Хората ще кажат, че аз съм напуснал жена си, и предполагам, ако се съди по фактите, това ще изглежда правдоподобно, но с каква цел? Изобщо не съм мислел да я напускам. Цяла поредица от странни обстоятелства ме принудиха да се заселя в тавана над гаража сред всичките изхвърлени от употреба мебели и фъшкии от миещи се мечки – по този начин започнах да я напускам, без, разбира се, да си давам сметка за това, – когато в същото време можех да прекрача прага, както бях правил вечер след работа през всичките тези четиринайсет години на нашия брак с две деца. Даяна сигурно ще реши, че именно тогава ме е видяла за последен път, същата онази сутрин, когато отби пред гарата, натисна спирачките, аз излязох от колата и преди да затворя вратата след себе си, се наведох и с онази моя загадъчна усмивка й казах „довиждане” – да, тя сигурно ще реши, че съм я напуснал точно в този момент. Докато в действителност вече бях готов да забравя случката и пак да се прибера същата вечер със старото си неизменно усещане, да вляза в къщата, която бях купил, всъщност двамата я бяхме купили, за да отгледаме децата си в нея. И, за да съм съвършено честен, спомням си дори онова чувство, когато кръвта ти се раздвижва от предусещането за секс, защото семейните скандали ми действаха точно по този начин.
         Разбира се, дълбоката сърдечна промяна може да застигне всекиго и не виждам защо, подобно на всичко останало, да не се дължи на личния характер. След като е живял като предан съпруг по правилата, човек не може ли да кривне от правия път и сепнат от шум в задния си двор, да поеме вместо към една врата - към друга, като първа стъпка от преобръщането в живота му? И вижте само в какво се преобърнах аз – едва ли е нещо, което отговаря на представата за обичайна мъжка изневяра.
         Тук ще кажа, че сега обичам Даяна по-истински от който и да било друг момент в съвместния ни живот, включително деня на сватбата ни, когато тя изглеждаше невероятно красива в бялата си дантелена рокля, огряна от слънцето, което проникваше през прозорците с цветни стъкла и рисуваше дъгоцветна огърлица върху шията й.
         През въпросната вечер, за която говоря – ами тази работа с влака от 5.38, когато последният вагон, където се бях настанил и аз, не потегли с останалата част от композицията? Дори да вземем предвид окаяното състояние на железопътния транспорт в тази страна – кажете ми къде сте чували за подобно нещо. Всички места бяха заети и изведнъж се озовахме в пълен мрак, взехме да се обръщаме един към друг в търсене на обяснение, докато останалата част от влака вече се скриваше в тунела. А отвън голият, облян във флуоресцентна светлина бетон на перона само усилваше усещането ни за затвор. Някой се изсмя, но след миг неколцина от пътниците станаха и взеха да удрят с юмруци по вратите и прозорците, докато на рампата се появи униформен служител, скупчи длани до слепоочията си и се взря в нас.
         После, час и половина по-късно, когато поех към вкъщи, ме заслепиха фаровете на всички онези градски джипове и таксита, които чакаха на гарата: под необичайно черното небе тази странична плоскост на илюминация, както се оказа, се беше получила от това, че в града беше спрял токът.
         Разбира се, въпросната злополука нямаше никаква връзка със случката. Знаех го, но когато си уморен след дълъг работен ден и се опитваш да стигнеш у дома, в ума ти се получава нещо като Доплеров ефект и ти решаваш, че тези несвързани помежду си неща представляват траекторията на една загиваща цивилизация.
         Тръгнах пеш към вкъщи. Щом процесията от коли на посрещачите с техните ярки фарове отмина, всичко потъна в мрак и тишина – подредените витрини на главната улица, съдебната палата, оградените с жив плет бензиностанции и готическата сграда на подготвителното училище зад езерото. Бях вече извън центъра на града и крачех по криволичещите алеи на жилищния квартал. Той принадлежеше към старата част на градчето, къщите бяха големи, повечето във викториански стил, опасани от всички страни с веранда, с капандури, както и с отделни гаражи, които навремето са били конюшни. Всяка къща беше кацнала на малка могилка или пък се намираше по-навътре, тоест по-далеч от улицата, с рехава редичка от дървета, която разделяше отделните имоти – харесвах точно този тип старомодно стабилен жилищен квартал. Но в този момент ми се стори, че цялото това пространство прелива от прекомерно присъствие. Осъзнавах цялата произволност на мястото. Защо точно тук, а не някъде другаде? Много обезпокоително и дезориентиращо чувство.
         Потрепваща свещ или подскачащ лъч от фенерче в прозорците ме караше да си представям домовете като убежища, в които семействата водят потаен живот. Нямаше луна и под ниската покривка на облаците остър, нетипичен за сезона вятър разрошваше старите платановидни кленове, които се издигаха от двете страни на улицата и поръсваха раменете и косата ми с фин дъждец от пролетни пъпки. Усещах тези пръски върху себе си като присмех.
         Така де, с подобни мисли всеки мъж ще се забърза към своя дом и семейно огнище. Ускорих крачка и със сигурност щях да свия по пътечката и да изкача стъпалата към верандата, ако не бях погледнал към входа на алеята за гаража, където ми се мярна нещо като движеща се сянка. Тръгнах натам с шумни стъпки върху чакъла, за да изплаша каквото бях зърнал, тъй като предположих, че е някакво животинче.
         Ние живеехме заобиколени от животни. Нямам предвид само кучета и котки. Сърни и зайци редовно похапваха от градинските ни цветя, освен това имахме и канадски гъски, а от време на време се появяваше скункс или по някоя червена лисица – този път обаче се оказа миеща мечка. При това голяма. Никога не съм харесвал тези животни с техните грабливи лапи. Именно те ми изглеждаха наши родственици много повече от маймуните. Вдигнах заплашително чантата си с юридически документи и животното се скри зад гаража.
         Тръгнах подире му, не исках да тършува в моя имот. Но ето че пак се появи в основата на външните стълби, които водеха към таванското на гаража, изправи се на задните си лапи, взе да съска и да ми се зъби, като замахваше срещу мен с предните си лапи. Миещите мечки са податливи на бяс и тази наистина приличаше на пощръкляла, очите й святкаха, а от двете страни на устата й се точеха лиги като течно лепило. Вдигнах един камък и това се оказа достатъчно – животното избяга в бамбуковите насаждения, които ограждаха задния двор на нашия съсед доктор Сондерван, психиатър и известен специалист по Даунов синдром и други генетични заболявания.
         След това, разбира се, в таванското над гаража, където складирахме всичко, за което може да се сетите, открих, че са се настанила три малки мечета – значи затова е било цялото зъбене. Нямах представа как това мечешко семейство се беше нанесло тук. Първо забелязах очите им, няколко броя очи. Скимтяха в тъмнината и се мятаха по струпаните на куп мебели като кожени топки, докато най-накрая успях да ги изшъткам навън през вратата и надолу по стълбата, откъдето майка им би трябвало да си ги прибере.
         Включих мобилния си телефон, за да осветя наоколо.
         Таванът беше претъпкан с навити на руло килими, всевъзможни вехтории, кутии с курсови работи, една ракла за чеиз, наследство на жена ми, стари стереоуредби, счупено бюро, изхвърлени дъски за табла и шах, щеките за голф на покойния й баща, сгъваеми детски креватчета и така нататък. Ние сме семейство с богата история, макар и още младо. Почувствах се смешно горд, сякаш се бях сражавал и спасил кралството си от нашественици. Но след това ме обзе странна меланхолия; тук бяха струпани достатъчно много спомени, за да ме натъжат, както всякакви реликви от миналото, включително снимките, винаги са ме натъжавали.
         Всичко беше потънало в прах. Кръглото прозорче на фасадата не се отваряше, а двата странични прозореца бяха така заяли, сякаш пристегнати от паяжините, които висяха по черчеветата. Мястото се нуждаеше от проветряване. Запретнах ръкави и разместих няколко неща, за да отворя вратата докрай. Застанах на върха на стълбата отвън, за да подишам чист въздух, когато забелязах пламъка на свещ да се движи през бамбуковите насаждения между нашия имот и този отзад, където се намираше къщата на въпросния доктор Сондерван. Той беше приел на пансион у дома си неколцина млади пациенти. Това беше част от експерименталния му подход, за който не липсваха противоречиви професионални мнения, а именно – да им възлага домакинска работа, както и други прости задачи, което налагаше да общуват с нормални хора. Аз застанах зад Сондерван, когато някои от съседите се възпротивиха на молбата му да изгради тук малкия си санаториум, въпреки че, честно казано, Даяна, като майка на две малки момичета, се чувстваше страшно притеснена от съседското присъствие на умствено изостанали хора. Разбира се, не липсваха спорове и скандали.
         Бях уморен от дългия ден – това също си каза думата – и по всяка вероятност в резултат на някаква замаяност опипом се добрах до люлеещия се стол с продънена седалка, която отдавна възнамерявах да дам за нова плетка, и в пълния мрак, и с пламъка на гаснещи свещи, все още потрепващ в ума ми, седнах с намерението да отдъхна за миг, но съм заспал. Събуди ме светлината, проникваща през прашните прозорци. Бях спал цяла нощ.

         ОНОВА, КОЕТО ПРЕДИЗВИКА последното ни спречкване, бе твърдението ми, че Даяна не спря да флиртува с един от гостите по време на коктейла, на който бяхме поканени миналата седмица.
         Не съм флиртувала, отвърна ми тя.
         Сваляше го.
         Само в твоето перверзно въображение, Уейкфийлд.
         Точно това правеше, когато се скараме – използваше фамилното ми име. Тогава не бях Хауард, бях Уейкфийлд - нещо като феминистка адаптации на лафовете от гимназиалния й период, които ненавиждах.
         Подхвърляше му разни намеци, казах й аз, освен това не спряхте да се чукате с чашите.
         Не бяха намеци, отговори ми Даяна. Ако искаш да знаеш, беше остроумен отговор на нещо, при това доста тъпо, което беше изтърсил. Всички се разсмяха с изключение на теб. Моля да ми простиш, Уейкфийлд, че от време на време се чувствам добре. Ще гледам това да не продължава.
         Не ти е за пръв път да подхвърляш неприлични намеци, когато съпругът ти е до теб. А после се правиш, че не си спомняш.
         О, моля те, остави ме на мира! Бог знае как обичаш да ме скастряш, и то до степен, че вече съм изгубила всякаква вяра в себе си. Повече не мога да общувам с хора, защото през цялото време си мисля дали няма да кажа нещо нередно.
         О, с него си общуваше много добре.
         Как смяташ, с опита, който имам от връзката си с теб, дали бих посмяла да започна нова с друг? Единственото, което искам, е да преживея идващия ден – само това ми е в главата, как да преживея всеки следващ ден.
         Това сигурно беше така. Във влака към вкъщи трябваше да си призная мислено, че започнах спора нарочно, злонамерено и със смътно усещане за еротичното му въздействие. Истината е, че не вярвах в това, в което я обвинявах. Аз бях този, който се заглежда в другите, а й бях приписал собствения си навик да ми играят очите. Това е в основата на ревността, нали така? Усещане, че личното ти лицемерие е универсално явление. Не ме подразни това, че говореше с чужд мъж с чаша бяло вино в ръка, нито невинната непринуденост на разговора й, която всеки мъж, не само аз, би взел за свалка. Всъщност онзи не беше никак привлекателен. Но това, което ме скапа, беше, че говореше с него, сякаш мен ме няма, сякаш не бях застанал до нея.
         Даяна младееше и носеше в себе си вродена грациозност. Все още се движеше като танцьорка, каквато беше в колежа, пръстите на краката й леко извити навън, главата – изправена, походката – сякаш се плъзга, а не прави крачка след крачка. Дори след като износи близнаците, тя си остана същото изящно миньонче, каквото беше и когато я срещнах за пръв път.
         И сега, още с първите лъчи на новия ден се почувствах объркан от ситуацията, в която сам се вкарах. Не твърдя, че съм разсъждавал трезво. Но бях убеден, че ще бъде грешка да вляза вкъщи и да започна да описвам поредицата от събития, които ме принудиха да прекарам нощта в тавана над гаража. Даяна сигурно е будувала цяла нощ, крачела е нервно напред-назад и се е притеснявала какво може да ми се е случило. Видът ми, както и облекчението й, със сигурност щеше я вбеси още повече. Или щеше да си помисли, че съм бил с друга жена, или, ако благоволи да повярва на историята ми, тя щеше да й се стори толкова странна, че щеше да я приеме като тревожен сигнал в съвместния ни живот. В края на краищата нали само преди ден водихме същия спор. Ще реши, че това, което й казвам, не може да е истината, че се е случило нещо, което вещае брачен провал. А пък близначките, още незрели момичета, които общо взето гледаха на мен като на човек, с когото имат нещастието да живеят заедно, като на човек, който ги злепоставя пред приятелките им, чудак, който изобщо не разбира любимата им музика – тяхното отчуждение щеше да бъде красноречиво изсъскано. За мен майка и дъщери представляваха противниковия отбор. Домашния отбор. Реших, че поне за момента не съм готов да преживея сценката, която току-що си представих. Може би по-нататък, помислих си аз, но точно сега – не. Предстоеше ми да осъзная собственото си умение да клинча.

         КОГАТО СЕ СПУСНАХ по стълбата на гаража, за да се облекча в бамбуковите насаждения, студеният въздух на утрото ме приветства с лек ветрец. Миещите мечки не се виждаха наоколо. Гърбът ми се беше схванал, усетих и първите пристъпи на глад, но трябва да призная, че в действителност точно в този момент не се чувствах нещастен. Какво му е толкова свещено на семейството, рекох си, че човек да не може цял живот да го напусне, колкото и неосъществен да се чувства?
         От сянката, която хвърляше гаражът, виждах задния двор с неговите платановидни кленове, приведените на една страна бели брези, старите ябълки, чиито клони често почукваха по стъклата на семейната спалня, и за пръв път, поне така ми се стори, проумях зеленото великолепие на тези няколко акра земя като нещо напълно безразлично към човешкия живот и съвършено откъснато от викторианското жилище върху нея. Слънцето не беше изгряло, тревата беше покрита с вълниста мрежа мъглица, прокъсана тук-таме от блещукащи капки роса. По старата ябълка белееха цветове и аз изтълкувах бледата светлина в небето като скромната заря на един свят, в който ми предстоеше да бъда въведен.
         Предполагам, че в този момент беше съвсем безопасно и можех да отключа задната врата, да преровя кухнята, уверен, че в къщата всички спят. Вместо това вдигнах капака на боклукчийската кофа и в една от опаковките открих цялата си вечеря от предишната вечер, обърната със замах наопаки върху найлонова торбичка, но запазила непокътната кръглата си форма и съвършена цялост, сякаш беше все още в чинията – телешка пържола на скара, половин печен картоф с обелената страна нагоре, малка купчинка от полята със зехтин зелена салата, – така че можех да си представя изражението върху лицето на Даяна, когато е дошла тук, все още бясна от сутрешното ни скарване, за да се отърве от изстиналата храна, която е имала глупостта да приготви за този неин съпруг.
         Почудих се в кой ли момент е изгубила търпение. Така бих могъл да преценя колко доверие ми е отпуснала. Друга жена би прибрала вечерята в хладилника, но аз живеех сред неодобрението на Даяна; то светеше отгоре ми като в затворническа килия, където светлината никога не угасва. Не съм проявявал никакъв интерес към работата й. Или пък съм се държал лицемерно и снизходително към майка й. Или пък съм прахосвал красивите есенни уикенди да гледам тъпи футболни мачове по телевизията. Или не съм давал съгласието си да се пребоядисат спалните. Ами щом е такава феминистка, тогава защо толкова настоява да й отварям вратата и да й държа палтото?
         Да, трябваше да се озова пред собствения си дом в студа на това ранно утро, за да проумея нещата в тяхната цялост: значи Даяна смята, че е сбъркала, като се е омъжила за мен. Разбира се, аз не си въобразявам, че с мен се живее лесно. Но дори и тя би трябвало да признае, че с мен никога не е скучно. Каквито и проблеми да сме имали, сексът – съдбоносната сърцевина на нашия живот – никога не е бил един от тях. Дали не си въобразявах, като смятах, че това лежи в основата на здравия брак?
         Обзет от такива мисли, не бях в състояние да събера сили, да вляза в къщата и да извикам „ето ме!”. Направих си закуска от изстиналата телешка пържола и картофа, докато седях скрит зад гаража.

         СРЕЩНАХ ДАЯНА, когато беше гадже на най-добрия ми приятел Дърк Морисън, когото познавах още от прогимназията. Тъй като ходеше с него, оглеждах я по-внимателно, отколкото в друг случай. Разбира се, веднага забелязах, че е хубава, много привлекателна, с прекрасна усмивка, опъната назад светлокестенява коса, хваната на конска опашка, както и това, което и най-беглият поглед би установил, а именно, че има красиво тяло, но не това ми действаше така силно, както интересът на Дърк към нея, който ме караше да си я представям евентуално като моя сериозна приятелка. Отначало Даяна отказваше да излиза с мен. Но когато веднъж й казах, че съм взел съгласие от Дърк да я изведа, тя отстъпи; очевидно се почувства засегната и огорчена. Разбира се, бях излъгал. Когато впоследствие двамата с Дърк разкриха моето коварство, нещата се изпортиха отвсякъде и в последвалото съперничество, което продължи месеци наред, клетото момиче се разкъсваше между нас двамата и в крайна сметка се оказахме най-нещастната тройка, която човек може да си представи. Бяхме още деца, и тримата, ами да – аз едва бях завършил Харвардския факултет по право, докато Дърк май беше постъпил като начинаещ чиновник в една фирма на Уолстрийт. Даяна пишеше докторската си дисертация по история на изкуството. Млади, нафукани нюйоркчани. Имаше моменти, когато Даяна отказваше да ме види, или когато отказваше да види Дърк, или и двамата. Разбира се, сега, като се връщам мислено назад, ми е ясно, че това е съвсем естествено, когато, понесени от хормоналните приливи и отливи, хората на двайсет години обикновено акостират ту на единия, ту на другия бряг.
         Преди да се вклиня във връзката им, нямах представа дали Даяна спи с Дърк. Сега вече знам, че не спеше с нито един от нас. Веднъж, в проблясък на гениалност, казах на Дърк, че съм прекарал предишната нощ с нея. Когато той й беше поискал обяснение, тя, разбира се, отрекла, а той, демонстрирайки пълна липса на прозорливост и разбиране относно качествата на човека пред себе си, не й беше повярвал. Това се оказа фаталната му греша, която той се опита да замаже, като взе да й се натиска. Даяна не беше девствена – никой не беше на нашата възраст, – но както щях да науча по-късно, нямаше и голям опит, въпреки че, както вече споменах, именно тази нейна сексуална стеснителност можеше лесно да мине за такъв. Във всеки случай не можеш да се натискаш на жена като нея, ако искаш да я видиш отново. Втората грешка на Дърк, преди окончателно да изчезне от живота ни, беше, когато ми налетя на бой. Той беше по-тежкият от двамата, но аз бях по-високият. Заби ми няколко точни крошета, преди да ни разтърват. Това беше първият и последен път, когато някой някога ме е удрял, въпреки че оттогава неведнъж са ме заплашвали. Но насиненото ми око разчувства Даяна и решително наклони симпатиите й към мен. Може би в този момент е разбрала, че всичките ми тактически хитрини са израз на моята преданост и докато студените й устни докосваха натъртената ми буза, не можех да си представя по-голямо щастие от това.
         След като беше минала година от брака ни и част от чувствата се бяха изпарили, почудих се дали пък страстта ми не е била напомпана от съперничеството с Дърк. Щях ли да бъда толкова луд по нея, ако тя не беше гадже на най-добрия ми приятел? Но точно тогава забременя и съвършено нова серия от чувства нахлу в брака ни. Колкото повече нарастваше коремът й, толкова по-ослепително красива ставаше тя. Винаги съм обичал да рисувам – сериозно се занимавах с това, преди да вляза в Харвард – и познанията ми по изкуство бяха едно от нещата, което я беше привлякло към мен. Сега тя ми разрешаваше да я рисувам гола с малките си налети гърди и пищно набъбнал корем, излегната върху възглавници с ръце под тила, обърната на една страна с леко повдигнати, но срамежливо прибрани крака, като „Голата Маха” на Гоя.

         ПРЕКАРАХ ТОЗИ ПЪРВИ ДЕН в зяпане през малкото кръгло прозорче, за да проследя събитията, които щяха да се случат, когато стане ясно, че съм изчезнал. Първо Даяна ще изпрати близначките на училище. После, още щом автобусът завие зад ъгъла, ще се обади в кантората ми, за да се увери лично от моята секретарка, че снощи съм си тръгнал навреме. Ще я помоли да й звънне, когато дойда на работа, с глас не само сдържан, но и пресилено ведър, сякаш се обажда по незначителен семеен въпрос. Помислих си, че може да се обади и на един-двама от нашите приятели, решавайки, че може да научи нещо повече, и чак тогава ще я обземе паника. Ще погледне часовника и около единайсет ще се престраши да звънне в полицията.
         Бях сгрешил с половин час. Полицейската кола се появи в единайсет и половина според моя часовник. Тя я посрещна пред задната врата. Нашите градски полицаи са добре платени, любезни хора и не се различават много от нас самите, разглезени от рядкото си съприкосновение с престъпността. Знаех обаче, че ще снемат показания, ще поискат описание, моя снимка и така нататък, за да бъда официално обявен за безследно изчезнал. Но когато се върнаха обратно в патрулната кола, през предното й стъкло видях как ченгетата се усмихват: къде другаде можеха да се открият изгубени съпрузи освен в Сейнт Барт, където заедно с малките си чикити се наливаха с пина колада?
         Единственото, което липсваше, беше майката на Даяна, но ето че и тя пристигна по обед от града с белия си кадилак „Ескалада” – вдовицата Бабс, която беше против нашия брак и по всяка вероятност сега щеше да й го натяква. Бабс беше онова, в което – да не дава Господ! – Даяна можеше да се превърне след трийсет години: високи токчета, ботокс, липосукции, оперирани разширени вени, водопад от златиста коса, лъскава и твърда като фъстъчени черупки.

         В СЛЕДВАЩИТЕ ДНИ пред къщата по всяко време спираха коли, докато приятели и колеги пристигаха, за да изкажат своята подкрепа на Даяна и да я утешават, сякаш бях умрял. Тези нещастници, които едва сдържаха възбудата си, превръщаха жена ми и децата ми в жертви. А колко ли от съпрузите щяха да й налетят при първа възможност? Помислих си дали да не нахлуя в къщата – възкръсналият Уейкфийлд – само за да видя изражението на лицата им.
         После къщата отново утихна. Нямаше много светнати лампи. От време на време зървах някого пред прозореца, но не можех да различа кой е. Една сутрин, след като училищният автобус беше взел близначките, вратите на гаража под мен се вдигнаха, Даяна влезе в колата си и се върна на работното си място като куратор в щатския музей на изкуствата. Бях гладен, тъй като преживявах само от остатъците в нашата и съседските боклукчийски кофи, а освен това вече доста се бях вмирисал, затова се вмъкнах в къщата и се възползвах от удобствата й. Похапнах солени бисквити и ядки от кухненския килер. След като си взех душ, изплакнах пешкира, сложих го в сушилнята и го върнах на мястото му, като внимавах да е прилежно сгънат като останалите. Задигнах няколко чифта чорапи и гащи с мисълта, че чекмеджетата са пълни и липсата им няма да бъде забелязана. Помислих си дали да не взема и чиста риза, както и още един чифт обувки, но реших, че това вече е доста рисковано.
         На този етап се разтревожих и за пари. Какво щях да правя, след като похарча малкото количество в брой, което се намираше в портфейла ми? Ако исках да изчезна напълно, значи не можех да използвам кредитните си карти. Можех да напиша чек с по-ранна дата и да го осребря в централния клон на местната банка, но когато пристигне месечното извлечение и Даяна го види, ще реши, че моето напускане е било предварително обмислено, каквото, разбира се, то не беше.
         Един ден привечер, когато ябълковите цветове ухаят най-силно, Даяна се появи в задния двор. Наблюдавах я от моето гаражно ателие. Откъсна един цвят и го допря до бузата си. После се огледа, като че беше чула нещо. Обърна се на една страна, после на другата, погледът й се плъзна над гаража. Стоеше заслушана неизвестно в какво с глава леко килната на една страна, докато ме обзе усещането, че тя знае къде съм, че е надушила моето присъствие. Затаих дъх. След миг тя се обърна и влезе в къщата, затвори вратата след себе си и ключалката щракна. Това гръмко щракване прозвуча в ума ми някак необратимо, сякаш ме захвърли в друг свят.
         Попипах наболата си брада. Кой беше този човек? Дори не се бях замислял какво съм оставил след себе си в адвокатската кантора – дела, клиенти, партньори. Зави ми се свят. Вече няма да се качвам на влака. Под мен в гаража стоеше любимото ми беемве 325 със сгъваем покрив. Притрябвало ми е! Чувствах се – нещо непривично за мен – готов да се изправя пред всякакви предизвикателства, още малко да ревна като звяр и да взема да се удрям в гърдите. Вече нямах нужда от натрупаните с години приятелства и запознанства. Вече нямах нужда да си сменям ризите, нито да си бръсна лицето. Вече нямаше да живея с кредитни карти и мобилни телефони. Ще живея както сваря, с каквото намеря или с каквото си приготвя сам. Ако това беше някакво банално напускане на жената и децата, тогава щях да драсна два реда на Даяна да си намери добър адвокат, щях да взема колата си от гаража и да поема към Манхатън. Щях да отседна в хотел и още на следващата сутрин да тръгна на работа. Всеки може да го направи, всеки може да избяга; може да избяга колкото си иска надалеч и да си остане същият. Това не е нищо. При мен беше различно. Това странно предградие беше средата, в която трябваше да оцелявам като изгубен в джунглата човек, като корабокрушенец на самотен остров. Нямаше да бягам от нея, щях да я превърна в моя. В това се състоеше играта, ако изобщо беше игра. Това беше предизвикателството. Бях напуснал не само дома си; бях напуснал системата. Онзи живот в проблясващото око на грабливата миеща мечка, него исках аз, и никога преди това не се бях чувствал толкова сигурен, съвършено сигурен, сякаш няколкото фантомни мои аза най-накрая се бяха споразумели за окончателния вид на това, което съм – ясно и категорично бяха стигнали до онзи Хауард Уейкфийлд, за какъвто бях роден.
         Въпреки цялата ми еуфория все пак разбирах много добре, че макар и напуснал жена си, още можех да я държа под око.

         ПО НЕОБХОДИМОСТ се бях превърнал в нощно животно. През деня спях на тавана над гаража, а нощем излизах. Винаги бях нащрек, внимавах с времето и лунната светлина. Движех се от двор на двор, избягвах локалните алеи и улици. Научих много за хората в квартала – с какво се хранят и кога си лягат. Когато пролетта мина и дойде лятото, хората започнаха да заминават на почивка, повечето къщи се опразниха и възможностите да намериш нещо за хапване в боклукчийските им кофи намаляха. Но намаля и броят на кучетата, които лаеха по мен, докато се промъквах под дърветата, а там където кучето е било голямо и изрязаната за него вратичка - също голяма, можех да пропълзя вътре и да се възползвам от консервите и пакетираните храни в кухненския килер. Никога не вземах друго освен храна. Чувствах се като – е, не съвсем - американските туземци, ловци на бизони, които убивали животното за месото и кожата му, а после отправяли благодарности към неговата възнесла се душа. Наистина нямах никакви скрупули за това, което вършех.
         Дрехите ми бяха станали на дрипи. Бях пуснал брада и коса. Когато август наближи, реших, че ако Даяна иска да постъпи, както сме правили години наред, тя със сигурност ще наеме вилата, която толкова обичахме, и ще заведе момичетата на море за един месец. Затова се помъчих да възстановя безпорядъка в моята гаражна бърлога. Планирах да спя навън, докато те дойдат да вземат спасителните жилетки, понтонния „тунел”, плавниците, въдиците и всички останали летовнически боклуци, които бях накупил така безропотно. С ясното съзнание на изселник взех да кръстосвам наоколо, търсех си място за спане и тогава открих, че дори не съм започнал да използвам ресурсите на околността, когато стигнах до пущинака, запуснат до степен, за която можех само да мечтая. Трябваше ми един миг под оскъдната лунна светлина, за да разбера, че се намирам в определения от града Естествен резерват, където водеха децата от началното училище, за да им показват как е изглеждала още непавираната вселена. И аз съм водил собствените си деца тук. Моята адвокатска кантора представляваше богатата вдовица, която прехвърли документите си за собственост върху земята на общината, при условие че тя завинаги ще запази мястото в тогавашния му некултивиран вид. Сега избуялата растителност изникна пред мен. Земята беше мека и мочурлива, счупени клони препречваха пътеките, чувах маниакалното и хипнотично свирене на цикадите, шумното преглъщане на големите американски жаби, надушвах с помощта на животинския си инстинкт, който бях развил напоследък, че наоколо се навъртат и четириноги същества. В края на гората открих малко езеро. Сигурно се захранваше от подводен поток, защото водата в него беше студена и чиста. Съблякох се и се окъпах, после сложих дрехите върху още мокрото си тяло. Същата нощ спах в чатала на стар изсъхнал клен. Не бих казал, че спах добре; мушички кацаха по лицето ми, освен това се чуваше непрестанното шумолене на неизвестни създания. Истината е, че се чувствах много неудобно, но реших да продължа, докато свикна.
         Все пак, когато Даяна и момичетата заминаха на почивка и вече можех да се върна в приюта си, почувствах се презрян и самотен.

         С НОВИЯ СИ МЪРТВЕШКИ ВИД реших, че шансовете ми да се разхождам, без да бъда разпознат, са петдесет на петдесет. Бях измършавял, с дълга брада и рошава буйна коса, която падаше от двете страни на лицето ми. Чак след като си пуснах коса, видях как поддържането й при бръснаря преди това беше успяло да скрие нарастващата й прошареност. Брадата ми беше дори още по-дълга. Понесох се с все дрипите си към търговския център, където се възползвах от градските обществени услуги. В библиотеката, която неслучайно имаше добре поддържана мъжка тоалетна, изчетох ежедневниците, сякаш се информирах за живота на друга планета. Сметнах, че повече отива на стила ми да чета вестници, отколкото да седна пред някой от библиотечните компютри.
         При хубаво време обичах да сядам на една пейка пред мола. Не просех; ако просех, от градската охрана щяха да ме пропъдят. Седях с кръстосани крака, с изправена глава и отнесено изражение. Гордият ми царствен вид сякаш подсказваше на хората, че съм някакъв ексцентрик, макар и лъжлив. Децата, подканяни от майките си, идваха и пъхаха монети или банкноти в ръцете ми. Затова от време на време можех да си позволя гореща храна в „Бъргър кинг” или кафе в „Старбъкс”. Преструвах се на ням и само сочех с пръст към това, което искам.
         Смятах тези мои експедиции до града за дръзки набези. Имах нужда да докажа на себе си, че съм в състояние да поема риск. Тъй като не носех в себе си никакъв документ за самоличност, винаги съществуваше възможността някой, дори самата Даяна, ако се беше върнала по-рано от ваканцията, да се приближи и да ме познае. Вече не знам дали не го исках.
         След известно време обаче тръпката от тази новост се изпари и аз поднових самотния си начин на живот. Приех собственото си уединение, както се приема монашеска дисциплина; сякаш бях калугер, дал обет да служи на орден, посветен в утвърждаването на изначалния Божи свят.
         Катерички подскачаха по телеграфните жици, опашките им потрепваха като сигнални импулси. Миещите мечки вдигаха капаците на боклукчийските кофи, оставени до тротоара за сутрешното събиране на сметта. Ако ги бях изпреварил в ровенето, веднага разбираха, че за тях нищо не е останало. Един скункс обикаляше всяка вечер като нощен пазач по един и същ маршрут покрай кофите, после през бамбука, после прекосяваше по диагонал задния двор на доктор Сондерван и изчезваше по собствените си дела. В езерото в резервата, където плувах от време на време, винаги ме наблюдаваше една ондатра със зализана, покрита с тиня козина и опашка на плъх. Тъмните й очи светеха на лунна светлина. Изчакваше първо да изляза от езерото и чак тогава се гмурваше в него безшумно, почти без да раздвижи водата. През повечето сутрини наблюдавах нашествието на врани – двайсет-трийсет, които се спускаха едновременно от небето, после излитаха с крясъци. Сякаш наоколо по дърветата бяха окачени високоговорители. Понякога враните се спотайваха и изпращаха свои съгледвачи – една-две, които кръжаха ниско, после кацваха на улицата, за да проверят някоя обвивка от бонбон или кофа, неизпразнена докрай от боклукчиите. Веднъж си устроиха пир покрай една мъртва катерица – огромна черна маса от пърхащи пера и подскачащи глави, която оглозга трупа до кокал. Всички врани заедно представляваха нещо като дружна държава и ако сред тях е имало дисиденти, поне аз ги забелязах. Не ми харесваше това, че бяха прогонили по-малките птички, например една двойка кардинали, които бяха свили гнездо в задния двор, но на тях им липсваше размахът на тези ненаситни черни птици, които, още некацнали, можеха да литнат отново в мощно ято до следващата пресечка или до следващия град.
         Имаше и домашни котки, които, разбира се, винаги нещо дебнеха, както и кучета, които се обаждаха нощем от една или друга къща, но те не влизаха в сметката. Те имаха подслон и живееха по волята на човешките същества.
         Една вечер в ранната есен, когато мочурливата земя около Естествения резерват беше покрита с окапали листа, се наведох да разгледам една мъртва змия, дълга около фут, чийто цвят приживе вероятно е бил зелен, когато, изправяйки се, нещо докосна темето ми. Вдигнах поглед и зърнах как крилата на призрачно белеещ се бухал се прибраха до тялото му и той се скри в дървото. От това перване на криле по главата ме полазиха тръпки.
         Тези същества и аз или се явявахме храна един за друг, или не. Друго нямаше помежду ни. Моята самота ме беше окуражила, но ни свързваше единствено несподелена любов и за тях аз бях нещо толкова случайно, колкото бяха и те за мен преди време.

         ДАЯНА ВИНАГИ СЕ ЧУСТВАШЕ много добре в собствената си кожа и съвсем спокойно се разхождаше гола пред момичетата. Нямаше нищо против да я гледат в този вид, а когато й казвах, че това може би не е най-доброто нещо за тях, тя ми отвръщаше, че точно обратното, това щяло да ги научи, че жената трябва да приема тялото си естествено и без стеснителност. Ами тогава какво да кажем за мъжа, какво ще стане, ако трябва и мен да гледат по цял ден гол, попитах. А Даяна ми отвърна: Ти сериозно ли, Хауард? Господин Пуритан по пура? Няма начин.
         В спалнята ни, когато се обличаше или събличаше, Даяна изобщо не обръщаше внимание дали щорите са вдигнати, или не. Винаги аз бях този, който бързах да ги спусна. Кого се опитваш да съблазниш?, сопвах й се, а тя ми отвръщаше: Ей онзи красавец там, на ябълката. Но тя наистина не съзнаваше какво може да предизвика нейната голота пред прозореца на спалнята, както не съзнаваше и как привлича мъже по време на коктейли. Това нейно поведение беше необяснимо и не спря да ме учудва.
         И сега, въпреки че не се бях покатерил на ябълката, открих какви ли не издатини на релефа в нашия половин акър земя, от които човек можеше да я вижда много добре вечер преди лягане. Със задоволство установих, че винаги беше самичка. Понякога идваше съвсем до прозореца и се заглеждаше в тъмното, докато разресваше косата си. В тези мигове, със светлината в гръб, зървах прекрасните й форми, но само като силует. После тя се обръщаше и се скриваше в стаята. Момиче с тънка, издължена талия, тесни рамене и набити бутове.
         Не знам защо, но видът на жена ми гола винаги ме навеждаше на мисълта за финансовото й положение. Обмислях го, колкото да се уверя, че няма да й се наложи да продаде къщата и да се премести другаде. Заплатата й в музея беше задоволителна, но имахме ипотека, училищните такси на близначките, както и всички останали неизбежни разноски. От друга страна обаче, бях открил спестовна сметка на нейно име, в която правех редовни вноски. Моите инвестиции се намираха в неподлежащ на анулиране попечителски фонд, в който участваше и тя. Освен това бях погасил значителна част от ипотеката благодарение на партньорските ми бонуси от миналата година. Вероятно ще й се наложи да намали харчовете за дрехи и други разточителства, с които си угаждаше; ще трябва да се откаже от идеята да облицова баните с мрамор, но това едва ли говори за обедняване. Обеднелият бях аз.
         Шпионирането ми не се ограничаваше до вечерните часове. Сега, през есента, с всеки изминал ден започваше да се стъмва по-рано. Исках да знам какво става в къщата. Прикляках сред градинския шубрак под прозорците и се заслушвах в разговорите. Тя стоеше предимно в трапезарията, където помагаше на близначките да си пишат домашните. Нито веднъж не чух да се споменава моето име. Виж, спорове се чуваха от всеки ъгъл на къщата; една от близначките пищеше и тропаше с крак. Понякога се затръшваше врата. Понякога Даяна излизаше на задната веранда, запалваше цигара, подпираше се на лакът, а ръката й с цигарата сочеше право към небето. Това беше нещо ново, тъй като още преди години беше скъсала с този навик. Понякога излизаше вечер и тогава всичко, което виждах, бяха потрепващите цветни светлини на телевизора в гостната. Никак не ми харесваше да оставя близначките самички. Не мръдвах от малкото си кръгло прозорче на тавана, преди да я видя, че се връща.
         В деня на Хелоуин улицата гъмжеше от родители, които придружаваха находчиво костюмираните си деца от къща на къща. Даяна винаги се подготвяше за нашествието, като купуваше тонове бонбони. У дома всички лампи светеха. Долиташе смях. А ето че под моя тавански прозорец минаха и няколко от пациентите на доктор Сондерван. Бяха прекосили бамбуковата площ и сега се шляеха по алеята – тези огромни деца, – носеха пазарски торби за съкровищата, които събираха от леко смутените си съседи, които им отваряха вратата.

         НА ВСЕКИ ДВЕ СЕДМИЦИ хората от града изхвърляха от домовете си твърди, неорганични отпадъци: стари телевизори, счупени столове, цели кашони с кримки, малки масички, изгорели лампи, играчки, които децата вече са надраснали, и така нататък. При предишен случай от същия източник се бях сдобил със съвсем годен, леко скъсан и изцапан със сперма матрак, както и със старо портативно радио, което сякаш можеше да проработи, ако му намеря батерии. Нищо не ми липсваше повече от музиката.
         През въпросната нощ излязох да си потърся обувки. Моите се бяха износили. Направо се разпадаха. Беше влажна нощ и подир следобедния дъжд улиците бяха покрити с мокри листа. Най-важното беше да уцелиш момента: до един сутринта всичко за изхвърляне беше на тротоара. В два всичко свястно вече го нямаше. В тези нощи хората от южния край на града тръгваха да обикалят със старите си пикапи или леки коли, килнали се на една страна, спираха, без да изключват двигателите, изскачаха да преценят стоката, оглеждаха я на бърза ръка, за да видят дали отговаря на високите им изисквания.
         На няколко криволичещи пресечки от домашната ми база, на светлината на уличната лампа забелязах обещаваща плячка – необикновено голяма купчина от изхвърлени на улицата предмети, която можеше да мине за инсталация в художествената галерия на Челси. Говореше за нечие отчаяно нетърпение да се отърве от тях – доста на брой столове, отворени кутии с играчки и меки животни, разчертани картони за най-различни игри, канапе, месингова табла за креват, ски, писалище със защипана на плота лампа и под всичко това, пластове от мъжки и женски дрехи, които се бяха намокрили от росата. Трескаво отмествах нещата, ровех под костюмите и роклите и изобщо не бях чул нито кога е приближила колата, нито кога двамата мъже са излезли от нея, но изведнъж ги зърнах до себе си – здравеняци по тениски без ръкави, за да се виждат мускулестите им ръце. Разговаряха помежду си на някакъв чужд език така, сякаш мен изобщо ме нямаше, защото докато тършуваха в купчината и отнасяха мебелите в камиона си, както и кашоните с играчки, и ските, и всичко останало, доста бързо стигнаха до дрехите, под които току-що бях открил три или четири кутии с обувки, но те ме избутаха настрана, за да заграбят и тях. Я, по-полека, помислих си аз, тъй като точно тогава попаднах на чифт бяло-кафяви половинки с връзки и декоративна перфорация на бомбето, които не бяха мой стил, но на лунната светлина ми се сториха съвсем нови и по мярка. Изритах моите – с шляпащи подметки, целите на дупки. До този момент нямах никаква причина да смятам, че лешоядите до мен бяха нещо повече от най-обикновени грубияни. Но ето че се появи и жена, която беше по-широкоплещеста и с по-мускулести ръце и от двамата; както си стоях, тя изведнъж реши, че трябва да си присвои и моите обувки. Не, казах й аз. Мои, мои! Кутията за обувки беше прогизнала и щом двамата я задърпахме, тя се разпадна и обувките тупнаха на земята. Изпреварих я и ги вдигнах. Мои! – изкрещях и шляпнах двете подметки в лицето й. Тя се разкрещя, но след миг аз вече препусках по улицата с двамата мъже по петите ми, които крещяха ругатни зад гърба ми, или поне аз реших, че трябва да са ругатни – силни, дрезгави възклицания, които отекваха високо в дърветата и разлайваха кучетата от тъмните къщи.
         Открих, че се справям много добре, нахлузил по една обувка на дланите си. Чух зад себе си тежко дишане, после вик, когато един от преследвачите ми се подхлъзна на мокрите листа и се строполи на земята. Докато тичах, си представих тъпите им физиономии и реших, че това трябва да са майка и синовете й. Вероятно събираха изхвърлени вещи, за да въртят търговия с тях. Похвално начало! – първо работно назначение по стълбицата към американската мечта. Но аз ги бях изпреварил – говоря за обувките – и по закона „кой превари, той натовари” те бяха мои.
         Мои! Казах си като малко дете. Мои, мои! Това бяха първите думи, изречени през всичките тези месеци от началото на доброволната ми изолация. И докато ги изговарях, ми се стори, като че ли чувам да говори друг.
         Имах преимуществото да познавам квартала и прецаках преследвачите си само защото знаех откъде да мина напряко през дворове, локални алеи и градински портички, докато с всяка крачка по пътя наранявах мокрите си ходила. Долових ритмично хриптене и осъзнах, че идва от собствения ми задъхан до болка гръден кош. Не смеех да погледна назад. Чух камиона им в една съседна улица и веднага си представих как жената, тази яка селянка, седи зад волана и на светлината на фаровете търси да ме открие. Вече бях близо до ателието си, минах отзад, през двора на съседа Сондерван. Реших, че не искам тези хора да разберат къде живея. Стига да пожелаят, отмъщението им можеше да ме застигне всеки миг, ако ме видеха да изкачвам стъпалата към гаражния си таван. Решението ми не почиваше изцяло на логиката: когато приближих бамбуковата площ, свърнах встрани и после се скрих, като се спуснах по трите каменни стъпала, които водеха към сутерена в къщата на доктор Сондерван.
         Вратата беше отключена. Влязох вътре и се свлякох на пода, като провлачих гръб по стената в опит да си поема дъх. В края на късия коридор се виждаше друга врата, забелязах я по светлината, която идваше отвътре. Вратата се отвори и няма как, вдигнах длан срещу ослепителната светлина. Сигурно съм представлявал комична гледка – седнал там с по една обувка на всяка ръка, сякаш така се носят обувките – защото, който и да стоеше насреща ми, избухна в смях.
         По този начин се запознах с двама от нещастниците, които спяха в сутерена, докато живееха под грижите на доктор Сондерван.

         ЕДИНИЯТ СТРАДАШЕ от синдрома на Даун и се казваше Хърбърт. Емили, неговата приятелка, беше другият пациент - не знаех от какво страда, само дето не спираше да се усмихва, дали от безмерно щастие, или от неврологичен проблем, не мога да кажа, но и в двата случая ефектът беше зловещо неестествен. Беше момиче с щръкнали зъби и много рядка коса, но не бях в състояние да определя възрастта й – може би някъде между четиринайсет и деветнайсет. Двамата с Хърбърт, който беше по-дребен на ръст, отколкото би трябвало, с кръгла глава и дръпнати очи, както и с такъв нос, сякаш зад гърба си има боксьорска кариера, изглеждаха по-различно от другите четирима пациенти в сутерена; онези се държаха резервирано, хвърлиха ми по един поглед през тази първа нощ и престанаха да ме забелязват – очевидно тийнейджъри, три момчета и едно момиче, които физически изглеждаха съвсем нормални в сравнение с Хърбърт и Емили, но живееха в собствения си свят, без да се интересуват какво става наоколо. Предположих, че са различни видове аутисти, въпреки че, разбира се, не знаех нищо за аутизма освен онова, което бях чел по списанията или гледал по телевизията.
         Но Хърбърт и Емили ме обикнаха още щом ме видяха да седя с нахлузени на ръцете си обувки, сякаш бяха попаднали на умствено по-недоразвит от тях, който не е наясно с много неща, но най-вече с това, че обувките се носят на краката. Не попитаха какво ме е довело при тях, а веднага ме приеха, както се приютява бездомно коте. От този момент нататък започнаха да се държат с мен грижливо и закрилнически, като ме караха да повтарям след тях имената им, за да са сигурни, че съм ги запомнил правилно, а след това попитаха и за моето. Хауард, казах им, моето име е Хауард.
         Донесоха ми чаша вода и Емили, която се кикотеше през цялото време, отметна потния кичур коса от челото ми. Хауард е хубаво име, каза ми тя. Не обичаш ли есента, Хауард? Аз много обичам капещите листа, а ти?
         Свалиха обувките от ръцете ми и ги сложиха на мокрите ми ходила, а Хърбърт с отворена уста, която говореше за сериозно съсредоточаване, взе да ги завързва, докато Емили наблюдаваше, сякаш това беше сложна хирургическа процедура. Добра работа, Хърбърт, наистина много добра, насърчи го тя. Щом прецених, че вече е безопасно да си тръгна, те настояха да ме придружат до гаража и останаха долу, докато изкачвах стъпалата, за да са сигурни, че няма да падна.
         Сега двама от слабоумните пациенти на доктор Сондерван вече ме познаваха. Ако се разприказват за Хауард, онзи готин мъж, дето живее в съседния гараж, този чифт обувки щеше да ми излезе през носа. И не само пред доктора, но и пред персонала му – трите или четири жени, които се грижеха за къщата и на които те можеха да издрънкат нещо. Огледах тавана, фактически моя дом. Единствената разумна постъпка би била да се махна. Но как можеше да стане това? Докато се мъчех да измисля нещо, по цял ден стоях на пост и наблюдавах, а нощните си набези започвах чак след като лампите в съседния сутерен са отдавна угаснали.
         След една или две сутрини видях Хърбърт и Емили заедно с другите в задния двор. Седяха на земята, а доктор Сондерван им говореше като на ученици в клас. Докторът беше висок, но прегърбен човек на седемдесет и няколко години с прошарена козя брадичка и очила с черни рогови рамки. Никога не го бях виждал без сако и вратовръзка, а от уважение към сезона сега беше прибавил и пуловер с къс ръкав, който заместваше жилетката. Не чувах какво говори, но чувах гласа му – тънък, писклив глас на възрастен мъж, но в същото време самоуверен и самодоволен от придобития авторитет. В един момент Хърбърт грабна шепа листа от земята и ги хвърли нагоре така, че те се посипаха като дъжд върху главата на Емили. Тя, разбира се, се разсмя и по този начин прекъсна лекцията. Ако Хърбърт и Емили ме бяха издали, нямаше ли вече да съм научил – от самия Сондерван, или от Даяна, или от полицията, или от всички тях, нямаше ли моят малък свят досега да се е сгромолясал върху главата ми. Разбрах, че незнайно защо, може би по силата на някакъв дисидентски импулс, за който нищо чудно и сами да не си дават сметка, тези умствено изостанали деца, ако изобщо бяха деца, са решили да ме превърнат в своя тайна.

         КОЛКО СТРАННО, но в случаите, когато беше безопасно да ми гостуват, много се радвах на присъствието им. Установих, че умът ми се чувства добре при тази намалена ватова мощност, която разговорът изискваше. Те виждаха много неща, забелязваха много неща. Учудването беше преобладаващата им емоция. Всичко в моя таван беше разгледано, сякаш бяха на посещение в музей. Хърбърт не спря да щрака металните закопчалки на адвокатското ми куфарче. Емили, която се разрови в раклата с чеиза на Даяна, извади старо сребърно огледало с дръжка и взе да се оглежда в него. Вероятно това, че не бях говорил с друго човешко същество от няколко месеца, ме направи прекалено отзивчив, но наистина с удоволствие им обясних как се използва спасителната жилетка и защо играта голф изисква много видове щеки, или пък как паяците изплитат своите мрежи, или защо аз, като поредния експонат, живея тук на този таван. Пробутах им следната цензурирана версия: казах им, че съм скитник, доброволно избрал да живее като отшелник, и че този таван е само една спирка по пътя на житейските ми странствания. След това се наложи да ги уверявам, че поне за известно време нямам намерение да се местя.
         Много се притеснявах, че като липсват известно време, някой ще тръгне да ги търси, но неизвестно как те си знаеха кога е безопасно да се измъкнат. Освен това ми носеха разни дребни подаръчета като храна или бутилка вода, защото бяха наясно, без изобщо да съм споменавал, че съм изпаднал в нужда човек. Донасяха ми например парче кейк и много сериозно ме наблюдаваха, докато дъвча. Хърбърт с тъмните си бадемови очи, боднати в тази негова кръгла като топка глава, ме гледаше особено напрегнато. Прегръщаше раменете си и следеше всяко движение на челюстта ми. Емили, разбира се, не спираше да говори, сякаш трябваше да го прави и за двамата. Хауард, нали е вкусен? Обичаш ли кейк? Кой е любимият ти? Аз най-много харесвам шоколадовия, макар че и ягодовият не е лош.
         Можеха да бъдат ужасно досадни – и бяха, като ме връщаха обратно в света на безпощадната нормалност, – но истината е, че Хърбърт и Емили бяха винаги насреща, когато имах нужда от тях. Въпреки че сетивата ми за оцеляване се бяха изострили, някакво остатъчно среднобуржоазно безразличие към времето ме остави неподготвен за зимата. Храната, изхвърлена след Деня на благодарността, ми стигна доволно и предоволно за няколко дена, но докато ровех в кофите, измръзнах от студ, а след седмица и вятърът взе да свири през стените на моето гаражно убежище. Нямах никакво отопление. Зимата, с всевъзможните си проявления, представляваше заплаха за начина ми на живот.
         Взех да се проклинам какъв лош стопанин съм, след като бях пренебрегнал поддръжката на това място. Разтършувах се из вехториите, с които живеех, и в раклата на Даяна открих няколко завеси от едно време, постилах ги върху старото си палто, което използвах вместо одеяло, завивах се презглава и нахлупвах над ушите си плетената шапка, която намерих на улицата. Така под тези жалки труфила се навивах като змия на кълбо и легнал върху задигнатия матрак, се опитвах да не тракам зъби от студ.
         Как можех да съм в крак с всичко останало, когато с падането на снега всяка моя стъпка в двора щеше да оставя издайнически следи, а при такова едно неоспоримо доказателство, че някой се навърта наоколо, Даяна сигурно щеше да звънне в полицията?
         През кратките периоди на сух студ се изкушавах да вляза през задната врата на къщата, да се стопля до пещта в мазето и да прекарам там няколко часа между полунощ и разсъмване. Но не, към предишния си живот нямаше да се върна. Както съм я карал досега, така щеше да бъде и занапред. Което, освен всичко друго, означаваше, че и в приют за бездомници нямаше да отида – би трябвало да има такъв някъде в града, вероятно в южния край, където живееха имигранти, чужденци без документи и мизерстващи работници. Но за това също и дума не можеше да става. Заради принципите, защото дори бездомниците имат имена и биографии, както и отговарящи за тях любопитни социални работници. Защото дори да се престоря на глух и ням, как можех да се опазя да не ме вкарат някъде надлежно регистриран? По-добре да измръзна до смърт. Доколкото съм чувал, не било никак лошо – просто ти става топло и заспиваш.
         Друга възможност, която не противоречеше на дадените от мен обети, беше да се приютя в къщата на доктор Сондерван. Истина е, че неведнъж се бях промъквал в спалните в сутерена, за да използвам банята, а при един случай дори си взех душ с риск да ме открият, докато Хърбърт и Емили пазеха отвън пред вратата, а при друг късно през нощта двамата ме вкараха в тъмната кухня, чиято антисептична миризма ме блъсна в носа и чийто тиктакащ часовник говореше за дисциплина, стигаща до тирания, така че само от вежливост приех една ябълка и пилешко бутче, но не можех да се залъгвам, че би било възможно да пребивавам незабелязано в санаториума на странния доктор като нощен посетител.
         Докато мислех и се чудех, без да стигна доникъде, зимата се разбесня със снежни фъртуни, които изметоха улиците и виеха през стените на паянтовото ми убежище като отмъстителния Бог от Стария завет.
         Разбира се, не бях в капан, само се чувствах така. Замислих се каква блестяща измишльотина на еволюцията представлява зимният сън и щом мечките, и таралежите, и прилепите го бяха включили в репертоара си, защо да не се възползваме и ние?
         Всъщност, както навяваше от едната страна на гаража, снегът залепна за нея, запуши всички пукнатини и ателието ми стана малко по-уютно, но не и преди да се разболея. Реших, че съм настинал, когато се събудих с насълзени очи и болки в гърлото. Но чак след като се опитах да стана, установих, че краката не ме държат. Усещах как вирусът буквално тържествува в тялото ми. Идва един момент, в който просто трябва да си признаеш, че си болен. А и какво друго можех да очаквам при моето недохранване и неподготвеност за зимата?
         Никога не се бях чувствал толкова зле. Сигурно имах и висока температура, защото през повечето време бях като в несвяст. Пред очите ми се мержелееха двамата млади малоумници, виждах ги да стоят до вратата и да ме зяпат. Сигурно съм им махнал отчаяно с бледата си ръка, станала кожа и кости. А след това изглежда някой от тях беше идвал през нощта, защото след като се събудих някъде в малките часове, открих бутилка гореща вода в краката си. А друг път – и това е вече най-фантасмагоричното ми преживяване, - събуждайки се, установих, че Емили лежи до мен, облечена, обвила ме с краката си, сякаш да ме стопли. В същото време обаче ритмично притискаше таза си към бедрото ми, издаваше някакво гукане и целуваше брадясалите ми бузи.

         СЛЕД НЯКОЛКО ДНИ открих, че все още съм жив. Надигнах се от потната постеля, без да се изтърся на земята. Чувствах се доста слаб, но здраво стъпил на краката си и с прояснена глава. Ако изобщо е възможно да се чувстваш физически пречистен, сякаш някой е жулил кожата ти, докато отдолу се появи новата – ето така се чувствах аз. Разгледах се в старото сребърно огледало с дръжка: в какъв слаб, измършавял човек се бях превърнал, макар и с очи, блеснали от интелигентност. Реших, че съм минал през криза, която е повече изпитание за духа, отколкото някакъв гаден вирус. Чувствах се добре. Висок, слаб и лек. До леглото ми имаше баят сандвич и чаша замръзнало мляко. Бурканите, които ми служеха за биде, бяха изпразнени и подредени в блестяща редица. Слънцето проникваше през малкото кръгло прозорче и рисуваше собствения си издължен дъгоцветен образ върху пода на таванчето ми.
         Завих се плътно с палтото и излязох в студения чист въздух на зимната утрин, като внимавах да не се подхлъзна по заледените стъпала. Бамбуковият гъсталак беше покрит с прозрачен лед. Потърсих с поглед приятелите си, някакъв знак от тях, но в снега, застлал задния двор на Сондерван, нямаше и следа. От комина не излизаше дим, никаква светлина не идваше откъм вратата на сутерена отзад, където винаги светеше – и денем, и нощем. Значи ги нямаше, целия екипаж – и пациенти, и персонал. Възможно ли е да заведеш цяла къща умствено изостанали хора на коледна ваканция? Или пък в крайна сметка съседите бяха успели да извадят забранителна заповед срещу малкия санаториум на Сондерван? Ами самият доктор? Дали не се е върнал към практиката си в града? Нямах никаква представа.
         За мен те бяха като малки елфи, които ме лекуваха – Хърбърт и Емили, ала къде ли бяха сега?
         Прекарах целия ден в опити да свикна с факта, че отново съм сам в цялата пълнота на моето отшелничество. Усещането не беше неприятно. До известна степен двамата ме бяха заразили с детинщините си и макар че ми беше мъчно за тях и отнетия им дом, какъвто и да е бил, усетих облекчение, задето отново се връщам към предишното си състояние – с ум неразсейван и невъвличан в нищо. Същата нощ излязох по обичайния си маршрут и се прибрах с тлъста плячка. Приготвих си хубава вечеря, а за питие стопих сняг в устата си.

         КОГАТО ВРЕМЕТО ОМЕКНА и само тук-таме по земята бяха останали кръпки сняг, поднових нощното наблюдение над собствената си къща. Установих едва забележими промени. Даяна беше направила нещо с косата си, май я беше подстригала. Не съм сигурен дали й стоеше по-добре. В походката й се беше появила някаква пъргавост. Близначките ми се сториха пораснали с инч-два в сравнение с последния път, когато бях надничал през прозореца. Истински млади госпожички. Вече не се чуваха викове и трясъци от затръшнати врати. Изглежда майка и дъщери бяха станали много по-близки, дори щастливи. По неукрасената елха в гостната разбрах, че Коледа още не е дошла.
         Защо ли всичко това ми се яви като някакво предчувствие? Почувствах се неловко, докато изкачвах стъпалата към моето ателие. Замислих се за законовото положение на нещата. Знаех, че когато човек изчезне и не бъде открит след щателно разследване, бива официално обявен за изчезнал и тогава Даяна, като моя съпруга, щеше да се превърне във временен управител на моята собственост. Ако сама не се беше погрижила за това, сигурен съм, че някой от моите партньори щеше да го направи. Онова, което не можех да си спомня, бе колко време трябва да мине, преди да бъда законно обявен за мъртъв и условията на завещанието ми да влязат в сила. Дали беше година, две, или пет? Но защо мислех за това? „Съпруга”? „Щателно разследване”? Защо ми идваха наум такива думи, такива юридически изрази? Нали бях заличил закона от главата си, нали бях обърнал нова страница в живота си, тогава какво ми ставаше?
         И ето че от чисто злорадство и отчаяние направих нещо, което и досега не мога да си обясня. Около два пъти в годината един стар италианец, който пътуваше с фургон и точеше ножове и други сечива, пристигаше пред задната врата на къщата ни и питаше има ли работа за него. Фургонът му беше оборудван с точило на газ. Даяна му даваше кухненски ножове, ножици за рязане на пиле и шивашки ножици, дори когато нямаха нужда от точене, само защото съзнаваше, че се нуждае от поръчки. Мисля, че у този амбулантен точилар имаше нещо много мило и старовремско, което я трогваше. Стоях до прозореца, когато го зърнах, че идва по алеята, след което той застана до вратата, а Даяна влезе в кухнята да му събере нещо за точене.
         Само след миг цъфнах зад него широко ухилен – висок бездомник с дълга коса и прошарена брада, която стига чак до гърдите му, който, доколкото можех да предположа, Даяна, след като се появи с куп ножове, взе за помощник на стария италианец. Исках да я погледна в очите, да видя в тях дали ще ме познае. Нямах представа какво бих направил, ако ме беше разпознала; не знаех дори дали го искам. Тя не ме позна. Ножовете бяха подадени, вратата – затворена и старият италианец, след като ме изгледа кръвнишки и промърмори нещо на собствения си език, влезе във фургона си.
         Аз – в ателието си. Замислих се за зеленоокия поглед на моята съпруга, за интелигентността, която проблясваше в него, и бързата преценка, която направи само в един миг на пълно неразпознаване. Докато аз, нейният законен съпруг, стоях там и се хилех като идиот. Реших, че така е станало по-добре, защото иначе щеше да бъде катастрофално. Пъкленият ми импулс беше минал за шега и толкоз. Но разочарованието ми приличаше на един от онези ножове, след наточване, забит дълбоко в гърдите ми.

         ДЕН ИЛИ ДВА ПО-КЪСНО, в края на един следобед, когато залязващото слънце обагри небето над големите дървета в червено, чух, че в алеята пред къщата спира кола. Долових звука от затръшнатата й врата, но докато успея да се добера до прозореца, човекът, който и да е бил, вече бе заобиколил фасадата. Никога преди това не бях виждал колата. Беше последен модел черен лъскав мерцедес лимузина. Дълго след като слънцето беше залязло, всички лампи у дома продължаваха да светят, а и колата си беше там. Непрекъснато надничах през прозореца и колата продължаваше да си стои там. Който и да е той, бил е поканен на вечеря. Защото, разбира се, знаех, че е „той”.
         Изгря луна и за мен стана рисковано да притичвам до прозореца в трапезарията и да надничам. Щорите бяха спуснати – какво се опитваше да скрие тя?, – но не съвсем; инч или два светлина се процеждаха над перваза. Когато приклекнах и надникнах, видях гърба му и тила на главата му, а срещу него на масата се усмихваше сияещата ми съпруга и току вдигаше пълната си с вино чаша, сякаш приветстваше думите му. Чух и гласовете на момичетата; цялото семейство се беше събрало, прекарваха си чудесно в компанията на този гост, този специален гост, който и да беше той.
         Надзъртах по време на цялата вечеря; те никак не бързаха, после дойде ред на кафето и десерта, които Даяна обичаше да поднася в гостната. Изтичах и до този прозорец, но пак се виждаше само гърбът му. Беше елегантно облечен мъж с хубава глава и прошарена коса. Не беше много висок, но изглеждаше набит и силен. Не го познавах, не беше от моята кантора, нито някой от приятелите ни, дошъл да сваля Даяна. Дали не го беше срещнала наскоро? Бях решил да клеча на поста си, докато се уверя, че онзи няма да остане и след вечеря. Но очевидно това не влизаше в сценария, особено пък с близначките у дома. Въпреки това продължих да се мотая отдолу, макар че нощта беше студена, а и ставаше все по-студено. В един миг той реши да тръгва, подадоха му палтото, тогава драснах и се скрих зад къщата, закотвих се на един от ъглите, откъдето се виждаше алеята за коли. Намирах се точно срещу колата му и когато той влезе и купето светна, видях лицето му съвсем ясно. Беше бившият ми най-добър приятел Дърк Морисън, мъжът, от когото бях откраднал Даяна преди цял живот време.

         СЛЕДВАЩИТЕ ДНИ минаха трескаво. Измих се, доколкото можах, с разтопен сняг и се избърсах с един от пешкирите на доктор Сондерван, оставен ми като подарък от Хърбърт и Емили. Извадих портфейла си от най-горното чекмедже на старото счупено писалище. В него беше цялата сума, която носех у себе си в онази нощ с миещата мечка, още всичките ми кредитни карти, социалната осигуровка и шофьорската книжка. Разрових се наоколо за чековата книжка, за ключовете от къщата и колата – целия инструментариум на гражданското битие. Планирах да отскоча до града, минавайки напряко през задния двор на Сондерван до следващата пресечка и оттам до търговския център.
         Първата ми спирка беше в магазин „Гудуил”, където смених дрипавите си дрехи с чист и горе-долу приличен кафяв костюм, с неизгладена риза, палто, вълнени чорапи и чифт зимни обувки, които ми ставаха колкото и половинките с връзки, но бяха по-подходящи за сезона. Когато влязох, дамите в „Гудуил” се стъписаха, но вежливото ми поведение и очевидните усилия, които полагах, за да подобря външния си вид, ги накараха да ме изпратят с одобрителни усмивки. И не забравяй да се подстрижеш, сладурче, провикна се една от тях.
         Точно това беше и моето намерение. Влязох в едно мъжко-дамско с презумпцията, че дългата ми до раменете коса няма да ги шокира, както би шокирала един традиционен старовремски бръснар. Но въпреки това не мина без съпротива. – Не може да идвате без предварително записан час, намуси се шефът на салона, – при което аз шляпнах две нови стодоларови банкноти пред касата и на мига изникна празен стол. Стъпаловидно, моля, но не много късо, казах си желанието.
         Гледах в голямото огледало как с всяко щракване на ножицата се връщах назад във времето. С всеки паднал на земята сплъстен кичур се появяваха все повече и повече от ужасните очертания на предишния ми аз, докато най-накрая оголените ми уши и всичко останало, което ме зяпаше втренчено, оформи липсващата брънка към Хауард Уейкфийлд. Но въпросната метаморфоза се нуждаеше и от едно бръснене, което ми струваше още петдесет долара, тъй като бръсненето изобщо не влизало в репертоара на тази трупа артисти. Все пак отнякъде се намери ножица и бръснач и неколцина души от наличния състав се скупчиха около мен, за да изработят стратегия. Не исках да гледам. Отпуснах се назад в стола, бях готов и гръкляна да ми срежат. Не ми пукаше. Бях разочарован от себе си и от лекотата, с която се аклиматизирах към предишния си начин на живот. Сякаш никога не го бях напускал.
         Най-накрая ме изправиха да видя резултата – да, това бях аз и още как, блед и отслабнал, с очи, които може би гледаха прекалено напрегнато, и с нова гънка от отпусната плът под брадичката – но истинско редуцирано копие на Хауард Уейкфийлд, човек на системата.
         Това беше достатъчно за един ден.
         През нощта, все още издокаран в непривичните си дрехи, се промъкнах зад ъгъла на къщата да проверя дали не се случва нещо интересно. Може би друг посетител, например мирови съдия, доведен от Дърк Морисън? Но цареше спокойствие. Нямаше чужди коли на алеята отпред, жена ми седеше пред огледалото – не съвсем гола, но небрежно заметната, с оглед на зимата. Беше си пуснала нещо на стереото, любимия й Шуберт, с когото ми беше надула главата още като гаджета. Бяха импровизации на Дину Липати, които ме върнаха към отминалите дни, още преди тази музика да стане наша. Почувствах се като човек с прерязана артерия, затова бързо изтичах обратно на тавана.
         На следваща сутрин вратите на гаража под мен се отвориха и видях как Даяна, помъкнала момичетата, взе джипа и даде на заден ход, за да излязат на пътя. Ами, да. Коледното пазаруване. Щяха да поемат към мола, където щяха и да обядват. Изчаках няколко минути, извадих ключовете си от колата, слязох долу и включих мотора на моето беемве. Веднага запали.
         През годините бях чувал, че Дърк е направил цяло състояние. И защо не, след като беше управител на инвестиционен фонд, при това често го цитираха по бизнес страниците на вестници и списания.
         Истинско чудо е, че не бях забравил да карам, освен това помнех и всички пътища, които водеха напряко до магистралата за Ню Йорк. След час градът изникна пред очите ми и за миг ми се стори, че вече съм вътре в кресливия дрезгав хаос на душите, които се носеха през каньоните на града, всяка със своите имперски намерения. Имаше ги и под земята, бушуваха сред тътена на метрото. Бяха струпани и нагоре, четирийсет, петдесет етажа над главата ми. Беше зашеметяващо. Бях като замаян и едва успях да уцеля входа на един гараж.
         Наистина ли бях работил в този град почти през целия си съзнателен живот? Трябва ли да продължавам?
         Любимият ми магазин за мъжка мода на Мадисън авеню си стоеше на мястото, където винаги е бил, а моят човек там в отдела за костюми, сякаш само мен чакаше. Преди да дойда, се бях подстригал и облякъл сравнително прилично още от „Гудуил”, затова сега спокойно прекрачих прага. Той ме погледна и поклати глава, после ми даде знак да приближа. Ела с мен, каза ми.
         И така същата вечер, след като паркирах беемвето пред съседната къща и си направих труда да прибера адвокатската си чанта от тавана, застанах пред външната врата с черно кашмирено палто, костюм на тънки райета, риза от „Търнбул & Асър”, официална копринена връзка от „Армани”, тиранти с цветовете на американското знаме, английски обувки от телешка кожа от „Коул Хаан” и завъртях ключа.
         Цялата къща светеше. Чувах ги в гостната, украсяваха елхата.
         Ехо!, извиках. Върнах се!