена, да забравят за темата.
         Секретарят решил, като се върнал, да придвижи експеримента, спазвайки точно наставленията, които му били дадени за случая. Направил среща с чичото, за да привика племенника си, и не отворил дума отново по темата. Информацията, която младежът доставял, се предавала на партийния комитет по такъв начин, че никой не можел да подозира произхождението й.
         Малко след това станал бунтът. Положението се усложнило извънредно. Партията трябвало да се противопостави на преследването и бруталните репресии, на които се видяла подложена от левицата в Сарагоса. Първите месеци на войната били ужасни тук за привържениците на работническите организации. Тези, които не могли да избягат навреме, преживели всякакъв род злочестини. Друг път ще говорим за това.
         При тези обстоятелства, не се знае какво е станало с онова момче, сред фалангистите, изолиран. Трябва да е прекарал ужасни часове, виждайки как са третирани неговите другари; може би е трябвало да участва, той самият, в репресивни действия. Кой знае какво би правил! Какво би мислил! Можал ли е да поддържа някакъв контакт с партията? Как е можел да има такъв? Ами ще видите. Ето какви са нещата! Хората сме една мистерия. Всеки би се обзаложил, че онова хлапе се е изгубило завинаги, нали? Било най-естествено, насред онази лудост.
         Ще ви кажа какво станало. Узна се много по-късно, години по-късно.
         Един другар бил арестуван, като толкова други. Този бил успял да опази живота си известно време, без да излиза от града, но накрая пропаднал. Ще е било в началото на годината, през тридесет и седма. Студът през онази зима има известна съществена роля в тази история.
         Откарали го в сградата на тайната полиция, на Руисеньорес, край канала. Няколко нощи по-късно, нещо обичайно, група фалангисти отишли за няколко задържани. Да ги изведат на разходка. Взели там само трима, онази нощ; този и други двама. По пътя за Тореро спрели до канала. В колата били тримата арестувани и трима фалангисти. Един шофирал, един седнал отпред, и другият отзад. Шофьорът слязал. Ша пикая, казал. Другите двама се разсмели. Докато да си дадат сметка, шофьорът им пуснал два изстрела. В лицето, без да им даде време до помръднат. Тряс! Тряс!, и на двамата. Накарал арестуваните да излязат от колата, сложил ги до водата и стрелял в двама от тях. На този, който останал жив, който бил онзи другар, казал, в колата!, помогни ми да ги сложим! И веднага, да си смени дрехите. Онзи, по-мъртъв, отколкото жив, не го разбрал. Облечи тези на тоя!, му казал, посочвайки един от мъртвите фалангисти. Хайде, по-бързо! Така направил. И оръжието!, му креснал отново шофьорът, докато привършвали да поставят мъртвите на задната седалка. Те двамата седнали отпред, и се изкачили към Тореро.
         Там имало други групи и още задържани. Щом пристигнали, този, който шофирал, слиза и им казва: оставяме ви тук това, че бързаме. Изваждат двамата заедно труповете на трима: тези на другите двама, арестувани от чека-то и един от фалангистите, този със сменените дрехи. И тримата с реверите на палтата вдигнати, добре покрити. На светлината на фаровете, на земята, се различавали само три човешки вързопа. Там ли ще ги оставите?, им камал някой от намиращите се там. Ако искаш, ще ги хвърлим долу, отговорил спокоен шофьорът, докато му давал документа с имената на арестуваните. И така направили: завлекли телата и едно след друго ги хвърлили в трапа. Сбогом, сбогом. И си отишли.
         Карали другия фалангист отзад. Седнал на седалката, изглеждал заспал. Хванали пътя по канала напред, спрели за момент където е чучурът на Недоверчивите, и продължили по шосето за Теруел известен участък, със загасени фарове. Шофьорът спрял, излязъл от колата, пуснал няколко изстрела към хълмовете и казал на другия: сега този! Отворил вратата и извадил трупа. Оставили го проснат там.
         Върнали се скоростно, сега с включени светлини, до булевард Гран Виа, където се натъкнали на една команда от Соматен1. Шофьорът им казал, че на шосето за Теруел са имали сблъсък. Един другар умрял. Те щели да съобщят, незабавно. Продължили до центъра, и на една пресечка с Долно Косо спрели. Готов ли си? Другият вече не знаел на кой свят е. Пази документите на оня и си оправяй живота! Давай! Вън! Сега наистина изглеждал сърдит онзи мъж. Взел другият мигом документите, погледнал ги и излязъл на бегом.
         Каква историйка! Нали? Ама чакайте, че не свършва там работата.
         На другаря не му хрумнало друго, освен да огледа отново и отново документите, които носел: били документи за самоличност на млад фалангист, наскоро дошъл от близко село. Какво да прави с тях? Прекарал част от нощта по онези улички. Не знаел какво да прави. Страхувал се да излезе оттам и усещал страшен студ. Накрая се решил да намине към един апартамент, който знаел, в койно живеела една другарка, скрита от началото на войната. В онази ситуация не било най-подходящото, но на момчето, умряло от студ, не му хрумнало друго.
         Тя го изслушала да разкаже всичко. Кимвала с глава, понякога, но не казвала нищо. Не изглеждало да се изненадва, сякаш била свикнала да чува подобни истории. Какво трябва да направя?, попитал. И тя, да остане жив, с ония документи в джоба. Той се страхувал. Страх? Но нали вече си мъртъв! Младежът се срутил тогава и тя останала, докато заспал.
         Сутринта, през сън, чул как някой влиза в дома. Говорели жената и един мъж, в коридора. Отворила се вратата на стаята и двамата влезли. Разпознал човека от предната нощ и не знаел какво да прави. Инстинктивно посегнал към пистолета. Здрасти, другарю!, му казал онзи мъж, стискайки юмрук широко усмихнат. Бил млад човек, спретнат. Имал нещо от господинчо и нещо от кален мъж. Сторило му се така като го видял как си палел цигара, съвсем спокойно, докато той го държал все още на прицел с пистолета. Спокойно, му казала жената. Не виждаш ли? Той е наш. От партията. Това било като удар с камшик. Онзи мъж приближил до него и му протегнал ръка. Подал му своята, накрая, и отбелязал, че му я стиснал много силно. Той също го направил, тогава, убеден. Погледнали се, без да си кажат нищо. Ония книжа ще ти дойдат много добре, казал най-после онзи. Сигурни са. Малко още поговорили. Поискал да го прегърне, когато излязъл отново, с жената, в коридора.
         Минали годините. Свършила войната. Застреляният нямал повече проблеми. На цял свят им се струвало напълно естествено да е онзи, който документите казвали, че е. Изкарал моменти на скръб и на страх, но свършвали при мисълта, че, в края на краищата, е истина онова, което му казала жената: каквото и да става, ще е напразно. Той вече бил мъртъв.
         Един ден го повикали да работи в една официална канцелария. Няма да ви казвам каква канцелария. Малко след като влязъл да работи в нея, шефът на отдела му казал, че директорът иска да го види. Отишъл в кабинета му и там отнесъл голямата изненада. Директорът бил онзи мъж, който му спасил живота. Бил остарял много за малко години, но имал същият вид, същото изражение. Директорът му казал да затвори вратата и се прегърнали.
         Поддържаш ли някакъв контакт? Никой нямал никакъв начин да има такъв. В дома на онази жена от дълго време не живеел никой. Попитал го за нея. Без да му отговори на това, директорът му казал да си гледа живота, да забрави всичко, да живее спокоен. Оженихте ли се? Не се бил оженил, но мислел да го направи скоро, след като сега имал тази работа. Много добре! Това е бил поводът за тази среща: да се поинтересувам за живота Ви, разбрано? Вие ми разказахте за скорошната си сватба, своите планове. Върнете се на мястото си и си карайте живота. Ако имам нужда да Ви видя за нещо, ще Ви повикам. За всичко свързано с работата Ви, шефът на отдела Ви, съгласен?
         Разстреляният продължил да работи все в онази канцелария. Не се виждал с директора за нищо, с изключение на някой специален случай, и то с останалите колеги. Разбрал, че някои се страхували от него и че, като цяло, го ненавиждали. Изглежда, никой не бе имал по-голям контакт с онзи човек. Смятали го за високомерен, авторитарен, суров, студен. Зъл звяр!, чул да го наричат. Зад дисциплината и привидното съгласие, там имало и много лоши нрави.
         Той, от своя страна, се нагаждал към положението. Станал още един. Дори не престанал да ходи на кино, макар да задължавали да се пее националния химн с изпъната ръка. Жената, за която се оженил, била обикновено момиче, нито много така, нито много иначе, най-нормална. Съвсем от времето си. Обичала достатъчно своя съпруг, уважавала го много и му се подчинявала във всичко. Може да се каже, че имала само един миг на бунтуване, когато имали първото си дете. Той упорствал да го нарекат Алберто, а тя искала да му сложат едно име от семейството, това на бащата или на дядото, или Антонио, защото свети Антоний я сдобил със съпруг! Но той настоявал на това за Алберто, и имал своите плюсове и минуси, всичко, защото той си набил в главата момчето да се нарича Алберто, защото аз така казвам и край. Накрая жената отстъпила и момчето било наречено Алберто, без тя да успее да намери по-голяма причина за това. Бащата, разбира се, не й дал такава.
         Години по-късно, една неделна сутрин, семейството било с децата на площад Арагон, където е продавачът на вафли, и се засекли с директора. Поговорили няколко минути и като се сбогували, той разменил реплика с подчинения си и му казал, че трябва да говорят. Може ли тази вечер? Уговорили се да пият кафе.
         И в един ъгъл на ресторанта му заговорил. Разказал му всичко: идеята на чичо му, мисията му, животът, който се видял задължен да води и причината да го извика в собствената си служба. Нуждаел се да знае за него, да го вижда със собствените си очи, да има свидетелство, чрез присъствието му, че саможертвата му не е била напразна! Обяснил му, че е прекарал годините на войната, правейки неща като това, което направил за него, спасявайки живота на другари и дори на сподвижници от други групи. Продължавал да информира партията за това, което можело да е полезно на републиканската армия. Би се възхитил, ако знаел как сме функционирали тогава! Но, по време на войната, бил видял да правят и правил той самият достатъчно жестокости. Той, с тайната си, укрита в тялото: единственото, което му давало сили и давало стойност на неговия живот сред онази сган. Нямал проблеми, от друга страна, да се издига до все по-важни постове. Професионалната му подготовка и дейността му през войната, официалната, ясно!, му го позволявали.
         Уверявал, че никой момент, сред всичко онова, не бил престанал да контактува с партията. Как? Ако ви разкажех! И узнавал за задържания, за присъди, за смърти. Свои другари, за които почти никога не можел да направи нищо. И трябвало да прави, в някой случай, онова, което съответствало на официалния му пост. Разбирате ли? Бил разбит вътрешно. Напоследък, освен това, партията не му изпращала никого. За какво служел животът му, сега?
         Говорил му за своя чичо, за преклонението и почитта, които винаги е изпитвал към него, и как разбрал, че е починал в концентрационен лагер, малко след края на войната. Последния път, когато го видял, било, за да получи заповедта да не го вижда никога. И никога повече, в действителност, не го видя. Обожавал чичо си, тогава. Но също го ненавиждал, сега, че е направил от живота му онзи ад. Бил изпълнявал, но вече не можел повече. Отивал в чужбина. Не понасял контакта с фалшивите си другари, с победителите, които го брояли сред своите. Смятал, че ще полудее, ако продължава да е там повече време.
         Молел го за една услуга. Да направи всичко възможно да се свърже с партията и да каже на другарите да извинят, да разберат позицията му, да простят липсата му на смелост. Бил вече на границата след края на световната война: смятал, че със съюзническата победа ще приключи всичко и ще може да заживее нов живот. Включително бил написал, в последните месеци от разгрома на Хитлер, специални информации, листи с имена на най-компрометираните фашисти. Накрая ги разкъсал. Нямало да послужат за нищо. Тук всичко продължавало да е същото.
         Никога не се узнало повече за онзи човек. Сигурно се е отправил към Америка. Да речем. Никога не се узнало нищо. Разстреляният още живее. Ако искате, някой ден ще се видим с него. Той ще ви даде повече подробности.

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Соматен е каталанска институция с параполицейски характер. В началото на 30-те години е разпусната, възстановена е по време на Гражнаската война и отново е разпусната до средата на 40-те години, когато е възстановена вече на цялата испанска територия, за борба с партизаните маки и нелегалните работнически организации, като можели да действат само по двойки жандармеристи. Окончателно отпадат след решение на Сената през 1978 г. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Хавиер Делгадо, „Внедреният“, Победна памет. Барселона: Едиториал Лумен, 1992.

Електронна публикация на 11. декември 2016 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]