Диего Хесус Хименес

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ПОЕТИКА

 

Диего Хесус Хименес

 

От испански: Рада Панчовска

 

 

І

 

          Капките роса
падаха по листцата на цвета на акантуса; с тях се плъзгаше
образът на небесата. Да проникнеш в затворения
дворец на нещата; да се взираш насаме
в счупените им огледала; да проследяваш с поглед хода на звездите
по дъното, безкрайно, на водите на река.
                     Да живееш движението, обитаващо думите,
да познаваш видимостта, да обичаш самотата
на падналите плодове и които, сега,
със светлината на следобеда,
държат будно миналото в руините на времето.

 

Снежните утрини замразяват с музиката си вятъра на зимата.
                     Капките роса
овлажняват тревата на градината. Чуваш паметта си
да вали над нещата, да ти отдава пламтящи думи,
които смъртта съгражда. Никога няма да изградиш
едно стихотворение с тях.
                     Единствено очакваш, победен,
нощта да запали заледените цветове на следобеда
с пламъците си от мрак.

 

 

ІІ

 

Мъглата, която съзерцаваш в очите на сръндака,
който току-що умря; кръвта на копривата,
населваща слизащите от планината ухания; образът на чучулигата,
трилерът й, бял и сух, отразен в снега, запалващ спомена ти;
мирисът на ливадата, изрисувана без граници.
                                           Трябва да смесиш
          всичко, по такъв начин,
че когато петелът на зазораването запее,
да стане настойка с разпаления си от светлини вик
на такава любовна лудост.

 

Ще намериш край долината на морното си кралство
най-разлистените гори: слезни от коня и навлез в палата й от сенки.
Край крепостния ров, от който расне вопълът на хвойната,
се навлажнява погледът, който очите ти предусещат
и никога няма да видят.
                     Трябва да откъснеш венчелистчетата, не на цветето,
а на отражението му, при пурпура на орхидеята, населваща поточетата,
и да добиеш уханието на цветето на скрежа,
сънуващо в затънтената тишина на гората.
                                          Стигнал си до мястото,
където раснат цветята, но невидимото цвете, покълващо в бриза,
ще избяга от присъствието ти.
Трябва, все пак, да издигнеш олтар и да запалиш уханието му;
          защото светлината му е единствената,
която ще накара да кипят образите, съставящи свитата
на настойката, която ти предлагам.
          Остави да дишат мъглите му. Но недей да страдаш, ако забележиш,
че си изгубил живота си; че си откъснал
от къта сенки, които те населват - без да добиеш любов, -
най-красивите му цветя. Помисли,
че сънищата не предлагат
по-голяма пригодност на мимолетната им красота.

 

 

ІІІ

 

          И наричаш стихотворение
удоволствието на ума да добие за нещата
точен език, който да разгради,
с маята на знаците си, законите,
които съзижда смъртта.
Но като даваш форма на духа си, ти предлагаш
по-голямо безпокойство на съществуването си.
                                          И наричаш стихотворение
всичко, което, безстрастно, представя желанието
над границите на неувереността.

 

 

ІV

 

          Да приотваряш очи,
докато видиш немислимото, е да твориш.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 05. май 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]