Никой не схвана буквално думите на Мартин Пембъртън, нито пък ги прие за чиста монета, тъй като той беше твърде мелодраматична и изтерзана душа, за да му се вярва. Затова и жените си падаха по него, въобразяваха си, че е нещо като поет, въпреки че беше по-скоро критик – критик на своя живот и на своето време. Ето защо, когато взе да разправя, че баща му е още жив, онези, които го чуха и помнеха баща му, си помислиха, че той има предвид всесилието на злото.
          По онова време вестник „Телеграм“ разчиташе пред имно на нещатни сътрудници – журналисти на свободна практика. Постоянно си отварях очите за добър писач и всъщност разполагах с повечето от тях на повикване. Мартин Пембъртън обаче беше най-добрият, въпреки че избягвах да му го казвам. Отнасях се с него като с всички останали. Преценявах работата им с ироничен тон, защото това се очакваше от мен, мъчех се да остроумнича, за да ме цитират после по кръчмите, и гледах да съм горе-долу справедлив, понеже ми е в природата… но освен това не съм безразличен към езика и исках да ги науча да пишат така, че да заслужат моята похвала… която, ако въобще благоволявах да я изрека, поднасях саркастично.
          Този номер обаче не минаваше пред Мартин Пембъртън. Той беше меланхоличен, разсеян млад мъж. Виждаше се, че предпочита компанията на собствения си ум пред тази на човеците. Имаше светлосиви очи, които мигом се ококорваха при най-малкия повод. Тогава веждите му описваха висока дъга, после се смръщваха неодобрително, като че очите му не съзерцаваха света, а проникваха дълбоко в него. Страдаше от острота на възприятията, сякаш населяваше някакво толкова отвъдно ниво, че човек усещаше как се смалява и изчезва в негово присъствие, усещаше собствената си празнота и измамливост като личност. Повечето пишещи на свободна практика са изнервени, страхливи, малодушни създания, понеже животът им е крайно напрегнат, но този, за когото говоря, бе изпълнен с гордост и достойнство, може би защото знаеше колко добре умее да пише и никога не се вслушваше в мнението ми.
          Само това стигаше да го отличи от останалите.
          Беше слаб и нисък, имаше лице с дребен кокал – винаги гладко избръснато – и светла пооредяла коса. Кръстосваше града с онази скована походка, присъща обикновено на много високите мъже. Ходеше по Бродуей, облечен в разкопчан шинел на юнионистката армия, който се развяваше след него като пелерина. Мартин бе от онова следвоенно поколение, което гледаше с ирония на всички свързани с войната вещи, приемаше ги по-скоро като предмети на модата или изкуството. Той и приятелите му бяха образували малък социален анклав на присмехулниците. Веднъж дори ми каза, че войната не се е водила между Съюза и южняците бунтовници, а между два щата на Конфедерацията и затова тя трябвало да спечели. Аз обаче боготворях нашия президент Ейб Линкълн и представете си тогава моето отношение към подобни подмятания. Все пак ми беше интересно да разбера какъв мироглед стои зад тези схващания. Защото и аз не бях много доволен от развитието на нашата съвременна индустриална цивилизация.
          Най-добрият приятел на Мартин беше художник – едър, месест човек на име Хари Уийлрайт. Когато не обсаждаше вдовиците с настоятелните си предложения да им направи портрет, Уийлрайт рисуваше по улиците обезобразени от войната ветерани… като особено наблягаше именно на вида осакатяване. По мое мнение рисунките му бяха от същия вид, както и нетактичните грубовати рецензии и критики на Мартин, които обаче съдържаха изключително точни наблюдения. Що се отнася до мен, исках новинарите ми да са винаги нащрек. Душата на града бе моята любима тема, а тя беше неспокойна душа, дето все се гърчи и недоволства, все се реформира и преобразява, дето ту се затваря в себе си, ту литва към света като духнато в небето облаче. Тези мои младежи бяха част от едно хитро, но и доста предпазливо поколение без никакви илюзии… нещо като революционери… ала прекалено уязвими, за да свършат докрай някаква работа. Предизвикателното отношение на Мартин към собствения му живот и време представляваше своего рода демонстрация… но трудно можеше да се каже докога щеше да продължи в този дух.
          Обикновено не се интересувам от произхода, средата и миналото на новинарите, с които работя. Ала в този случай нямаше как да не зная. Мартин идваше от заможно семейство. Баща му беше покойният небезизвестен Огъстъс Пембъртън, който бе опозорил и унижил рода си за много поколения напред, защото бе натрупал състояние по време на войната, снабдявайки армията на Севера с ботуши, които бързо се разпадаха, одеяла, които буквално се разкапваха от дъжда, палатки, които се късаха при първото опъване, и платове за войнишки униформи, които пускаха боя дори на пипане. На такава стока й викахме дреб. Но това не бяха най-страшните грехове на стария Пембъртън. Най-много забогатя от контрабандна търговия с роби. Сигурно си мислите, че продажбата на роби се е вършела само от южните пристанища, ала Огъстъс я въртеше направо от Ню Йорк – дори и след като войната вече бе започнала, чак до 1862-ра. Беше се сдушил с някакви португалци, а по онова време именно португалците се подвизаваха в тоя бранш. Изпращаха кораби до Африка направо от Фултън Стрийт и после обратно през океана до Куба, където товарът се разпродаваше по плантациите за захарна тръстика. След това корабите ги потопяваха заради смрадта – повече никога не можеха да се извонят. Но печалбите бяха толкова големи, че веднага купуваха нов кораб. И после друг.
          Ето такъв беше бащата на Мартин. Сега вече разбирате защо синът бе избрал мизерното съществуване на хонорувания вестникар – за да изкупи бащините грехове. Мартин знаеше всичко за далаверите на своя баща и още съвсем млад бе направил така, че да бъде лишен от наследство – точно как, ще разкажа по-нататък. Засега само ще уточня, че за да може да върти търговията си от Ню Йорк, Огъстъс Пембъртън бе подкупил надзирателите на пристанището. Във всеки кораб, превозващ роби, кабините под палубата бяха разградени така, че да побират колкото е възможно повече хора. Височината им не стигаше дори човешки бой – не можеше да се качиш на такъв кораб и да не се досетиш за какво е бил използван. Тъй че не беше никаква изненада това, че когато Огъстъс Пембъртън умря през 1869-а след дълго боледуване и беше погребан от епископалната църква „Свети Иаков“ на Лейт Стрийт, на траурната церемония се появиха всички големци от градски мащаб начело със самия главатар Туийд и други членове на неговия Кръг – инспектора, кмета, няколко съдии, десетина уолстрийтски мошеници… нито това, че бе почетен с големи некролози във всекидневниците, включително и в „Телеграм“. О, бедний ми Манхатън! Внушителни каменни възпоменателни стълбове се издигаха от двете страни на реката край моста, който водеше към Бруклин. Лихтери, пощенски и товарни кораби влизаха в залива на всеки час, всеки Божи ден. Пристаните стенеха под тежестта на сандъци, бурета и бали – стоки, пристигащи от цял свят. Можех да се закълна, че ако човек се спре и заслуша, на всеки ъгъл би чул звъна на телеграфните съобщения, които препускаха по опънатите в небето жици. В края на търговския ден на борсата звукът от телеграфните ленти изпълваше въздуха като песента на щурци по здрач. Това бяха годините след войната. Където, освободено от оковите на историята, човечеството живееше в рай – рая на сивото ежедневие…

---

Романът е издаден на български език марката на Издателство „Колибри“ и може да бъде закупен с голяма отстъпка от сайта на Издателството - www.colibri.bg !

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!