ЕДИН ПРОЛЕТЕН ДЕН тръгнах да се разхождам из ливадите зад плевника; навред долавях полъха на дишащото поле, влажната сладост на тревите и си представях как душата на света се въздига към слънчевия топлик, а аз потъвам в божествените й обятия. От цветовете на златокосата нива и небесната синева струеше такава лъчезарна вяра, че неволно се разсмях. Хвърлих се на земята и разперих ръце. В същия миг изпаднах в блажен унес, но продължих да съзнавам всичко с необикновена яснота - каквото и да погледнех, не само го виждах, но и го усещах като живо. Децата са податливи на подобни състояния. В мен кънтеше музиката на цялата вселена и в този върховен миг на вселенско откровение аз се почувствах неразделна част от света. Наблюдавах как между тревите мушиците сънливо тъкат изящните нишки на сребриста мрежа, тъй ефирна, че се олюляваше от земното дихание. Захванали да изкачват стръкчетата, пълзящи твари едва не погубваха живота си в тази непосилна одисея. Все пак в това не виждах никакво чудо, не виждах никакво чудо в проявленията на низшия живот. Мащабът на вселената беше без значение, и най-малката живинка бе съизмерима със слънцето, което като египетско око надничаше между стъблата и наполовина ги огряваше, тъй както наполовина огрява и цялата земя. Под мен тревите се бяха слегнали и очертаваха тялото ми – разперените ръце и крака, пръстите; и в този миг ме осени мисълта, че някаква сила ми е придала тази произволна форма, за да може по-лесно да общува с мен. Самата идея за глава, крайници и тяло има смисъл единствено в акта на общуване и аз усещах боцкането на сплесканите под мен стръкчета като нечие властно вмешателство, като подтик или въздигане в тази част на света, която, неизвестно защо, моментно бе изпаднала под моя закрила и в мое владение. Изправих се и като че ли яхнах слънчевите кръгове, прорязани от фини стрии и от тънките струи на влажните земни еманации. И под прикритието на това откровение стигнах плевника и се взрях в ослепителния блясък на белосания му зид, така както кучето и котката мушат нос във вратата, докато някой се сети да я отвори и да ги пусне навън. Тръгнах покрай бялата стена на плевника с едното рамо напред и така стигнах до прозореца: обикновен квадратен отвор без стъкло, който се усещаше единствено по лъхналия отвътре геометричен хлад. Вътре беше черно. Стоях сякаш в устието на могъщ вакуум и слънчевата ливада стремително се вля в плевника като стихиен пробив на светлината в мрака, на живота в смъртта; а себе си усетих докрай разтворен в силата, която като сламка ме всмука в своя гръмлив порив. И все пак не бях помръднал от мястото си. В пространството около мен всичко стоеше в нормалното си положение – кротката топлина на слънцето галеше гърба ми, а студът на прохладния плевник ме удари в лицето. Тътенът на вселенската вихрушка, който продължаваше да бучи в ушите ми, се бе изтънил до една съвсем позната честота – таза на пресекливата женска песен по време на любовен акт, до онзи пулсиращ ритъм на вдишване и вопъл, вдишване и вопъл, в който е композирана партитурата на екстаза. Заслушах се. Притиснат в гръб от слънцето, което чувствах като длан върху тила си, подадох глава през портала на черния хлад и очите ми, вече привикнали с тъмнината, различиха мама, разголена сред тора и сламата, просната в позата на пълно падение, тяло, пламнало безглаво тяло, главата покрита с полите й и всичко обърнато наопаки, сякаш разпиляно от вятъра – ред, реалност, разум, – и върху тази осквернена мама някой танцуваше необуздано, а тя в такт му припяваше химна на своето падение. Как да опиша какво почувствах? Почувствах, че така е трябвало, трябвало е да видя тази гледка! Почувствах се победител, но и жертва на чудовищно предателство. Изведнъж отмалях, краката ми се огънаха. Загърбих гледката и свличайки се по стената, седнах под прозореца. Сърцето ми заби в болезнения ритъм на нейните стенания. Исках да убия този убиец на моята майка! Исках да скоча през прозореца и за забия вилата в гърба му, но исках и той да продължи да я убива, да я убива вместо мен. Исках да съм на неговото място. Легнах на земята, сключих ръце над главата си, кръстосах глезени и се търкулнах по баира зад плевника, по тревата, през стърнищата. Всичко изпомачках – като неудържим самоходен валяк се носех все по-стремително и по-стремително над камъни, потоци и бразди, през могилите на неравната, несъвършена, пропукана, грапава земя, а в стиснатите ми клепачи слънцето тревожно проблясваше, сякаш искаше да ми сигнализира за авария в хода на времето и планетата. Непредотвратима авария. (Припомням си всички тези неща сега, вече мъж, по-стар отколкото беше баща ми, когато умря, в чиито очи жена на годините на майка ми по времето, когато онова се случи, би изглеждала съвсем млада, два пъти по-млада от мен. Какво невероятно постижение на фантазията е умът на учения! Ние приемаме емпиричния свят за даденост, но в същото време как е възможно да стоя тук, пред това бюро, в тази стая и да не съм тук? Ако паметта е продукт от стимулирането на безброй мозъчни клетки, колкото по-голям стимулът – угризения, чувство за предопределеност, - толкова по-пълно и осезателно става възприятието на паметта до мига на прехвърляне, когато като в машина на времето, в онтологическия смисъл на думата, паметта се превръща в още една реалност. Татко, виждам те сега в онази вселена, която сам си беше сътворил. Минавам по излъсканите дъски на пода в твоята къща и сядам на твоята трапеза. Ресните на покривката гъделичкат голите ми колена. Пламъкът на свещниците играе по едрите зъби в усмихнатата ти уста. Заглеждам се в адамовата ти ябълка, изхвръкнала над стегнатата яка. През ниско подстриганата ти по немски коса прозира розовото ти теме. Разговаряш, главата ти е изправена, дебелопръстата ти бяла ръка с отмерен жест слага поантата в смисъла на думите, отправени към твоята съпруга в отсрещния край на масата. Мама те слуша внимателно. В очите й играе пламъкът на свещта и на мен ми се струва, че е трескава, но инак изглежда съвсем спокойна и погълната от твоя разказ. На дългата си бяла шия носи тънко синджирче с кремава камея – изящния профил на друга прелестна дама от друго време, - която светлее върху тъмната й скромна рокля. Вратът й пулсира плавно и нежно. Хванала е малките си ръце, а тънките й китки надничат изпод дантелената прегръдка на маншетите. Горда с теб, щастлива, че е твоя, че е стопанка на тази къща, майка на това момче, тя ти се усмихва – на теб, нейния любящ господар. Учителят ми, седнал на масата срещу мен, разсеяно върти между пръстите си столчето на винената чаша и току поглежда към нея, но мама почти не го забелязва. Сякаш за нея не съществува друг освен мъжа й. Татко, сега разбирам, че чувствата й в този миг са били искрени. Сега зная, че всеки миг си има своя истина и че това, което наричаме измама, е всъщност истината на отделния миг, желанието той да бъде това, което изглежда. Възможно е в щастието си да обичаш човека, на когото си изменил, и да закопнееш с нова сила по него, да, съвсем възможно е. Любовта подновява лицата, нравите, идеалите и от нея дори затворническите решетки просияват. Но откъде едно момче да знае всичко това? Изтичах в стаята си и зачаках някой да ме последва. Който и да се бе осмелил на нахлуе в стаята ми, щях да се хвърля срещу него, щях да го заудрям с юмруци. Исках това да бъде тя, да дойде при мен, да ме притисне към себе си, да хване главата ми в ръце и да ме целуне по устните, както обичаше да прави, и разнежена да затананика онези безсловесни ласки, с които утешаваше болката или обидата в мен, и тогава аз щях да я нападна с юмруци, да я поваля на земята – нека безпомощно и ужасено вдига ръце да се пази, а аз ще я удрям, ритам, ще скачам върху й, докато тялото й се отпусне бездиханно. Но онзи, който влезе, беше моят учител – след известно време отвори вратата, надзърна в стаята с ръка върху топката на бравата, усмихна се, каза няколко думи и ми пожела лека нощ. Затвори вратата и крачките му отекнаха по стъпалата към горния етаж, където се намираше стаята му. Казваше се Ледиг. Беше християнин. Напразно търсех да открия в лицето му следи от самодоволство, цинично презрение или жестокост. В него нямаше нищо брутално, нищо, което можеше да ме оскърби. Самият той едва ли беше на повече от двайсет години. Дори ми се стори, че в очите му прозрях терзание. Беше обладан от меланхолия и по време на уроците често се отнасяше нанякъде, зарейваше поглед през прозореца и дълго въздишаше. Беше дете – досущ като ученика си. Това ми даваше право да не избързвам с преценката си, да изчакам да мине време, да размисля, да се помъча да разбера. Никой не знаеше онова, което аз знаех. Имах избор за действие. Имах ли го всъщност? Положението беше станало нетърпимо. Бях започнал да прозирам двойствеността на нещата с онова прозрение, което идва след тежък удар на съдбата. Открих, че вече не мога да имам нищо общо с моята мила, прекрасна и грижовна майка. Открих, че не мога да понасям и най-внимателните наставления на моя учител. Как бих могъл да продължа да живея в това провинциално уединение? Приятели нямах, не ми разрешаваха да играя с децата на нашите ратаи. Имах само троицата Майка, Учител, Баща, съвсем не светà, а по-скоро троица на измамата и неведението, която ме бе отбила от моя детски живот на тринайсетгодишна възраст. В календара на юдейската религия, разбира се, това е възрастта, на която момчето встъпва в мъжкото си пълнолетие.
          Междувременно татко триумфално крачеше по друма на своя живот, като разработваше фермата според най-последните научни принципи на управление и с нечуваните си постижения удивляваше работниците и ядосваше всички останали фермери в околността. Слънцето наливаше класовете в нивите му, Галицийското селскостопанско дружество го награди за високото качество на млякото, поради което той прекарваше дните си в състояние на трайно задоволство, типично за хора, надвили на живота, и то с лекота. В момчешките си представи го бях причислил към вселената на титаничните сили, чието могъщество ме поразяваше при смяна на сезоните. Бях виждал да се отелват крави, да се ожребват кобили, бях виждал как животът разполовява черупката на яйцето, как локви и бари гъмжат от размножителни чудеса, как желето и слузта на живота се полюшкват в бременна нега. Накъдето и да погледнех, от природата се пръкваше живот; по повърхността на застояли води се разпукваха спори, от които насекоми мигом плъзваха да търсят своята прехрана; всичко, що се излюпваше, знаеше какво да прави и го правеше, без да се диви на собствения си „аз”, равнодушно към заобикалящата го среда, и така огромната земя бълваше своите изцапани с кръв новородени из всяка пора и клетка, раждаше разновидности на самата себе си от всеки зачатък на материя, развъждаше живот, който лети или се носи по вятъра, или приижда от планината, или се полепва по влажния черен корем на скалите, или плува, или суче, или мучи, или безмълвно се дели на две. Над всичко това аз провъзгласих татко за господар и повелител. Той живееше във вселената на титаничните сили, защото я разбираше и защото можеше да я подчини на себе си, като използва дневното слънце, за да налее посевите, и като развъжда онова, което се развъжда от само себе си; затова аз го отличих да бъде Божието око в това царство, да бъде разумът, който из хаоса сътворява ред и на всичко туй придава стойност. Той ме обичаше. И до ден днешен заедно със спомена ме обзема удоволствието, което изпитвах, щом успеех да го развеселя, и едва ли се лъжа, че и досега усещам допира на необръснатата му буза до детската си длан, както и винения дъх, и тютюневия мирис на гъстата му вълниста коса или виждам израза на престорена почуда и радост, когато седнем да играем заедно. Приближените му очи имаха цвета на памидовото грозде и той често ги кокореше, за да ме разсмее. Самият той, като се смееше, цвилеше като кон, при което лъсваха големите му бели зъби. Беше як мъж, набит и плещест – в телосложението съм се метнал на него, - сирак, изпълзял от космополитните бордеи на Източна Европа, както Дарвиновите амфибии от морето, за да направи от себе си земевладелец, съпруг и баща. Беше евреин, който не говори идиш, фермер, отрасъл в града. Не ми разрешаваха да играя със селските деца, нито да посещавам селското училище. Живеехме съвсем сами в нашето имение, откъснати от света, нито евреи, нито християни, нито приятели, нито врагове на Австро-унгарската империя, затворени в гордостта, типична за всяка самоизградила се личност. И досега недоумявам как и под напора на какъв страстен гняв татко успяваше да живее извън всички наложени от обществото разслоения, да живее като изключение, необвързан с миналото в един свят, който, както се оказа, нямаше никакво бъдеще. Но аз благоговея пред този негов подвиг. Защото в този живот беше имал дързостта да се изправи в цял ръст, да бъде прицел за ханджарите на монголските пълчища, за косите на въстанали селяни, за сведения смръщен взор на банкери - чудовища, за заканително размахваните разпятия на отци и прелати. И заради тази надменност го е грозяла опасността от наслагващата се мощ на цялата европейска история, винаги готова да отсече главата му, да я набучи на кол и да го превърне в плашило, щръкнало насред собствените му ниви, с ръце, вкочанено протегнати напред към живота. Но когато дойде мигът за неговото преобразяване, то стана съвсем безболезнено, с една-единствена дума, излязла от устата на любимия му син. Аз бях двигателната сила на неговото падение. Предци и митове, култура, история и време бяха така иронично вплетени в собствения му син.

          НАБЛЮДАВАХ Я В ПРОДЪЛЖЕНИЕ на няколко дена. Още помнех настръхналото й от страст тяло. Срамувах се от себе си и непрекъснато ми се гадеше – бях станал жертва на някаква смътна и размита погнуса, погнусата на кръвта, на плътта. Нощем в леглото не ми стигаше въздух, обливаха ме страшни огнени вълни и устата ми пресъхваше от ужас. Не можех да изтрия от паметта си това нейно проснато тяло, едрата му белота, вдигнатите във въздуха крака със завързани обувки; всяка нощ в съня си я карах да крещи в екстаз и една заран се събудих, подмокрен от собствената си сперма. Това беше кризата, която окончателно ме разстрои, защото от страх да не ме спипа прислужничката или мама, от страх да не ме разкрият и уличат в архипрестъплението на моите сънища аз се завтекох към него, отидох при него, за да моля опрощение, изповядах се и се оставих на неговото благоволение. Тате! - извиках аз. Намерих го при ловджийските кучета; стоеше и гледаше как се чифтосват две от унгарската порода „Визла”. Самият той ловуваше единствено с тях. Беше измайсторил специален хомот за женската, за да не се дърпа, и привързана към този позорен стълб, тя виеше неистово; макар опашката й да издаваше охота, задницата й отскачаше плашливо при всеки напън на напористия мъжкар, който й се качваше, изсилваше се, не улучваше, пак й се качваше и все не можеше да я заклещи. А татко само пляскаше десния си юмрук в лявата длан. Хайде, викаше той, давай, заври й го, какво се туткаш! И тогава мъжкарят успя да го мушне и чифтосването започна, женската притихна, от бърните й закапа пот и току изстенваше, изскимтяваше. Мъжкарят свърши, опрял предни лапи на гърба й, задъхан, олигавен, провесил език; и както е при псетата, зачакаха детумесценцията¹. Татко клекна до тях и взе да ги успокоява с гальовни думи. Добри кучета, викаше им, послушни кучета. В такъв момент човек трябва да ги наглежда, обърна се той към мен, защото понякога започват да се дърпат, отделят се едно от друго преждевременно и така често се нараняват. Тате, обадих се аз отново. Той се обърна, погледна ме през рамо, все още приклекнал до кучетата, и тоз миг аз съзрях цялото му щастие и величие: пъхнал панталони в черните ботуши за езда, ризата му разтворена на врата, откъдето се подаваха черните къдрави косми на гърдите му и пролазваха нагоре чак до шията. Тате, казах аз, трябва да ги наречем Мама и Ледиг. Казах го и си плюх на петите; направих го така светкавично, че дори не забелязах промяна в лицето му, но в едно съм сигурен: той не извика след мене.
          В нашата къща имаше една специална стая, нещо като зимна градина със стъклена външна стена и скосен таван от зелено армирано стъкло. В цялата област нямаше друга такава луксозна придобивка. Тази стая бе любимото място на мама. Беше я напълнила с растения и книги и обичаше да се изляга там в един шезлонг, да чете и да пуши цигари. Бях сигурен, че ще я открия там, но щом я зърнах, зяпнах я учудено, като омагьосан, защото изведнъж прозрях съдбата й. Тя беше невероятно красива, с тъмна коса, разделена на среден път и прибрана отзад на кок, с малки ръце и прекрасна заоблена брадичка, под която личаха първите гънки на напълняването и сякаш издаваха леността на характера й. Но не на това би спрял погледа си един мъж, а по-скоро на красивата източена шия или на високата й, скромно прикрита гръд. Мъжете не обичат да се взират в белезите на бъдещето. Тъй като ми беше майка, никога не се бях замислял колко по-млада е от баща ми. Беше я грабнал направо от гимназията; била най-голямата от четири дъщери, а родителите й бързали да я задомят изгодно – нещо, което един улегнал мъж предлага. Не че родителите не разбират еротичните подбуди, които мъжът таи при подобен брак. Разбират, и то много добре. Но почтеността и благоприличието са все неща с практическа стойност. Гледах я с учудване и страхопочитание. Изчервих се. Какво има? - попита ме тя, остави книгата, усмихна се и протегна ръце към мен. Какво, Уили, какво има? Паднах в обятията й и захлипах, а тя ме прегърна и сълзите ми мокреха тъмната й рокля. Притисна главата ми към себе си и прошепна, Защо, Уили, какво се е случило, миличък? А после, като усети, че хлипам все по-безутешно и едва си поемам дъх, тя ме отдръпна от себе си и като ме видя целия омазан в сълзи и сополи, очите й се разшириха от истинска тревога.
          Същата нощ от спалнята до мене стигнаха страшните, покъртителни звуци на нейното унижение. Чувал съм тези ужасни звуци от удари по гола плът в Берлин след войната, когато плъпнали из улиците, шайките на фрайкорпс² се нахвърляха върху проститутките, измъкваха ги от стаите на публичните домове, разкъсваха дрехите им, блъскаха разголените им тела и ги пребиваха на паважа. Седнах в леглото задъхан и смутен, но в същото време силно възбуден. Давай, заври й го! - изсъсках и плеснах десния си юмрук в лявата длан. Какво се туткаш! Но ето че не издържах, втурнах се в стаята им, застанах помежду им, повдигнах пищящата мама от леглото, прегърнах я и ревнах срещу татко да престане, да престане. Но без да ми обръща внимание, той я сграбчи за косата с една ръка, а с другата я удари с юмрук в лицето. Изпаднах в ярост, изтласках я назад и се нахвърлих срещу него, заудрях го с все сила и му се заканих, че ще го убия. Това се случи в Галиция през 1910 година. Но все едно, много скоро всичко щеше да бъде напълно заличено и без моя помощ.

---

Бележки:

¹ Намаляване на подутостта (мед.) — Б. пр. [горе]
² Доброволчески отряди, основани още по време на войната срещу Наполеон като корпуси за действие в тила, а след Първата световна война се превръщат в контрареволюционни банди, организирали например убийството на Роза Люксембург и Карл Либкнехт. — Б. пр. [горе]