Е.Л.Доктороу

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Мозъкът на Андрю“

 

Е.Л.Доктороу

 

Превела от английски: Милена Попова

 

 

Корица на книгата, снимка: Издателство Изток-Запад

На М.

 

 

I.

 

 

         Мога да ви разкажа за моя приятел Андрю, който е учен-когнитивист. Но историята не е красива. Една вечер той се появи с бебе на ръце на прага на бившата си съпруга Марта. Защото Брайъни, неговата нова прекрасна млада съпруга, беше умряла.
         От какво?
         Ще стигнем и дотам. Не мога да се справя сам, каза Андрю, докато Марта го зяпаше, застанала пред отворената врата. Така се случи, че онази вечер валеше сняг, и Марта беше хипнотизирана от пухкавите, сякаш живи снежинки, които кацаха върху козирката на неговата бейзболна шапка на „Ню Йорк Янкис”. Марта си беше такава, захласваше се по периферните неща, все едно ги съзерцаваше на музикален фон. Дори и при обичайни обстоятелства реагираше бавно, вперила в теб големите си, тъмни изпъкнали очи. Чак след това се усмихваше, кимваше или поклащаше глава в знак на несъгласие. През това време топлият въздух от дома й полъхна през отворената врата и запоти очилата на Андрю. И той стоеше зад замъглените си очила като слепец под сипещия се сняг и сякаш бе напълно лишен от собствена воля, когато най-накрая тя протегна ръце, внимателно пое от него повитото бебе, отстъпи назад и хлопна вратата под носа му.
         Това къде беше?
         Марта живееше в Ню Рошел, предградие на Ню Йорк, в квартал с големи къщи в различни архитектурни стилове – „Тюдор”, холандски колониализъм, гръцки неокласицизъм, - повечето построени през двайсетте и трийсетте години на миналия век и изолирани от улицата с дървета – най-често високи, стари норвежки кленове. Андрю изтича до колата си и се върна с детско столче, кошче, раница и две полиетиленови торби, пълни с бебешки неща. Затропа по вратата: Марта, Марта! Тя е на шест месеца, има си име, има акт за раждане. Ето го тук, моля те, Марта, отвори, аз не изоставям дъщеря си, само ми трябва малко помощ, малко помощ!
         Вратата се отвори и на прага застана едър мъж, съпругът на Марта. Остави тези неща, Андрю, каза той. Андрю се подчини и едрият съпруг на Марта тикна бебето обратно в ръцете му. Ти винаги прецакваш всичко, каза едрият съпруг на Марта. Съжалявам, че младата ти жена е умряла, но подозирам, че е станало заради някаква твоя идиотска грешка, престъпна небрежност, мисловен експеримент или просто прословутата професорска отнесеност – при всяко положение нещо, което да ни напомни за твоята дарба да оставяш поразии след себе си.
         Андрю сложи бебето в столчето, което беше на земята, вдигна столчето с бебето и бавно отиде до колата си, като едва не изгуби равновесие върху хлъзгавата пътека. Пристегна столчето с предпазен колан на задната седалка, върна се до къщата, взе найлоновите торби и раницата и ги върна в колата. След като всичко беше на място, той затвори вратата, изправи се, обърна се и видя Марта да стои пред него с шал, наметнат на раменете. Добре, каза тя.
         [Мисли.]
         Продължавай...
         Не, мислех си за нещо, което четох за патогенезата на шизофренията и биполярното разстройство. Биолозите, изучаващи мозъка, ще я разгадаят с картографирането на гените, ще открият различните вариации в генома – онези белтъчни пиявици, прикрепени към телеолотията. Ще ги обозначат с цифри и букви, тук ще кръцнът буквичка, там ще добавят цифра и – виж ти! – болестта вече я няма. Затова, Док, спукана ти е работата с твоето лекуване чрез говорене.
         Не се знае.
         Повярвай ми, ще останеш без работа. Какво друго можем да сторим със себе си ние, вкусилите от дървото на познанието, освен да биологизираме самите себе си? Да заличим болката, да удължим живота. Казваш, че искаш още едно око на тила? Може да се уреди. Да ти преместят ректума на коляното? Никакъв проблем. Възможно е, ако искаш, дори да се сдобиеш с криле, макар че с тях няма да може да полетиш нависоко, а само ще подскачаш с гигантски крачки, като на онези хоризонтални ескалатори, движещи се по дългите коридори на летищата. А откъде знаем, че Бог не е искал това – да усъвършенстваме шибаната му дефектна идея за живота като нелечимо състояние? Ние сме неговият резервен план, неговият безотказен вариант. Бог действа посредством Дарвин.
         Значи в крайна сметка Марта взе бебето?
         Мисля си и затова как се разлагаме в гниещите си ковчези и как се прераждаме, когато микрогенетични частици от нас се просмукват в корема на сляп червей, излязъл инстинктивно на повърхността след дъжд само за да загине в острата човка на мушитрънчето. Ами че това е моята жива генна самоличност, изсрана от небето, която пльоква върху клона на едно дърво и се влачи по кората като прогизнал бинт. И виж ти! Аз ставам храна за дървото, което се бори за живота си. Повярвай ми, така е, тези неподвижни, изправени като на пост васкуларни създания безмълвно се борят за съществуването си, както и ние се борим един с друг, борят се за едно и също слънце, за същата земя, в която пускат корени и после разпръсват семената си, които ще станат техни съперници, както принцовете в древните империи ставали врагове на бащите си. Ала те не са съвсем неподвижни. При силен вятър танцуват отчаяни, люлеят разлистените си корони, размахвайки ръце в безсилната си ярост да бъдат това, което са... Е, от антропоморфизма до чуването на гласове има само една крачка.
         Ти чуваш гласове?
         Знаех, че с това ще ти привлека вниманието. Обикновено се случва, докато се унасям. Всъщност, щом ги чуя, разбирам, че вече заспивам. И това ме разбужда. Не исках да ти разказвам това, но ето че го направих.
         Какво казват те?
         Не знам. Разни странни неща. Но всъщност дори не ги чувам. Тоест те несъмнено са гласове, но в същото време са беззвучни.
         Беззвучни гласове.
         Да, все едно чувам значението на думите, изречени без звук. Чувам значението, но знам, че всъщност са думите, които се изричат. Обикновено от различни хора.
         Кои са тези хора?
         Не ги познавам. Едно момиче ме помоли да спя с нея.
         Е, това е нормално – естествено е мъжете да сънуват такива неща.
         Това е повече от сън. И освен това не я познавах. Момиче с дълга до глезените лятна рокля. И с маратонки. Имаше нежни лунички под очите и лицето й изглеждаше бледо от слънчевата светлина, макар че стоеше на сянка. Толкова хубава, че да ти разбие сърцето? Подаде ми ръка.
         Значи това е нещо повече от глас, определено е нещо повече от беззвучен глас.
         Мисля, че всъщност след като чуя смисъла на думата, аз рисувам съответната картина наум...
         Може ли да се върнем към Андрю, ученият-когнитивист?
         Някак не ми се иска да ти призная, че чувам беззвучните гласове и денем, когато съм буден и зает с всекидневните си дела. Ама защо пък не? Например една сутрин на път за работа, след като си взех кафе и вестник от магазина, застанах на светофара. Гледах как изтичат секундите в червено. И един глас каза: Така и така стоиш там, вземи да поправиш мрежестата врата. Прозвуча толкова истински, като реален глас, че се обърнах, за да видя кой стои зад мен. Но нямаше никого, бях сам на ъгъла.
         И каква картина се появи в главата ти, като чу тези думи?
         Възрастна жена. Аз стоя на прага на кухнята й. Някаква порутена ферма. Май в Западна Пенсилвания. На двора имаше стар пикап. Жената беше облечена с избеляла домашна рокля. Както стоеше до мивката, вдигна глава без капчица учудване и изрече онези думи. А до кухненската маса седеше момиченце, което рисуваше с пастели. Може би внучката й? Не знаех. Детете ме погледна за миг, а после се наведе над рисунката си и изведнъж започна яростно да я задрасква, да унищожава онова, което беше нарисувала.
         Всъщност този мъж, приятелят ни Андрю, ученият, който занесъл бебе в дома на бившата си жена, си самият ти, нали?
         Да.

 

 

 

---

 

 

Романът е на книжния пазар с марката на Издателство „Изток-Запад“!

 

 

Електронна публикация на 04. септември 2017 г.
Публикация в кн. „Мозъкът на Андрю“, Е.Л.Доктороу, прев. Милена Попова, ред. Иглика Василева, Изд. „Изток-Запад“, С., 2017.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]