Е.Л.Доктороу (06.01.1931 - 21.07.2015)

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

АСИМИЛАЦИЯ

 

Е.Л. Доктороу

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

 

Корица на книгата, снимка: Издателство ``Изток-Запад``

         ЕДИН ДЕН СОБСТВЕНИКЪТ НА ЗАВЕДЕНИЕТО, в което Рамон миеше чинии, го извика при себе си и му каза, че го прави помощник-келнер. Рамон трябваше да носи късо червено сако и черни панталони. Ръцете му бяха напукани и се белеха от горещата вода, въпреки това обаче прие повишението подозрително, защото собственикът му го предложи така, сякаш имаше някаква уловка. Те всички бяха чужденци – собственикът, жената на собственика, както и хората, които идваха тук да се хранят. Дебели, гръмогласни хора с груби маниери. Сега, приятелче, вече си в келнерския състав и при добра вечер делът ти може да достигне трийсет, дори четирийсет долара пари под масата.

 

         В НЕДЕЛЯ СУТРИНТА Рамон взе автобуса на север, за да се види с Леон. Бяха говорили по телефона. Не мога да разбера защо иска да види свидетелството ми, каза му Рамон.
         Какво свидетелство?
         За раждане.
         Иска да се увери, че си американски гражданин, каза му Леон.
         Че имам право да работя ли?
         Сигурно. Предполагам, че останалите са нелегални; собственикът вероятно не, защото той има бизнес, а за това се иска лиценз, но повечето от другите. Да си роден тук е стока и тя си има цена, така че виж каква е сделката.

 

         -----------------------------------

 

         КОГАТО РАМОН МУ показа свидетелството си за раждане, късно вечерта, след като ресторантът беше затворил, те седнаха в дъното – собственикът Борислав, кривогледата му съпруга и още един мъж, който беше дебел като Борислав, но по-възрастен от него и в скута си държеше куфарче. Именно той задаваше въпросите. След като Рамон му отговори надлежно на всички, те продължиха да разговарят помежду си. Той чуваше само сърдити думи и дълбоки дрезгави нотки – нямаше нищо общо с родния му мелодичен език, който се лееше като пенливата песен на потока, бълбукащ над камъните.
         И тогава със замах собственикът плесна една снимка върху масата. Виж я, приятелче, каза му. Беше снимка на млада блондинка с очила, боднати в косата й. С едната си ръка стискаше в юмрук дръжката на преметната й през рамо чанта. Носеше джинси и блуза с голи рамене. Зад нея се виждаше тясна уличка и цяла редица мотоциклети и мотопеди, паркирани с предното колело, опряно в бордюра. Беше полуседнала странично на един от мотоциклетите, целите й крака бяха на показ, а обутите й в сандали ходила опираха в паважа. Усмихваше се.

 

         КОЛКО? - ПОПИТА ЛЕОН.
         Хиляда. Плюс разноските по самолета и хотела.
         Те се подиграват с теб. Това струва най-малко три хилядарки.
         А после?
         После! С тях ще си платиш училището по филмово изкуство. Нали това искаше?
         Не знам. Все едно се продаваш. А и е оскверняване на нещо свято.
         Ти още ли въздишаш по Едита?
         Не, eso es cuento viejo1.

 

         ------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

         Тогава какъв е проблемът? Братле, нали преди се продаваше да миеш чинии. Това е страна, в която се продаваш. И за какви свети неща ми говориш? Като се замислиш, в тия сделки няма нищо свято.

 

         КОГАТО САМОЛЕТЪТ КАЦНА, Рамон се прекръсти. Взе автобуса за центъра. Беше късен следобед и над града бяха надвиснали същите тежки тъмни облаци, през които бяха прелетели. Рояци от мотоциклети и мотопеди препускаха успоредно с автобуса, после го задминаваха и се стрелкаха напред. Трамваи завиваха зад улични ъгли и изчезваха като погълнати. Беше стар европейски град с неосветени улици и каменни сгради със спуснати кепенци.
         Върху къс хартия носеше в себе си адреса на туристически хотел. Едва свари да си сложи костюм и отдолу му позвъниха.
         Момичето от снимката му хвърли бърз поглед и кимна одобрително. Този път без усмивка. Косата й също беше различна – опъната назад и хваната на тила. Беше облечена за случая с бял жакет, къса бяла пола и бели обувки на токчета, които я правеха по-висока от Рамон. Изглеждаше уплашена. Един брадат здравеняк я стискаше за лакътя.
         Всички се качиха на такси, за да отидат във фотографското ателие. Фотографът нагласи Рамон и момичето в една ниша, от двете страни на която имаше саксии с палми, както и един прозорец от пластмаса, който имитираше цветно стъкло, осветен отзад с прожектор. Стояха обърнати с лице към аналоя. Когато раменете на Рамон неволно докоснаха нейните, момичето подскочи като ужилено.
         Ожени ги някакъв общински служител. Мънкаше под носа си, а очите му се пулеха, сякаш не можеше да ги фокусира. Беше пиян. Когато светкавицата от апарата блесна зад него, той изгуби мястото в книгата, от която четеше, и започна отначало. Олюляваше се и за малко да събори аналоя. Очевидно не разбираше смисъла на ситуацията, защото, когато ги обяви за мъж и жена, ги подкани да се целунат. Момичето се изсмя, обърна се, втурна се в обятията на едрия здравеняк и целуна него.
         След това фотографът й връчи букет цветя и я настани до Рамон за официалната сватбена снимка. И това беше всичко. Върнаха Рамон в хотела и на следващия ден летеше обратно за вкъщи.

 

         НАУЧИ ИМЕТО НА момичето, когато адвокатът с куфарчето му даде молбата за нейното посещение в Щатите: Йелена. Това нещо удостоверява, че тя е твоя законна съпруга и че ти се нуждаеш от нейното присъствие тук, уточни адвокатът.
         Йелена, каза Рамон, колкото да чуе как звучи името. Не го беше чул правилно, когато го произнесе онзи пиян шут, дето ги ожени. Йелена.
         Да. Всичко е тук, всичко: брачно свидетелство, копие от свидетелството за раждане, паспорт, както и сватбената снимка. Нищо нямаше да ви стане, ако двамата с булката се бяхте усмихнали, ама нейсе.
         Адвокатът тропна една писалка на масата пред него. Кантора Джон Ханкок, каза му.
         Рамон скръсти ръце на гърдите си. Сумата беше три хиляди, каза той. Взел съм само хиляда.
         Не се тревожи – и другите ще дойдат.
         Рамон поклати глава. Добре, като дойдат, тогава ще подпиша.
         Адвокатът се хвана за главата. Борислав, провикна се той към собственика. Борислав!
         И тогава в продължение на цял час собственикът и адвокатът го заплашваха и умоляваха, и пак заплашваха. Появи се и жената на собственика. Изрепчи се на Рамон, кой си ти бе, че да имаш три хиляди долара! После се обърна към съпруга си. Казах ти, че тоя метис е боклук, предупредих те.
         Борислав вдигна ръка. Моля те, Аня, каза й, не ми помагаш по този начин.
         Виж, Рамон, каза му той. Ние сме семейство, тя е дъщеря на покойния ми чичо. Доверих ти се. Опитваме се да й дадем шанс да започне живота си тук, където има надежда. Йелена ще ти изплати остатъка от нейните заплати.
         Когато се съгласих, това не ми го казахте, рече Рамон.
         Обещавам ти. Тя ще работи заедно с теб като келнерка. А теб те повишавам до редовен келнер. Чуваш ли? Заплати и бакшиши, заплати и бакшиши, като всички останали. Ще видиш, затова направи го.
         И докато Рамон седеше и мислеше, адвокатът започна, това, което си извършил, е измама, нали си даваш сметка? Има си закон и да се ожениш единствено за да дадеш възможност на някое момиче за легално пребиваване, е противозаконно. Тя е там, така че нея не могат да я пипнат. Но теб! Трябва само да им се обадя. Знаеш ли колко ще получиш за вкарване в страната под предлог, че си влюбен? Пет години, приятелче. Пет години, а глобата, която се присъжда, е на стойност, за която не си и сънувал. Трябва само да им подшушна.
         Ами подшушни им тогава, отвърна му Рамон. Аз пък ще им подшушна, че ти си написал писмото, което ми даде да подпиша. Ще им кажа още, че Йелена е роднина на Борислав, тоест на моя работодател. Дайте всичко да им кажем.
         Нямаш право да ме наричаш Борислав, скастри го собственикът. Това могат само роднини и приятели, а не човек, който е при мен на заплата.

 

         ПРОВЕРИХ, каза Леон през стъклото. Всичко е лъжа и измама. Независимите страни не могат да удържат трафика на хора. Рискът, Рамон, е малък. Ако те призоват, ще твърдиш, че обичаш момичето. Те знаят, че лъжеш, но тя естествено ще потвърди, защото е в неин интерес. За по-сигурно обаче трябва да научиш някои дребни подробности за нея.
         Какви подробности?
         Ами нали знаеш, какви телевизионни предавания гледа, дали има белег по рождение, къде се намира той. Такива неща.
         Тя доведе приятеля си на бракосъчетанието, каза му Рамон.
         Не се учудвам.
         Това никак не ми хареса. А и не беше нужно.
         След две години, като вземе зелената си карта без ограничения, ще се разведе с теб и ще го доведе тук на твое място. Ще се оженят и ще станат американци.
         Може би. А може би влюбените няма да издържат толкова дълго. Той ще пристигне да й гостува и аз ще го убия.
         Разбира се, ами как иначе, усмихна се Леон. Слушай, Рамон, тя е просто някаква мацка от Източна Европа. От това, което чувам, май не е свястно момиче.
         Въпреки това тя е моя жена, отвърна му Рамон.
         Виж, трябва да направиш компромис. Подпиши документа и две години си чист. Ще си работиш като келнер и ще спечелиш някаква прилична сума пари. Тя ще си получи картата по законния ред, а ти ще станеш известен кинорежисьор.

 

         ТОЙ ЗНАШЕ ТУЙ-ОНУЙ за нея – че е учила английски в училище, защото го говореше доста добре. Както и че носи украшение на пъпа си, сребърна пластинка, от която висяха три кристалчета във формата на сълза. Но разбира се, това всички го знаеха, защото Йелена не го криеше. Беше единствената келнерка при Борислав, така че червеният й жакет беше ушит по мярка, за да отговаря на женската й фигура, а между него и късата черна пола, се виждаше плоска лента плът и кристалчетата подрънкваха от пъпа й, а понякога улавяха светлината, докато вървеше с подноса, вдигнат високо и уравновесен върху дланта й.
         Разбира се, на шефовете им изтичаха очите по нея, а редовните клиенти се натискаха да са винаги на нейните маси; в това обаче нямаше нищо лошо, тъй като бакшишите отиваха в общия кюп.
         Самия Рамон бързо научи келнерския занаят, стараеше се и много скоро откри, че учтивото му и внимателно отношение, спокойното му държане и бързо обслужване понякога влияеха на клиентите така, че обноските им ставаха по-вежливи, а грубияните, които обслужваше, снишаваха глас.
         Йелена пушеше. Дръпваше си в кухнята, после оставяше цигарата да гори в някоя чиния, втурваше се през вратата, а фасът продължаваше да дими, докато се върне с нови поръчки и за поредното дръпване.
         Не приличаше на снимката на онази усмихваща се блондинка с очила, боднати в косата й. Изглеждаше като най-обикновено работещо момиче със сериозни планове в живота, което няма време да позира за снимки с дългите си крака, облени в слънце, на фона на някой европейски град.
         Той искаше да узнае всичко за нея, може би за всеки случай, както го беше посъветвал Леон, но повече защото се чувстваше като неин законен съпруг. Йелена имаше навика във всяка свободна минутка да излиза навън в алеята зад ресторанта и да говори по мобифона си. Виждаше я като изрязан силует на фона на червеното сияние, което хвърляше електрическата реклама на Борислав. Подслушваше през леко открехнатата врата, долавяше гласа й въпреки крясъците в кухнята и дрънченето на съдове, което му проглушаваше ушите. Тя говореше на висок глас, сякаш за да преодолее голямото разстояние до приятеля си в Европа. Разбира се, че разговаряше с него – онзи здравеняк със смъкнатите рамене, който беше присъствал на сватбата. На кого друг ще се обажда в Европа посред нощ? При тази разлика във времето сигурно го събужда, или пък още не си е легнал. Може би искаше да се увери, че не е с някоя друга, защото понякога изглеждаше, че аха, и ще заплаче – това си личеше по тона на гласа й независимо от чуждия език.
         Йелена живееше в къщата на Борислав, на няколко пресечки от ресторанта. Ще те изпратя до вас, казваше й Рамон след края на вечерната смяна. Лека нощ, Рамон, отвръщаше му тя, но не правеше по-нататъшни опити да го спре и той тръгваше до нея. При тези случаи започваше да я разпитва за семейството й, дали родителите й са живи, с какво се занимава баща й, дали има братя и сестри, къде е ходила на училище. Тя обаче не му отговаряше.
         Йелена, не е хубаво да криеш такива неща от съпруга си.
         Рамон, знаеш ли, ти си зараза.
         Не зараза, Йелена, искаш да кажеш напаст. Въпреки това може да дойде ден, когато за пред властите ще трябва да знам тези подробности, за твое добро, не за мое.
         Когато този ден дойде, ще ти кажа.
         Той изчакваше на улицата, докато тя изкачи стъпалата и влезе в къщата, след това оставаше още малко, докато прозорецът й на последния етаж светне. После продължаваше към собствената си стая на още няколко пресечки разстояние. Докато крачеше под лунната светлина, си мислеше за нещата, които знае за нея: украсения пъп, слабото лице, високите скули, сивите очи, дръпнати нагоре в ъгълчетата, и твърде широката й за момиче крачка.

 

         ПРЕЗ ЕСЕНТА Леон се обади ненадейно на Рамон, за да го покани на парти. Щеше да е в понеделник вечер. Заведението на Борислав беше затворено в понеделник, така че Рамон можеше да отиде. Той настоя и Йелена да дойде с него. Тя трябва да ме опознае, каза той на Борислав, както и аз нея. Ще се срещне със семейството ми и ще има някаква представа за тях, в случай че се стигне до разпит от страна на властите. Борислав кимна и отиде да каже на Йелена. Тя побесня. Не ми говори за власти, чичо! Защо съм дошла тук с риска да изгубя всичко, ако не за да сложа край на властите в моя живот?
         Какво е това всичко, което рискуваш да изгубиш? - попита я Рамон.
         О, млъквай, ако обичаш! Да ходиш при Борислав и да го молиш като дете.
         В понеделник Рамон я взе с колата, която Леон беше изпратил. Тя беше направо сащисана от този лукс – лимузина с шофьор в черен костюм, – но демонстрира пълно безразличие, точно както той предположи, че ще направи. Беше топла нощ и тя носеше белия жакет от сватбата, но този пък в комбинация с бледи маслиненозелени панталони и блуза на цветя, с православен кръст, който висеше в цепката между гърдите й. Рамон си каза, че кръстът, както и висулката на пъпа й сигурно лежат по продължение на една и съща вертикална линия. Тя забеляза, че той я зяпа, сграбчи го за вратовръзката и го придърпа към себе си. Слушай, Рамон, господин Напаст, можеш да въртиш Борислав на малкия си пръст, но аз знам какво се върти в твоята глава и ти казвам, че това никога няма да се случи, разбра ли? Никога! Стана ли ти ясно, съпруже? Никога! После го пусна и се облегна назад в колата.
         Рамон си оправи вратовръзката. После й каза: и аз не те харесвам, Йелена, но ако ме заставиш да изпълня съпружеските си задължения, ще го направя дори само от уважение към свещената връзка на брака.

 

         ПАРТИТО СЕ НАМИРАШЕ в таванския апартамент на Леон. Беше пълно с бляскави персони, с висша мода и гъвкави тела, които танцуваха неуморно. Имаше и диджей, който ръководеше шоуто. Музиката пулсираше от пода до тавана, а над танцуващите бавно се въртяха цветни светлини, сякаш ги разучаваха. Йелена поклати глава и той я попита какво има. Тя му каза, че светлините й напомняли за детството, когато нощем прожектори обхождали покривите.
         Рамон намери свободно място сред малките стъклени маси за двама в един отдалечен ъгъл на апартамента, където върху колички за сервиране беше подреден студен бюфет: плата със скариди, суши, печено говеждо на резени, блюдо с пирамида от хайвер и връхчета от препечен хляб, лук на кубчета, кисел крем, още каперси и лимон.
         Йелена гледаше с ококорени очи. Седеше и отпиваше от колата си. Придърпа стола си по-близо до Рамон. Нека те попитам нещо, което не разбирам, каза му тя. Това е брат ти, много богат човек, доколкото разбирам от всичко наоколо. Виждам, че жилището му е пълно с картини, има високи прозорци с изглед към реката и приятелите му – от всички цветове на дъгата – са това, на което се вика тузари, така ли е? Докато Рамон, братчето, работи келнер в Бруклин. Как да си го обясня?
         Обичам брат си, каза й Рамон, но не споделям неговите житейски ценности.
         Каза го и погледна гостите, сред които разпозна неколцина от хората на Леон.
         Двама от тях стояха на входа, когато влязоха. За миг улови въпрос в очите им, вероятно заради Йелена, но след малко се появи Леон, двамата се прегърнаха, а Рамон му каза, Леон, това е моята съпруга Йелена.
         В този момент Леон ги зърна и се приближи. Защо не танцувате, обърна се към Рамон.
         На нея не й се танцува.
         Хайде, хайде, каза Леон, и без дори да я попита, хвана Йелена за ръката и я изведе на дансинга.
         Рамон се загледа в тях. Леон – пламнал от възбуда, от това, че е на свобода, грациозен и изобретателен танцьор, и Йелена, която очевидно се чувстваше неловко, заобиколена от тези млади жени и модните им тоалети, издаващи премислена небрежност, сравняваше се с тях и се потискаше; провинциалистка, може би съвсем на мястото си в кафенетата на Източна Европа, направо звезда в гостилницата на Борислав, но тук изглеждаше като бедна роднина. На Рамон му дожаля за нея.
         В затвора Леон беше поддържал тялото си. Фланелката с къс ръкав очертаваше бицепсите му. Главата му беше обръсната, носеше модерни очила с черни рамки. Беше елегантен и притежаваше самочувствие, на което Рамон можеше да подражава само когато съзнателно положи усилия за това.
         Когато партито се развихри и навлезе в най-разгулната си и непукистка фаза, кънтяща от дрогиран смях и пиянски подвиквания, когато музиката пулсираше сред парливия въздух, Рамон реши, че е време да си тръгват.
         Йелена беше вече прекрачила прага, когато Леон му каза, Рамон, ако още държиш, усещането ми подсказва, че е дошъл моментът.
         Защо мислиш така?
         Защото тя ми спомена, че ти никога не се усмихваш.
         Какво общо има това?
         Означава, че тя те бройка. Казах й, че трябва да ти даде повод за усмивки.
         Няма начин.
         Казах й колко си умен, как още на четири годинки си се научил да четеш.
         О, това страшно ще помогне. Тя ми дължи хиляда долара. И един цент още не съм видял от нея.
         Леон се изсмя и силно прегърна брат си. О, братле, може би в крайна сметка не си чак толкова умен.

 

         СЛЕД ПАРТИТО У ЛЕОН ресторантът на Борислав с тъмната си мебелировка, дебели килими, червени кадифени завеси и аматьорски картини се стори на Рамон непростимо противен. Но това, че работеше на едно място с Йелена, че вършеха едно и също нещо по едно и също време, му даваше някакво усещане за уют. Сега вече съжаляваше, дето се беше изфукал пред нея какъв свободолюбив човек е и какви безкомпромисни ценности изповядва. Истината е, че Леон го беше издържал четири години, докато учеше в Сити колидж. Но макар и да беше видял друг живот, това нямаше нищо общо с неговите ценности. Чувстваше се неспокоен, хранеше някаква смътна амбиция да снима филми, както и страст към пътешествията, въпреки че не беше стигал по-далеч от Бруклин. Един ден слязъл от метрото, когато слънцето заблестяло в стъклата. Тук светлината му изглеждала различна в сравнение с Манхатън. Тръгнал да се разхожда, видял пясък по улиците, на места забелязал следи от релси в изронения бетон. Полека-лека стигнал до брега. Въздухът бил свеж, чайките се носели по небето и ето че го обзело необичайно спокойствие под лъчите на разхладеното от вятъра слънце, докато синята морска вода блестяла в очите му. Това чувство не го напуснало и след като се върнал в местния търговски квартал и зърнал обявата във витрината на Борислав: Търси се миене на съдове. Харесал му изразът, който говорел за вмешателство на чужд език, затова влязъл, станал миене на съдове, после се издигнал до помощник-келнер, после редовен келнер и женен мъж.

 

         ПОСЛЕ ДОЙДЕ ОНАЗИ НОЩ, когато Борислав затвори ресторанта за посетители. Масите бяха събрани една до друга, бяха извадени нови покривки, както и кристални чаши, които Рамон не беше виждал преди това. Пристигна един странен мъж и взе да обикаля кухнята. Йелена погледна учудено Рамон, въпреки че за Борислав, както и за опърничавата му жена с елегантна рокля и гримирано лице в това нямаше нищо необичайно. Тази вечер той ще е шефът, каза госпожа Борислав. Рамон забеляза надменния поглед на въпросния шеф, докато оглеждаше кухнята и персонала, включително готвачите. Шефът поклати глава неодобрително, после се обърна към Борислав и взе да се разпорежда.
         Оказа се, че на вечерята, за която беше запазен целият ресторант, се появиха само четиринайсет души, всичките мъже. Очевидно предпочитаха уединението. Борислав беше освободил персонала за вечерта, с изключение на Рамон и Йелена. Когато Рамон започна да поставя по масите бутилки газирана вода, разговорът секна отведнъж и един мъж, който седеше начело на масата, го изгледа. Тогава Рамон усети ръката на Борислав върху рамото си и го чу да казва с почтителен глас на неговия си непонятен език, че момчето е окей, защото е просто метис, който не разбира и една дума – нещо, което всъщност Рамон разбра много добре по погледа на оглавилия трапезата и по припрения начин, по който Борислав побърза да се намеси.
         В кухнята Йелена стоеше с изопнати нерви. Още преди да пристигнат гостите, излязла на алеята отпред с мобилния си телефон, а един мъж, който стоял отвън, й наредил да се прибере вътре.
         Рамон, знаеш ли какви са тия? - пошепна тя. Какво изобщо става?
         Протегна ръцете си напред, трепереха. Рамон опипа венчалната й халка. Кога я беше взела? Не сдържа усмивката си.
         Не се притеснявай, Йелена? Нали си част от семейството. Но не ги поглеждай. Гледай надолу, върши си работата и всичко ще бъде наред.
         Откъде знаеш, че си толкова спокоен? - попита го Йелена.
         Ясни са ми тия типове.

 

         СЛЕД КАТО ВЕЧЕРЯТА на четиринайсетте свърши, след като лимузините потеглиха и вратите се затвориха, Борислав и жена му си наляха по чаша къпиново бренди и се настаниха в дъното на ресторанта. Малко по-късно се появи старият познайник адвокатът и тримата се разприказваха шепнешком от страх Рамон да не ги чуе. Йелена се беше прибрала, а Рамон тъкмо се канеше да си тръгва, когато Борислав го извика при тях.
         Добре се справи, Рамон.
         Благодаря.
         Седни де, седни. Адвокатът иска да говори с теб.
         Адвокатът каза, виж, петнайсети април, както знаеш, трябва да се платят данъците. Подозирам, че приходите ти са в графа „бедност”.
         Да, дори и ако прибавим бакшишите, отвърна му Рамон.
         Адвокатът продължи: Предполагаме, че имиграционните власти няма да искат Йелена, съпругата ти, да бъде под попечителството на щата – най-вече това ги интересува, когато става дума за зелена карта, затова ще включим Борислав, който е състоятелен човек, като неин съпопечител.
         Борислав кимна тържествено в потвърждение на своята състоятелност.
         По този начин имиграционните ще бъдат сигурни, че Йелена няма да кандидатства за помощи, въпреки че мъжът й е в графа „бедност”. А и това положение може да бъде потвърдено от факта, че Йелена живее у Борислав.
         Нямам нищо против, каза Рамон и се надигна да си върви.
         Един момент. Тъй като в ролята си на брачни партньори трябва да подадете обща данъчна декларация – ти и Йелена, както правят семейните хора, смятаме, че се налага и ти да отидеш да живееш у Борислав, в неговата къща, тоест да посочиш същия адрес на декларацията.
         Това не е ли и моята къща, обърна се Аня Борислав към адвоката.
         Разбира се, отговори й той. Моите извинения.
         Затова нека благодари и на мен. Че даваме всичко на този метис, включително покрив над главата му. Но да знаеш, обърна се тя към Рамон, това не ти е хотел и аз не съм ти прислужница. Ясно ли ти е? Сам ще си оправяш леглото, сам ще си чистиш стаята, сам ще си носиш прането в автоматичната пералня и ще се храниш навън.
         Рамон не й обърна никакво внимание. Имам условия, каза на адвоката.
         Какви условия?
         Още сега да ми бъдат изплатени парите, които ми се дължат.
         Йелена не ти ли е плащала? - попита Борислав.
         Не, нито пък съм я питал. Тя ми е съпруга. И тъй като ние сме женени и заедно подаваме обща данъчна декларация, тези пари не са приход, щом се дават от единия съпруг на другия. Така че трябва от вас да си получа парите, които ми дължите, преди да се съглася да живея във вашата къща и да търпя обидите на госпожа Борислав.
         При тези думи жената се надигна, взе да крещи и да сипе ругатни на родния си език. Пръски излизаха от устата й.
         Борислав стана и се опита да я успокои, но тя го блъсна, издърпа ръката си и се развика срещу него. Аня, каза й, моля те, недей. Ние знаем какво правим!
         Точно тези думи си спомни Рамон по-късно. Борислав и адвокатът се бяха съгласили да му изплатят парите. Но какво по-точно беше онова нещо, което двамата знаеха, че правят?

 

         КЪЩАТА НА БОРИСЛАВ беше от червени облицовъчни тухли и покрив от зелени плочки. Правеше впечатление в този квартал с малки двуфамилни жилища с миниатюрни дворчета. Вътрешността й издаваше същия вкус – по всяка вероятност на госпожа Борислав, – който се виждаше и в ресторанта: тежки тъмни мебели, дебели килими, лампи и абажури с ресни и върху всяка свободна повърхност разни дребни джунджурии – неща от стъкло, от сребро, от порцелан, танцуващи дами с разлюлени поли, коне, които теглят шейни. Чак след като изкачи стълбата до третия етаж, Рамон откри прозорец, който не беше плътно заперден. Стаята му се намираше срещу тази на Йелена. Беше малка, с тясно легло и скрин, но на прозореца имаше само транспарант, а когато го вдигнеш, морското утро нахлуваше вътре и той се събуждаше с лице, огряно от слънцето.
         Тайничко той, разбира се, се чувстваше силно развълнуван от близостта с Йелена. Когато след работа трябваше да се прибират, вървяха заедно. Той отваряше вратата с нейния ключ и я следваше нагоре по стълбата, а после заставаха – всеки на прага на своята стая – и си казваха „лека нощ”. Двамата имаха обща баня и така научи какви мазила използва тя за косата си, за кожата, очите, както и какви лекарства, мехлеми, спрейове и сапуни, които му даваха една задкулисна представа за това, как се грижи за себе си. От уважение към нея той винаги сваляше седалката на тоалетната чиния. И в тази илюзия за интимност той като че ли долови част от това, което е брачният живот.
         Онова, което го озадачи обаче, беше начинът, по който тя реагира на тази близост. Очакваше да възроптае срещу това съквартирантство, да се разсърди и отдръпне от него дори повече отпреди. Но това не се случи. Да, държеше се може би официално с него, но не и високомерно. Когато й говореше, тя го гледаше умислено. А когато стана очевидно, че госпожа Борислав претърсва стаята му редовно, а после обикаля цялата къща, за да провери дали нещо не липсва, Йелена му спомена, че тази жена май не е с всичкия си. Аня Борислав, рече му тя, си е направо луда. Не знам как я търпи Борислав.
         Един понеделник сутринта Йелена му каза, аз отивам на плажа. Искаш ли да дойдеш с мен? И ето го – маже тънкия й гръб със слънцезащитен крем, докато чайките кръжат наоколо, а малките птички с крака като клечки тичат по мокрия пясък, но винаги успяват да се спасят от вълните на прибоя. Банският костюм на Йелена едва ли можеше да се нарече с това име – парченца плат и една-две презрамки. Рамон пък изобщо нямаше бански, затова свали ризата си и нави крачолите на панталона си. На плажа почти нямаше хора в това утро на работен ден, но затова пък целият беше гарниран с отпадъци от изминалия уикенд – овъглени съчки от огньове, бирени бутилки, опаковки от „Макдоналдс”, пластмасови торбички, смачкани на топка станиоли, мокри вестници и тук-таме по някой използван презерватив. Все пак успяха да намерят едно горе-долу прилично място, от което Рамон почисти няколко парчета счупено стъкло, и двамата се настаниха сред лъчите на слънцето, плисъка на вълните и крясъка на чайките, а когато Йелена се наведе напред, за да й намаже гърба с крем, прешлените й така щръкнаха, че човек можеше да ги преброи.
         После седнаха един до друг върху плажните си кърпи и се загледаха във вълните.
         Рамон, иска ли ти се да ме удариш?
         Не, Йелена. Разбира се, че не. Откъде ти хрумна? Защо да те удрям?
         Защото бях груба с теб въпреки всичко, което правиш за мен. Не го заслужавам.
         Не, Йелена, много добре те разбирам. Още нищо не е уредено. В непозната страна си. Нямаш близки. Майка ми, преди да умре, ми каза, че никога не е успяла да свикне с Щатите, въпреки че почти целия си живот беше прекарала тук. Разбира се, хората са различни, но за да станеш американец, ти трябва време.
         Тогава ако не ти, някой друг ще трябва да ме удари. Може би Александър. За това го бива.
         Кой те е удрял? Александър ли? Това гаджето ти ли е?
         Да. Нещо такова. Но най-добре ти да ме удариш, Рамон.
         Тя се обърна към него, свали слънчевите си очила и той видя, че плаче. Прости ми, каза му, аз съм най-лошият човек на света. Вече и аз не знам какво върша.
         Сърцето на Рамон се сви. Александър ще идва ли тук?
         Така казва. Но той контактува с мен чрез Борислав. Аз не съм му важна. О, толкова съм нещастна, изплака тя. Стана и отиде до водата, застана там и Рамон, макар и обзет от лоши предчувствия, не можеше да не забележи красивото й тяло, дългите крака, слабите й стегнати бедра и приведените рамене, които беше обгърнала с ръце, докато стоеше до плискащите се вълни.

 

         ЛЕОН МУ КАЗА, Рамон трябваше първо с мен да говориш. Сбъркал си.
         Познаваш ли тия хора?
         Разбира се. Това ми е работата, да ги знам. Още щом са влезли в ресторанта, статусът на Борислав се е променил и би трябвало веднага да ти светне: „не може да му се вярва!”
         Влюбен съм в Йелена.
         Често пъти се чувстваш влюбен, когато просто искаш да чукаш някого, а не се получава.
         Ние сме мъж и жена. И ще я чукам от любов.
         Ще постъпиш по-умно, ако продължиш да я изпращаш до вратата и толкоз. Сега си в ръцете им и си страшно уязвим.
         Какво могат да направят?
         Ще ускорят нещата. Ти ще се озовеш на улицата без работа и със съдебна призовка. А пък аз, Рамон, съм зает човек. Не мога да накарам адвокатите ни да зарежат всичко останало и да се занимават с брат ми, докато онези от полицията ми се подсмихват.
         Няма да я докосна.
         Тях това не ги интересува. Ти си в къщата, ти си съпругът, значи си налице – какво казват твоите кинаджии – на терен, така ли? Ти си на терена, Рамон! Това е федерален закон, гласуван е, за да се наказва домашното насилие срещу жени. Щом бъде ударена, на секундата ще получи развод и всичко ще се уреди не за две години, а за две седмици. И ето ти го Александър, хваща първия самолет, благодарение на нейната зелена карта, и двамата се оженват.
         Но тя трябва да подаде оплакване срещу мен. Йелена няма да го направи.
         О, моля те, Рамон! За какво говорим тук! Ще я разкрасят с едно или две насинени очи, със счупен нос – и ти мислиш, че тя ще предпочете да търпи побоищата им, вместо да подаде жалба ли?
         Леон, това не може да се случи. Така че, доколкото разбирам, тук изобщо не става въпрос за Йелена, дъщеря на покойния чичо на Борислав, на която той иска да осигури по-добър живот в Америка, така ли е?
         Все още не сме съвсем сигурни. Възможно е нещата да стоят точно така, както изглеждат. Има и други начини да го вкарат в страната, без да чакат. Но ако са си направили труда да изпипат всичко и нещата не са това, което изглеждат, тогава ние имаме още много да се учим от тях. Той не й е бил верен, това го знаем. Чуй ме, Рамон, междувременно просто изчезни. Остави дрехите си така, сякаш всеки момент ще се върнеш. Те ще изчакат. Ти си им нужен, за да си защитят доводите в съда. Получил си парите си в брой. Накарай ги да тръгнат да те търсят, щом толкова искат да те натопят.

 

         ВЗЕХА СИ ОБЯДА, за да хапнат на плажа. Но започна да ръми – ситен като мъглица дъжд, големите вълни се разбиваха с трясък и всичко беше сиво – и небето, и морето, а линията на хоризонта не се виждаше.
         Седнаха върху дъсчената пътека и поставиха торбичките със сандвичи и безалкохолните помежду си. Йелена беше вдигнала качулката на пуловера си и той не виждаше лицето й.
         Йелена, обичам те.
         Знам. На теб може да се вярва, Рамон. Като истински съпруг си.
         Подиграваш ли ми се?
         Не. Започнах да те ценя. Често се улавям, че без да искам, мисля за теб. Странен човек си ти.
         Взех решение да те обичам още когато Борислав ми показа снимката ти и ме изпрати да се оженя за теб.
         Решение ли?
         Да, това е уреден брак, а това са най-добрите бракове – когато взимаш решение да обичаш някого, без да го познаваш. Те винаги са били най-свещените – браковете, уредени, преди да има любов и от други хора.
         По стария начин, отпреди години, точно така, но съществуват и сериозни причини да бъдат отхвърлени.
         Виж, знам, че бракът на моите майка и баща е бил уреден от техните родители. Двамата млади са седели ужасно притеснени, докато техните семейства са се уговаряли. Преди това не са се познавали. Майка ми ми го каза. Но двамата живяха заедно четирийсет години. А когато той умря, тя не спря да плаче, о, как само плачеше. Нито брат ми, нито аз можехме да я утешим.
         Рамон, това може и да е било така, но ние двамата не седим ужасно притеснени, докато нашите родители се уговарят. Къде са родителите? Това нашето е най-обикновен брак за зелена карта и толкоз.
         И все пак е свещена връзка. Независимо дали бракът е уреден от родителите, или от някой пиян идиот, независимо дали булката целува друг мъж вместо младоженеца, независимо от всички останали причини той си остава брак. Дали по волята на родителите, или от желание да избягаш в друга страна, той си остава същото мистериозно нещо, което действа подмолно, почти като съдбата. А стане ли това, всичко останало е без значение.
         Много философски го даваш, Рамон. Брат ти ми каза, че си завършил колеж.
         А пред нас е морето, Йелена, същото, което си прекосила, за да дойдеш в тази страна. Така стоят нещата.
         Рамон нежно отметна качулката назад и докосна бузата й, а тя се обърна с лице към него. Той се наведе напред и я целуна по устните.
         Слушай, Йелена, ето какво ще направим сега. Ще хванем едно такси и ще се махнем. Така както сме. Ще си купим каквото ни трябва в града. Аз имам пари.
         Рамон...
         Тук вече не е безопасно за теб. Нито за мен. Хайде! И без това стана студено, няма какво да висим под дъжда. Вземи сандвичите. Не си ли гладна? Аз съм. Ще ги изядем по пътя.

 

         КОГАТО СЪЩАТА ВЕЧЕР ЛЕОН СЕ ВЪРНА, свари Рамон и Йелена да стоят пред прозореца, загледани в светлините на града. Държаха се за ръце.
         Леон се изкашля, за да оповести присъствието си. Те се смутиха, сякаш ги бяха хванали да вършат нещо нередно.
         Леон поклати глава и се усмихна. Значи това е красивата Йелена. Да, така изглежда! Открадната от чужденците под носа им! О, братле, каза той, трябваше да се досетя. Трябваше да се досетя.
         Леон отиде зад бара и извади бутилка шампанско. Хайде, да пием да това! Нареди чашите и гръмна бутилката. Нека войната започне, каза той.

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Това е стара история. (исп.) . – Бел. прев. [горе]

 

Електронна публикация на 19. октомври 2015 г.
Публикация в кн. „Цялото време на света“, Е.Л. Доктороу, пр. Иглика Василева, Изд. „Изток-Запад“, С., 2015 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]