НЕДЕЛЯ СЛЕДОБЕД. Амбулантен търговец, загърнат с пурпурната мантия на църковен хорист, продава часовници в Батъри парк. Със сплъстена коса, мила усмивка и сакрално присъствие. Добре изкарва.
         Диви гълъби се стрелкат наоколо, мръсотията на града е полепнала по крилата им. Мазната вода на облещения залив, топлият гърлен бриз на есента, който диша в ухото ми шумно като жена.
         Зад гърба ми финансовият силует на Лоуър Манхатън, огрян от слънцето, прилича на катедрален остров, на веруюплекс.
         А ето го и ферибота от остров Елис. Килнал се откъм щирборда, трите палуби са претъпкани с народ до перилата. Страничните платформи се спускат високомерно за акостирането в Ню Йорк. Пфу! Подпорите пъшкат, пращят като автоматичен огън. Изведнъж някакъв мъж на алеята за разходка се затичва. Как е възможно да се чувствам самотен в този град?
         Туристите се втурват като стадо по пасарелката. Фотоапарати, камери и стъписани деца, преметнати през рамо. Широкополи шапки и бейзболни шапки, безгрижно обърнати с козирката назад, каквато е модата в момента.
         Господи, има нещо толкова уморено в крайбрежните улици на Ню Йорк, морето мирише на мазут, корабите приличат на автобуси, сякаш целият небосвод е гараж, украсен с календари на мацки, в който предстоящите месеци са вече прелистени и омазани с черни пръсти.
         Върнах се при амбулантния с мантията на църковен хорист и му казах, че искам да хвърля едно око на стоката. Обещах му долар, ако ми покаже надписите на търговските марки. Усмивката му се стопи.
         Ти луд ли си бе, човеко?
         Бях облечен цивилно и небрежно – джинси, кожено яке, отдолу карирана риза, под нея тениска. Дори не носех кръстообразната си значка да му я завра в мутрата.
         Вдигна таблата с часовници и се врътна встрани: Махай се, нямаш работа тук. Казва го и се оглежда наляво-надясно.
         Продължавам обиколката си, стигам до Астор плейс, където са проснали стоката си на тротоара върху найлонови завеси за баня: три пурпурни мантии за църковни хористи, задигнати от сакристията, прилежно сгънати и пъхнати между една дългосвиреща плоча - „Най-добрите гангстерски мелодии”, и автобиографията на Джордж Сандърс¹. Издърпах едната и погледнах от вътрешната страна на яката – етикетът гласеше: занаятчийска работилница за църковни изделия „Чърчпю”, а забодената квитанция беше от пералнята на господин Чун. Амбулантният, сериозен млад метис с рунтава черна коса, като повечето от тях, поиска по десет долара на парче. Сметнах цената за разумна.
         Идват от Сенегал, или горе от Карибския басейн, или от Лима, Сан Салвадор, Оахака, намират си по един отрязък от тротоара и се хващат на работа. Сиромасите на света заливат бреговете ни като надигащия се прилив на глобалното затопляне. Спомням си как на път за Мачу Пикчу се отбих в градчето Куцко и отидох да погледам танците и да послушам уличните музиканти. Когато открих, че ми липсва камерата, казаха ми, че мога да си я купя отново на следващата сутрин на търговската улица зад катедралата. Точно така, на следващата сутрин жените на Куцко вече бяха там, загърнати с по едно вълнено пончо в червено и охра, с плитки, увиснали изпод черните им бомбета, свенливо усмихнати широки олмекски лица. Те укриват стоката. Небеса, призля ми! Наобиколени от англоси, които тършуваха трескаво из сергиите, сякаш търсят изгубените си мъртъвци; ами, тогава, Господи Боже, как да не приема правдата на положението?
         Както постъпих и на Астор плейс под сянката на огромната необятна сграда от кафяв камък – колежът „Купър Юниън”, когато птиците бързо отлетяха от площада.
         Една пресечка по̀ на изток, на Сейнт Марк, един магазин за евтини стоки втора употреба предлага олтарните свещници, задигнати заедно с пурпурните мантии. Двайсет и пет долара двата. Докато съм още там, купувам си една дузина стари криминалета. Да овладея занаята.
         Ето че лъжа, Господи, чета тия тъпотии, когато съм депресиран. Евтините кримки никога не ме разочароват. И патлаците, и театралните им изпълнения страшно ме успокояват. Вярно, тук-там пада по някой труп, но в света на евтините кримки всичко е подредено, определено, добре дефинирано и винаги можеш да разчиташ, че накрая лошите ще си получат заслуженото. Нещо, което не мога да кажа за Твоя, Господи.
         Знам, че Ти си в олтара, до мен. Ако се сметне, че Тос. Пембъртън, считано от днес, си погубва живота, той си го погубва тук, пред самия Божи взор. Не, не смятам, че надничаш зад рамото ми, нито че си в колосаната ми англиканска якичка, нито между стените на енорийския дом, нито в прохладата на камъка, обрамчил портата на параклиса, а в мигащия курсор...

         ВТОРНИК ВЕЧЕР. Вървя по Ленъкс хил да видя моя безнадеждно болен: в паркинга на спешното линейките влизат на заден ход с бибкащите и мигащи светлини на стробоскопа. Преди около болниците имаше табелки „Пазете тишина”. Докторските коли са паркирани в две редици; пациенти, стегнати с каиши, лежат върху носилки на колела, които също са паркирани в две редици; млади нафукани чиновници от Ъпър Ийст сайд излизат на тумби от метрото, минават наблизо – поглеждат. Или не смеят да погледнат.
         Сега вече се стъмва рано. В жилищните сгради наоколо светват лампи. Ех, да можех и аз сега да се кача в някое уютно апартаментче с една спалня. Вкъщи стройна млада жена, току-що върнала се от фантастично приятната си работа, стои и чака кога ще натисна звънеца. Отваря виното, тананика си, чака ме по без бельо.
         В преддверието тълпа стоици дремят, докато дойде време за посещение, нарамили са торби и вързопи, деца хленчат в скута на възрастните. Също и онази професия, дето е чумата на нашето време – охранителите, застанали във всички възможни отпуснати пози на леността.
         Вратата на стаята на моя безнадежден случай щраква заедно с предупреждението „Влизането забранено”. Влизам, облян в усмивки.
         Тате, взе ли си лекарството? Ще ме зарадваш ли с нещо? Я, да се махаш оттук. Чупката, не си ми притрябвал.
         Огромни очи, само това е останало от него. Костта на едната му ръка стърчи, сякаш прицелил се надалеч автомат, а сред висящите системи едно усмихнато момиче върти големия волан.
         След като моето утешително пасторално посещение приключи, тръгвам по коридора, където няколко спретнати, наконтени чернокожи чакат пред частна стая. Ръцете им са пълни с подаръци. Подушвам нетипични за болница храни. Ухание на още топъл плодов пай. Супа. Горещо печено. Повдигам се на пръсти. Кой лежи там? Сред букетите, като картина на Гоген, се вижда красива чернокожа жена с по-светла кожа, седнала в леглото си. С тюрбан на главата. Царствена. Не чувам думите, но мелодичният й, дълбок молитвен глас знае какво казва. Мъжете стоят с шапки в ръка, свели очи. Жените са с бели кърпи на главата. На излизане питам една от сестрите на етажа.
         Храна от най-скъпите ресторанти два пъти на ден, отговаря ми тя. Същински рог на изобилието. Единственото хубаво нещо, откакто Сестрата е при нас, е, че не пазарувам за вечеря. Вчера занесох вкъщи печени свински пържоли. Не можеш да си представиш каква вкусотия.

         ДРУГ ЕДИН ЧОВЕК, който си има неприятности с моите глупости – това е вдовицата с кодово име Мойра. В новия си апартамент на два етажа, който гледа към отсрещната реклама на Пепси-кола, тя чете Пейджълс² върху ранното християнство.
         Всичко е политика, нали? - казва ми.
         Естествено, отвръщам.
         Въпрос единствено на това, кой ще спечели, ето защо сме на това дередже.
         Ами, като отдадем заслуженото на Реформацията, може би да.
         Отпусна се върху възглавниците. Значи всичко е нагласено, предварително измислено?
         Ами да, казвам, и я вземам в обятията си. Нали знаете, това винаги работи.
         Опитах се да я разсмея на танците в Спенс. Тогава не успях, както и сега. Много надарена меланхоличка, това е Мойра. А и покойният съпруг допринася за дарбата й.
         Но тя беше една от малкото в старата ни тайфа, която не смяташе, че си прахосвам живота.
         Гъста, вълниста кестенява коса, сресана на път. Блеснали тъмни очи, малко раздалечени. Фигурата й – немодерна, лишена от спортен тонус, слава на Всевишния в небесата.
         От крайчеца на пълните й устни се показва език и облизва търкулналата се сълза.
         И после, Господи Боже, неочакваното съчувствие на влажната й солена целувка.

         ЗА ПРОПОВЕДТА: започни с онази сцена в болницата, с онези благи праведници, които се молят до леглото на своя свещеник. Смирението на тези хора, тяхната вяра гори и хвърля отблясъци край тях и това събужда у мен такъв копнеж... да споделя тяхната непорочност.
         Но после се питам: защо вярата трябва да разчита на непорочността? Трябва ли да е сляпа? Защо трябва да идва от нуждата на хората да вярват?
         Ние всички сме толкова жалки в желанието си да бъдем необременени, че сме готови да приемем правилата на християнството, както и всяка друга претенция на Божия авторитет. Авторитетът на Бог представлява могъща сила и изискване, което принизява всички ни - където и да се намираме в този свят, каквито и традиции да спазваме - до състоянието на презрени просяци.
         Тогава къде да търсим истината? Кои са избраните и благословените, които крачат по верния път към Спасението... и кои са другите, заблудените? Можем ли да кажем? Смятаме, че да, можем – разбира се, въобразяваме си, че знаем. Нали сме въоръжени с вяра. Но как ние, от истинната вяра, различаваме нашата истина от притворството на другия освен с помощта на историята, на която толкова държим? Нашата история за Бог. Но, приятели мои, питам ви: Бог история ли е? Можем ли, след като всеки от нас се вгледа във вярата – искам да кажа в нейната чиста сърцевина, а не в нейните утехи, нито в нейните обичаи, нито в нейните ритуали и тайнства, – можем ли да продължаваме да вярваме дълбоко и от сърце, че Бог се свежда до нашата история за Него? Съсипията на индустриализацията например, или организираното терористично избиване в Европа по време Холокоста, те с какво промениха нашата история? Осмеляваме ли се изобщо да попитаме? Какво самобичуване, какъв ритуал, какъв обичай може да е съизмеримият християнски отговор на Холокоста? Нещо, което да ни увери, че нашата история е истинна? Нещо толкова разтърсващо, колкото са Аушвиц и Дахау – масово изгнание може би? Един обет на милиони християни цял живот да скитат немили-недраги по света? Или да прочистят земите и градовете, да ги оголят на хиляди мили разстояние във всички посоки от всеки лагер на смъртта? Нямам представа какво може да е, но ще го разпозная, ако го видя. Ако след нещо такова продължим с нашата история слепешком, това не е простодушие, а направо глупост, освен това представлява клеветничество и злодумство, издава дълбоко безбожие? Да продължаваме да държим на Бога от тази неизвестна история, да Го поддържаме, да Го описваме и определяме като автор на всичко, което можем да си представим, и на всичко, което не можем... в тази наша история за Него? За Нея? За Кого? За какво в името на нашата вяра, за какво в името на Бог!, си въобразяваме, че говорим!

         СРЯДА. ПО ОБЕД.
         Е, отче, чувам, че пак си им събрал очите със страховито изпълнение.
         Откъде ти е информацията, Чарли? От моя малък дякон, може би, или от моя капелмайстор?
         Стига.
         Не, наистина, или пък олтарът се подслушва. Защото, Бог знае, други няма, освен нас, клетниците. Дай ми енория, всъщност защо не наистина, където гредите да не се тресат от метрото. Дай ми една от онези забележителности в центъра, където ходят известните и богати богомолци, и тогава ще ти покажа какво значи страховито изпълнение.
         Чуй ме, Пем, вика ми той. Това е непристойно. Правиш и говориш неща, които са... обезпокоителни от духовна гледна точка.
         Той се смръщва пред рибата на грил, сякаш се чуди какво прави в чинията му. Избраното с толкова вкус Пино Гриджио стои недокоснато, което е непростимо, докато той отпива от водата с лед.
         Кажи ми, Чарли, за какво трябва да говоря? Моите петима енориаши са сериозни хора. Искам да кажа, това проблем само на юдейската теология ли е? На мормонската? На сведенборгската?
         Има място за съмнение. Но то не е олтарът на „Свети Тимоти”.
         Странно, че го казваш. Съмнението е тема на проповедта ми следващата седмица: идеята е, че в наше време е толкова вероятно един религиозен човек да живее морално, колкото и един нерелигиозен. Ти какво смяташ?
         Прокрадна се нотка - надменността на интелекта, значи нещо не е както трябва...
         А може би, ние, пазителите на свещените книги, по дух сме по-малко богобоязливи, отколкото средния светски човек в една модерна индустриална демокрация, който безмълвно е приел етическите доктрини и ги е инсталирал в себе си.
         Оставя ножа и вилицата, подрежда си мислите: Пем, ти винаги си бил господар на себе си и в миналото аз тайничко се възхищавах на свободата, с която успяваше да действаш в рамките на църковната дисциплина. Ние всички сме го правили. Но в известен смисъл ти си плати за това, и двамата го знаем. Като се имат предвид талантът и умът, които притежаваш, ти направо се провали в Йейл, а досега трябваше да си ми митрополит. От друга страна обаче, по-трудно е да правиш това, което правя аз – да бъда авторитетът, който такива като теб непрекъснато подлагат на проверка.
         Такива като мен ли?
         Моля те, хубаво си помисли върху това. Досието ти става все по-дебело. Има донесения и както вървят нещата, скоро ще те привикат. Това ли искаш?
         Сините му очи са впити обезоръжаващо в моите. Буйната му по момчешки грива от вече прошарена коса е паднала върху челото му. После прословутата усмивка огрява цялото му лице и угасва, тъй като е само разсеяната гримаса на административния му ум.
         Пем, онова, което зная за тези неща, го зная добре. Самоубийството не е еднократен акт, нито дори акт от един само порядък. То е разпад на целия човек във всички посоки и на всичките триста и шейсет градуса.
         Тогава, амин, Чарли. Сигурно нямаш време за едно двойно еспресо, а?

         ДОБРЕ, А ОНОВА мъдро старо куче Тилих³ – Паулус Тилихус, – той как конструираше проповедите си? Взима един текст и задълбава в него. Души думите, опипва ги: след като си стигнал до дъното, какво означава демон? Казваш, че търсиш спасение, така ли? Но какво означава това? Когато се молиш за вечен живот, какво си мислиш, че искаш? Паулус, този филолог на Бога, този Мериам Уебстър на богословските доктори, този германски... овчар. Обичах го. Как само го слушахме със зяпнали уста, как само се люшкаше по ръба на секуларизма, докато размахваше разпалено ръце. Разбира се, той всеки път ни спасяваше, издърпваше ни от пропастта, след което се чувствахме по-добре, отново в Христовото лоно. Докато дойде време за следващата проповед, за следващия урок. Защото, ако Бог ще живее, словата на вярата трябва да се обновяват. Думите трябва да се прераждат.
         Дали сме се тълпели при него? О, не смогваха със записванията.
         Но това беше тогава, сега е друго.
         Отново сме в християнското лоно, Паулус. Хората се прераждат, а не думите. Можеш да го видиш по телевизията.

         ---------------------------------------

         ПЕТЪК СУТРИН. Следвайки интуицията си, богословът детектив реши да обиколи квартала, където се продаваше ресторантско оборудване - на Бауъри, под Хаустън стрийт. Там търговията не спираше – затоплящи се маси, фризери, в които цял да влезеш, грилове, умивалници, тенджери и тигани, китайски уокове и контейнери за съдове. Точно зад компанията „Тайпе” стоеше и онзи античен хладилник, дето работеше на газ и който беше довлечен съвсем наскоро, затова още нямаше етикетче с цената, но затова пък върху вратата му стоеше отпечатъкът от подметката му, когато я беше ритнал, защото не искаше да се затваря. В един от контейнерите в отдела „втора ръка” видя сервиза за чай от нашия килер – бял със зелено по края, подарък от дружеството на подпомагащите църквата дами. Сложих си сам цена, Господи. С безплатна доставка. Трофей.
         Вечер. Вървя към Томпкинс скуеър и откривам приятеля си на обичайната пейка.
         Трябва да се сложи край на тая работа, казвам му аз.
         Защо си толкова бесен?
         И ти щеше да бъдеш на мое място.
         Не и колкото ония от заложната къща.
         Мислех, че имаме споразумение. Мислех, че става въпрос за взаимно уважение.
         Има споразумение. Седни де.
         По здрач врабчетата се хващат да обработват пейките.
         Казах ти, че си губиш времето, но аз поразпитах наоколо, както ти обещах. От тукашните никой не тарашел нашия „Свети Тим”.
         Искаш да кажеш, че не е от тукашните ли?
         Точно така.
         Защо си толкова сигурен?
         Това е регламентиран периметър.
         Регламентиран! Странно.
         Тогава кой не показва уважение. Говорим за моята енория. Църквата на Светото Видение. Разчитат на мен, разбираш ли за какво ти говоря? Известен съм със своето милосърдие. Но ти си имаш работа с чужденци и разни такива, само това ще ти кажа.
         О, стига! Може и да си прав.
         Няма проблем. Отваря щракалките на куфарчето: тази смес тук е мой патент. Безплатно. Хайде, отпусни се.
         Благодаря.
         В знак на обич.

         ПОНЕДЕЛНК ВЕЧЕР, нова тактика. Спотаил съм се горе в галерията с шестволтовия си суперлъч, фенерчето „Мечка плаши”. Само нещо да шукне, натискам бутона и моят суперлъч осветява олтара със скорост от сто осемдесет и шест мили в секунда – по-бързо е и от Божия пръст.
         Кехлибарените светлини, монтирани отвън на сградата против престъпници, правят църквата ми отвътре идеално място за тях. Непрогледен мрак в сводести пространства. Фигурите върху рисуваните стъкла жълтеят със зловеща отживялост. Колко години вече тази църква ми е като дом? А единственото, което мога да направя, е да се спотайвам часове наред в дъното й, за да разбера истината за нейното мрачно равнодушие. Как изскърцва някоя дъбова пейка. Как отвън профучава полицейска сирена с промяна в честотата от два доплера, прорязва като криза каменните й стени и отминава.
         И тогава, Господи, признавам си, задрямах. С отец Браун това никога нямаше да се случи. Но не щеш ли – трясък, като че келнер е изпуснал препълнен с чинии поднос. Това ме изправи на нокти. Чакай малко, викам си аз, в църквите няма келнери – значи пак плячкосват килера! А аз си мислех, че целта им е олтарът. Размърдах тежкото си туловище и беж надолу по стълбите, държа своя суперлъч високо в ръката си като тояга. „Плачи, Господи, за Томи, за Англия и за свети Тим!” Колко ли време съм спал? Застанах на прага, напипах електрическия ключ, а когато вършиш такова нещо, за миг поне от всичките ти сетива остава да работи единствено това за обоняние: хашиш в обрания килер. Мъжка телесна миризма. Но и острата миризма на кръв и женски хормони. И още нещо, още нещо. Като червило или захарна пръчка.
         Бюфетите със сервизи, витрините им на парчета, по пода изпочупени чаши и чинийки, една от чашите още се клатушка.
         Полъх студен въздух. Офейкали са през задната врата към малката алея. Нещо тромаво мърда ей там. Едно глухо металическо „дум” отекна чак в петите ми. Някой изпсува. Аз, докато се пипкам с проклетия фенер. Най-накрая го включих и съвсем ясно видях как една сянка се надигна, нещо ъгловато, и само след миг изчезна зад ъгъла.
         Изтичах обратно в църквата и щракнах малката си светлинка. Зад олтара, където се намираше големият месингов кръст, Господи, само твоето разпятие хвърля сянка - покрито с неизбеляваща боя, защото такъв е бил лошият вкус на моя предшественик.

         А КАКВО КАЗА ИСТИНСКИЯТ ДЕТЕКТИВ: Повярвай ми, падре. Вече десет години съм в тоя участък. Плячкосват синагогата за там, кво му викаха, Тората. Защото е написана на ръка и значи не е масов продукт. Това би им донесло най-малко пет хилядарки. Докато, поне на хартия, стойността на твоя кръст е кажи-речи нула. Nada⁴. Не го казвам от неуважение, ние сме на практика свързани – аз съм католик, ходя на църква, но на улицата това не е нищо повече от старо желязо. Божичко! Каква долна пасмина!
         Сбъркал си, дето си го разтръбил на „Таймс”. Такъв отзивчив млад човек. Викам му, нищо не разбирах, докато не задигнаха кръста. Мислех си, че са откачалки, които гледат да изкарат няколко долара. Може би дори и те не разбират какво са извършили? Дали съм сърдит ли? Не. Свикнал съм, свикнал съм да ме ограбват. Когато епархията ми отне програмата „Храна за бездомници” и я препрати чак в другия край на града, изгубих всичките си енориаши. Това беше то големият грабеж. Така че и преди да се случи това, бях вече ошушкан. Тия хора, които и да са, задигнаха нашия кръст. Отначало се разстроих. Но като се замислих, реших, че Христос може би е отишъл там, където имат повече нужда от Него.
         Телефонът, вдигам го. Трябва да докладвам, няма съмнение, че ще ми трият сол на главата. Но заедно с това се чуват и обещания за помощи, започват да пристигат чекове. Включително от старите ми познайници, сега вече приятели на скъпата ми съпруга, която смяташе речника ми за допотопен, все едно да свириш Моцарт на инструменти от онова време. Томи Пембъртън ще ни постърже няколко тъжни химна на своята виола да гамба. Преброявам деветстотин и дребни. Нов номер ли ми скроиха? Казвам ти, Господи, тия хора от дума не разбират. Какво трябва да направя, ограда ли да вдигна? Електрически ток ли да пусна по нея?
         Новинарите от телевизията са плъзнали навсякъде. Думкат по вратата ми. Мейдей! Мейдей!⁵ Ще вдигна рамката на прозореца зад писалището, ще скоча тихо върху гумирания под, ще мина под прозореца с екстатичните фигури, където жената с дебелите бутове си гледа работата, и съм спасен. Скривам се благодарение на тълпите, защото метрото е наблизо.

         ТОЧНО КОГАТО се появявам, Триш дава вечеря. Мъжът от кетъринга, който ме пусна да вляза, си помисли, че съм просто закъснял гостенин. Сега като си помисля, гледах право напред, докато отминавах трапезарията, отне ми част от секундата, толкоз. Но видях всичко: кой от сребърните сервизи е извадила, цветята в средата на масата. Телешкото по френска рецепта, което е поднесла. Шато Латур в гарафата „Щойбен”. О, какво разхищение. Двама от най-многообещаващите присъстват, още френският дипломат в Обединените нации и едно гениално момче, управител на попечителски фонд. Французинът има да мисли на кого да заложи. Останалите са за фон. Невероятно е какъв шум могат да вдигат десет души около една маса. И в същата тази част от секундата, на светлината от свещите, Триш поглежда над ръба на вдигната към устните си чаша вино - скулите, сините засмени очи, прошарената й фризура. Седнала е чак в отсрещния край на масата, но тази частица от мига, докато минавах покрай отворената врата, беше всичко, което й трябваше, всичко, което искаше да види от мен, за да разбере, да узнае защо съм се промъкнал у дома. Но не е ли ужасно, че след като между нас всичко е свършено, синапсисът продължава да изстрелва сигнали? Нещо да кажеш по въпроса, Господи? Каквито и проблеми да си имаме с Теб, още не сме проумели и най-дребните Ти перверзии. Искам да кажа, след като само в миг може да се вмести още живият, надявам се, носител на целия ни интелект. А и когато се случи да ме разчувства друга жена, пак тази същата проклета тъпа биология се обажда във връхчетата на пръстите ми, за да докладва, че това не е Триш.
         Но трапезарията е най-малкото. Следва дълга разходка по коридора към стаята за гости, когато момичетата са у дома за уикенда.
         Ние сме на батерии, Господи, а аз съм си забравих зарядното. И съм изтощен, прости ми.

         СКЪПО ОТЧЕ, ако искъш да знаеж каде ти е кръста, пугледни на 7531 в 168 улицъ ъпартъмент 2А, дето едно фънътчно кърибско падре замеря кукошките с миди преди да ги жертвопринуши.
         Ами, как иначе.
         Скъпи господин Пембъртън, ние сме двама мисионери от Църквата на Исус Христос на Светиите от последния ден (Мормонска) на работа в Лоуър Ийст сайд на Ню Йорк... Писнало ни е, значи!
         Скъпи Отче, прочетохме за твоите неприятности с онези чужденци, дето са се осмелили да осквернят християнската църква и да омърсят Живия бог. Но не губи надежда, аз съм един от групата, която се помещава в Ню Джързи; посветили сме се да защитаваме Републиката и Святото име на Христа от натрапници, откъдето и да идват те, дори да са и от самото федерално правителство. Искам да кажа, да защитаваме – с умения, с организационно ноу-хау и с единственото нещо, от което тия хора разбират, а именно с оръжие, което имаме право да притежаваме като свободни бели американци...
         И така нататък.

         --------------------------------------

         ОКЕЙ, ДОКЛАДВАМ ЗА ПРЕДПРИЕТИТЕ ДЕЙСТВИЯ.
         Вчера, в понеделник, получавам съобщение на факса от раби Джошуа Груен от Синагогата на еволюционния юдаизъм на Деветдесет и осма западна: било в мой интерес да се срещнем, колкото е възможно по-скоро. Хъм. Ясно, не е от екстремистите. Обаждам се. Много любезен, но няма да отговаря на никакви въпроси по телефона. Окей, добре, това е работа на детективите, Господи, те разследват. Звучи като сериозен млад човек, като един религиозо към друг – с цивилно облекло или с колосана якичка. Предпочитам якичката.
         Синагогата представлява сграда от кафяв камък между Уест енд и Ривърсайд драйв. Стръмни гранитни стъпала водят към входа. Май този еволюционен юдаизъм включваше и аеробика. Точно така, потвърди се, щом ме поканиха. Джошуа (моят нов приятел) – чист, спретнат, метър и осемдесет, по тениска, джинси и маратонки. Здраво раздруса ръката ми. Някъде между трийсет и две, трийсет и четири, добре оформена брадичка, заоблено чело. Върху вълнистата му черна коса плетена ярмулка.
         Развежда ме из синагогата си: бивша всекидневна плюс хол с кивот в единия край, голяма маса за четене на Тората, лавици с молитвеници и няколко реда сгъваеми столове, това е всичко.
         На втория етаж ме представя на жена си, която казва на някого по телефона да почака и става от бюрото си, за да се ръкува с мен; тя също е равин, рави Сара Блументал, с блуза и панталони, красива усмивка, високи скули, никакъв грим, не й трябва, светла коса, късо подстригана, но, вижда се, от фризьор, лунички, Господи, дръж ме да не падна. Тя е от помощник-равините в храма Еману-Ел. Какво ли щеше да стане, ако и Триш се беше дипломирала, ако можеше да си сложи колосана якичка и двамата с нея да даваме причастие? Окей, смейте се, ама на мен хич не ми е смешно, като си помисля, хич не ми е до смях.
         На третия етаж се запознавам с децата, две момчета, на две и на четири, виждам ги в естествената им среда от стаи - кутийки, боядисани в основен цвят, и меки животинчета за игра. Хванали са се за полите на своята мургава бавачка от Гватемала, която също ми представят като член на семейството...
         На задната стена на площадката на третия етаж се вижда желязна стълба. Джошуа Груен се качва, отваря люка и излиза на покрива.
         След миг главата му се появява на фона на синьото небе. Дава ми знак да го последвам – бедният задъхан Пем, несвикнал на физически натоварвания, изпълнен с възторг... така решен да покаже, че това не е никакво усилие за него, че не мога да мисля за нищо друго.
         Най-накрая се изправям на плоския покрив, където старите жилищни сгради на Уест енд авеню и Ривърсайд драйв се издигат от двете страни на тази пресечка от комини, покриви и кафяв камък, и се опитвам да успокоя дишането си, като същевременно се усмихвам. Върху лицето си усещам есенното слънце зад жилищните блокове и следобедния бриз откъм реката. Чувствам се някак превъзбуден и леко ми се вие свят тук на покрива... дори не се сещам - докато равинът не обръща към мен въпросителния си поглед, който ме пита как смятам, защо ме е качил тук – да попитам защо ме е качил тук. Пъхнал ръце в джобовете си, той ми сочи с брадичка там, където се пада Деветдесет и осма улица и където, проснат върху черния асфалтиран покрив, с напречното рамо успоредно на фасадата, а вертикалното подпряно на гранитния фронтон, лежи двуметровият кух месингов кръст на епископалната църква „Свети Тимоти” – опетнен и блеснал на фона на есенното слънце.
         Усетих, че ще го открия още щом чух гласа на равина в телефонния секретар. Навеждам се да го разгледам по-отблизо. Старите драскотини и вдлъбнатини. Има и нови. Не е от едно парче, виж, това не го знаех: рамената са захванати към вертикалния стълб с нещо като така наречените сглобки на длаб. Вдигам го откъм основата. Не е чак толкова тежък, но е твърде много кръст, за да го помъкна из станциите на метрото.

         ВСЪЩНОСТ БЯХ почти сигурен, че ще се окаже някаква нова секта. Ти, Господи, позволяваш такива неща да се случват, както и такива идеи да се развъждат като побеснели вируси. Помислих си така, добре де, ще си отварям очите, ще се спотайвам в отсрещната страна на улицата и ще ги гледам как разглобяват църквата ми тухла по тухла. Дори може и аз да помогна. Защото те ще я сглобят другаде под формата на някаква народна църква. Странна проява на простата им вяра. Може би дори ще се отбивам там от време на време да им слушам проповедите. Да науча и аз нещо...
         После ми хрумна друго, признавам, параноично: че кръстът ще свърши като инсталация в СоХо. Че някакъв налудничав художник... трябва само да почакам няколко месеца, най-много година, и ще го видя на витрината на някоя галерия надлежно разкрасен, истинско послание. Наоколо хора стоят прави и пият бяло вино. Това е светската версия. А аз си мислех, че съм покрил всичките си бази. Разтреперих се.

          А КАК РАВИ ДЖОШУА ГРУЕН е разбрал, че е там?
         Анонимно обаждане. Мъжки глас. Добър ден, рави Груен ли е? Покривът ти гори.
         Покривът ми гори ли?
         Ако децата бяха у дома, щях да ги изведа навън и да се обадя на пожарната. Тъй като не бяха, грабнах кухненския пожарогасител и право на покрива. Е, имало е и по-находчиви номера. Разбира се, покривът не гореше. Но колкото и да е скромна, това все пак е синагога. Място за учение и молитви. А и както виждаш, на горните етажи живее еврейско семейство. Дали пък нещо не е сбъркал тоя, дето се обади?
         Прехапа устни, забоде тъмнокафявите си очи в моите. За него това е един презрян символ. Иска да дамгоса своята синагога. Да я прогори, да я заклейми етаж по етаж с шаблона на християнската църква. Бих искал да му кажа аз на него, че съм член на Комитета по икуменическо вероизповедание на Трансрелигиозното сдружение. Член на Националната конференция на християни и евреи.
         Това е ужасно. Настина съжалявам за случилото се.
         Вината не е в теб.
         Знам, отговарям му. Но с всяка изминала минута този град става все по-изчанчен и по-изчанчен.
         Равините ми предлагат чаша кафе. Сядаме в кухнята. Чувствам го съвсем близък, нашите молитвените домове, и на двама ни, са осквернени, цялото юдео-християнско наследство е принизено.
         Бандата ме е наблюдавала месеци наред. И какво толкова получиха за усилията си, така де, едно химическо чистене да бяха обрали, повече щяха да изкярят. Слушай, рави...
         Джошуа.
         Джошуа. Четеш ли детективски романи?
         Той се прокашля, изчерви се.
         Нищо друго не чете, намесва се Сара Блументал и му се усмихва.
         Тогава знаеш, че два акъла са повече от един. Тук сме изправени пред две загадки.
         Защо две?
         Тази банда. Не вярвам, че целта им, крайната им цел е била да извършат антисемитски акт. Те нямат цел. Нямат акъл. Те са като възрастни деца. Не са на тоя свят. Пък и да стигнат от Лоуър Ийст сайд до Ъпър Уест Сайд! Невъзможно, надценяваме ги.
         Значи е някой друг, така ли?
         Би трябвало. Минаха цели две седмици. Някой е взел кръста от тях, ако не го е намерил на някое бунище. Искам да кажа, че според полицията той няма никаква стойност, но щом някой го иска, значи има някаква стойност, прав ли съм? И тогава този някой или пък някои, ако са повече хора, са имали цел. Но как са го качили на покрива, без никой да ги види, без никой да ги чуе?
         Ето че вече работех по случая, задавах въпроси, ноздрите ми се разшириха. Страхотен кеф! Боже Господи, детектив ли е трябвало да стана? Това ли е било истинското ми призвание?
         Анджелина, която ти видя, доколкото си спомням, заедно с децата, една сутрин беше чула шумове откъм покрива. Нас ни нямаше. Същия ден бях отишла да видя баща си, обажда се Сара, и поглежда към Джошуа да потвърди.
         А аз бях излязъл да тичам, казва Джошуа.
         Но шумът не продължил дълго и Анджелина бързо го забравила – решила, че някъде правят ремонт. Предполагам, че са се промъкнали през някоя от съседните къщи. Покривите им опират един в друг.
         Разпита ли наоколо? Тръгна ли да звъниш по вратите?
         Джошуа поклати глава.
         А ченгетата?
         Спогледаха се. Я, стига, отвръща му Джошуа. Паството е ново, още не сме се изправили на крака. Опитваме се да правим нещо смислено и обещаващо – от теологична гледна точка, но и за общността. Десетина семейства или нещо такова, сега започваме, съвсем в началото сме. Още сме зелени. Последното нещо, от което се нуждаем, е случаят да се разчуе. Хич не ни трябва такава реклама. Освен това, продължи той, на тях, които и да са, точно това им е целта.
         Ние не искаме да се правим на жертви, намесва се Сара Блументал и ме поглежда право в очите.
         И ето, казвам Ти, Господи, тази вечер, докато си седя в кабинета, в това опоскано, порутено кътче, отделено за църковния хор, стоя и се самосъжалявам, защото ми липсва другар като Сара Блументал. Не, не е похотливост, а и Ти знаеш, че ако беше, щях да й се зарадвам. Не е, но си мисля колко бързо ми легнаха на сърцето, колко добре се почувствах, колко естествено бях приет, и то при тези неприятни обстоятелства; има нещо честно и открито у тези хора, и у двамата, искам да кажа, изглеждат ми здраво стъпили на земята, толкова спокойни и улегнали, чудесна млада двойка с живот, тихо отдаден на целта, и колко здрава семейна крепост са си изградили, да, Господи, този равин, този Джошуа Груен е голям късметлия, щом има до себе си толкова красива и предана жена.
         И естествено оказа се, че именно Сара е направила връзката. Той седял и си блъскал главата как да постъпи, когато тя се появила, връщала се от някаква конференция, когато той й казал какво има на покрива и тя се почудила дали пък не става дума за липсващия кръст, за който била прочела във вестника.
         Не бях чел въпросната статия и погледнах скептично на въпроса.
         Реши, че е твърде странно вестникарска статия да ти стои над главата, припомня му Сара.
         Точно така. Новините са винаги някъде другаде. А и самата мисъл, че може да знаеш повече от репортера. Все пак успяхме да открием статията.
         Той не ми дава нищо да хвърлям, оплака се Сара.
         В случая за щастие, обърна се той към жена си.
         Имам чувството, че живея в библиотеката на Конгреса.
         Така че благодарение на Сара узнахме кой е законният собственик.
         Тя ме поглежда и лекичко се изчервява. Сваля очилата си, учената, и щипва горната част на носа си. Зървам очите й за миг, преди отново да си сложи очилата. Късогледа, също като едно малко момиче, в което бях влюбен като ученик.
         Много съм ви благодарен, казвам на новите си приятели. Това, освен всичко друго, е и една мицва, извършена от ваша страна. Може ли да се обадя по телефона? Ще поръчам товарна кола на адреса. Трябва да го разглобим, да го опаковаме и да го стоварим пред външната врата, без никой нищо да разбере.
         Готов съм да си поделим разноските.
         Благодаря, няма нужда. Едва ли трябва да ви споделям такова нещо, но напоследък животът ми е истински ад. Това кафе е чудесно, но да ви се намира нещо по-силно за пиене, а?
         Сара отиде до стенния шкаф. Скоч става ли?
         Джошуа въздъхна и се отпусна назад в стола си. Май и аз ще взема едно.

         СИТУАЦИЯТА ПОНАСТОЯЩЕМ: кръстът е разглобен и складиран на части, като строителни материали, зад олтара. Няма да може да се сглоби и върне на мястото му преди неделната служба. Чудесно, ще го използвам като тема на проповедта ми. Сянката е още там, сянката на кръста върху абсидата.
         Ще отправим молитвите си към Бог в името на Неговия Незабравим Син, Исус Христос. Браво, Пем, поискаш ли, все още можеш да извадиш зайче от шапката.
         Какво да правя с тази странна нощна цивилизация от крадливи копелета, от откачени обирджии на всичко безценно, които заливат улиците с кикота си, понесли какво? каквото и да е!, които вилнеят из блатистите участъци на градския нихилизъм... умовете им, помръкналия им гаснещ взор, отправен към нещо, което навремето е имало значение, но те, и пак през смях, вече изобщо не могат да го разпознаят. Исусе, това дори не е светотатство. Куче, задигнало кокал, знае повече какво върши.
         В този момент обаждане от Джошуа.
         Щом ще се правим на детективи по случая, трябва да започнем с това, което знаем, нали така направи и ти? Онова, което знам, с което започвам, е, че нито един евреин не би откраднал кръста ти. Дори през ум няма да му мине. Дори да е объркан и дрогиран до козирката.
         Не бих казал, отвръщам му и се замислям. Защо Джошуа смята, че трябва да изключим тази възможност?
         Но нали каза, че такова нещо няма стойност на черния пазар, освен ако някой не го иска. Тогава има стойност.
         За някой местен, войнстващ антисемит например.
         Да, в това има резон. В този квартал живеят всякакви. Може би съществуват хора, на които не им харесва някаква синагога да се помещава в техния жилищен блок. Не се бях сетил за това, но е напълно възможно.
         Точно така.
         Но също така е възможно... това поставяне на кръста върху моя покрив, ами, да е замислено от някой ултраправоверен фанатик. Това също е възможно.
         Божичко!
         И ние като вас си имаме нашите екстремисти, нашите фундаменталисти. Има такива, с които ние със Сара се занимаваме, мъчим се да ги променим, да им вдъхнем нова сила във вярата, защото в техните очи това е равносилно на отстъпничество, измяна. Какво ще кажеш за такава една теория?
         Много великодушно от твоя страна, Джошуа. Но не на мен тия, отвръщам му. Искам да кажа, че според мен това е малко вероятно. Какъв е смисълът?
         Ами, гласът, който ми каза, че покривът ми гори. Защото това е много еврейско нещо. Разбира се, не знам със сигурност, може да греша. Но си струва да помислим. Кажи ми, отче...
         Том.
         Том. Ти си по-стар, повече си видял, повече си размишлявал върху тези неща. Сега, накъдето и да погледнеш в света, виждаш, че Бог принадлежи на атавистите. А те, тези хора, са толкова свирепи и самоуверени, сякаш цялото човешко познание от времето на Светото писание не е Божие откровение! Искам да кажа, времето примка ли е? Нямаш ли и ти усещането, че всичко се движи назад? Че цивилизацията крачи на заден ход
         О, скъпи ми рави... докъде ще стигнем така? Защото може би това е вярата. Това прави вярата. Докато аз започвам да си мисля, че да отлагаш и да не се осланяш докрай на непоклатимата си вяра в Бога, или в живота след смъртта с Него, по някакъв начин ти осигурява по-дълго присъствие на Неговия Дух!

         ПОНЕДЕЛНИК. Външните врати са заключени с катинар. В кухнята на енорийското жилище, облегнал стола си на двата задни крака, зачетен в „Пийпъл”, седи новоназначеният личен охранител на „Свети Тимоти”, по правило ленив – същинска класика.
         Успокоява ме гледката на жената от Църковните помощнички. Както обикновено, тя е налице, мотае се наоколо със слушалки на главата, дебелите й бутове в черно трико ту тъпчат напред, ту отстъпват назад, търкаля се като тежката скала на Сизиф. Когато следобеда се смрачава, вече сломена, тя се къпе в зелените и бледолилави отблясъци на пречупената в стъклата светлина.
         Така че всичко си е както трябва, светът е обратно на мястото си. Стенният часовник тиктака. Няма за какво да се тревожа освен за това, какво да кажа пред разследващите свещеници на епископа, които ще определят хода на по-нататъшния ми живот.
         Ето какво съм си наумил като за начало:
         „Драги колеги, това, което сте дошли да разследвате днес, не е криза от духовно естество. Нека сме наясно. Аз не съм се предал, не съм се пречупил, не съм пострадал, нито съм се огънал. Вярно, в личния ми живот цари хаос, църквата ми е в руини като по време на война, и тъй като не съм човек, който ще търси съвет, нито ще се приобщава към някакви групи за подпомагане, а Бог, както обикновено, пренебрегва всичките ми опити за свръзка (да си го кажем право, Господи, нито едно писмо, нито една картичка), аз се чувствам малко изоставен. Ще си призная дори, че за последните една-две години, не, за последните няколко години, никога не съм знаел какво да правя, когато изпадна в отчаяние, освен да бродя из улиците. Въпреки това идеите ми не са лишени от съдържание и макар да намирате някои от тях за обезпокоителни, аз бих ви помолил – бих предложил, бих препоръчал, бих посъветвал? – бих ви посъветвал да ги оцените по достойнство, а не да ги възприемате като свидетелство за психическата деградация на ум, който навремето сте уважавали. Искам да кажа, който навремето ви вдъхваше известен респект.”
         Дотук добре, нали Господи? Нещо като прехвърляне на топката. Май звуча като леко обиден човек. В края на краищата какво толкова могат да ми направят? Ето, по ред на вероятностите: първо, да ми отправят предупреждение; второ – официално порицание; трето – критика; четвърто – около месец лечително уединение, последвано от назначение в изключително красиво и възможно най-забутано място, откъдето никога повече няма да чуят за мен; пето – ранно пенсиониране със или без всички полагащи се облаги; шесто – отнемане на свещеническия сан; седмо – Голямата секира. Божичко! Между другото, Господи, какви са тия „нелишени от съдържание идеи”, които им обещах по-горе? Фразата като че сама излезе от устата ми. Разчитам на Теб, да ми подскажеш. Що се отнася до днешното съкратено изслушване и вниманието, с което ще ме удостоят, виж, не ми трябват деветдесет и пет процента, дай там един-два. Работата е, че каквото и да кажа, ще ги стресне. В църквата няма нищо по-несигурно от доктрината й. Затова я бранят с цената на живота си. Искам да кажа, че ако хвърлиш на масата едно „Е”, и вече става дума за ерес, а не за законно съществуващо понятие. Предполага се, че Ти трябва да си шокиран, докато оскърблението е насочено към позволените от закона секти. Един еретик може да те интересува колкото някой човечец, изритан от жилищна кооперация, защото свири на пиано след десет вечерта... Затова аз се моля, Господи, да не приключа с някакво си там порицание. Искам голямата тояга. Говори ми. Прати ми имейл. Навремето са те чували да казваш:
         Че самият Ти си словото, макар според някои – непроизносимо,
         Твърди се, че Си Думата, и аз не се съмнявам, че си Последната дума.
         Ти си Господ Бог, нашият Разказвач, който е съчинил текста от нищото, поне това е нашата версия за Теб.
         Сега тук е Твоят раб, Преподобният д-р Томас Пембъртън, вече може да се каже бивш ректор на епископалната църква „Свети Тимоти”, който се обръща към Теб под формата на едно от Твоите творения, с една от Твоите интонационни системи от цъкане и сумтене, от ларингални експлозиви и вибриращи „г”-та.
         Би ли показал суровост към тази клета душа, измъчвана от носталгия по Твоя Единствен Роден Единосъщен Син? Тя се провали като детектив, нищо не разреши.
         Но може ли, въпреки всичко, да Те следва? Господи? Мистерийо?

---

Бележки:

¹ Джордж Хенри Сандърс (1906-1972) – известен английски филмов и телевизионен актьор, певец, композитор и писател. – Бел. прев. [горе]
² Елейн Пейджълс (р. 1943) – професор по богословие в Принстънския университет. Известна с трудовете си върху гностическите евангелия. – Бел. прев. [горе]
³ Паул Тилих – германо-американски теолог и философ. – Бел. прев. [горе]
⁴ Нищо, нищичко (исп.) – Бел. прев. [горе]
⁵ Международен радиотелеграфен сигнал за бедствие; зов за помощ. – Бел. прев. [горе]