Сиропиталището (3:12)

         СЕГА БРОНКС Е ГРАДЧЕ С ХЪЛМОВЕ И ДОЛИНИ, но ако живееш там, ти не ги виждаш. Виждаш само това, накъдето си тръгнал, и прашните прозорци на магазините, покрай които минаваш, и проточилите се с мили стари жилищни блокове на по шест етажа, и автобусите, които избягваш на косъм, и входовете, по които четеш изписани с тебешир надписи, и парковете с дървета без листа. От време на време забелязваш асфалта, който се е протрил, както и блясъка на старите трамвайни релси, приличен на бос крак, който наднича през продупчена обувка. Но не забелязваш околността с вълнистите хълмове, освен ако не си старец, увиснал между пазарската торба и бастуна; или пък ако не си сирак. Тук говоря за един сирак, когото си спомням и който редовно правеше тези преходи и усещаше възвишението на всеки хълм и вдлъбнатината на всяка долина; и който се надяваше да открие някаква улица в падината на Трето авеню. Това е шумна търговска улица, пълна с колички за зеленчуци и открити сергии, тече като река през най-плодородните полета на земята: сергии с плодове и зеленчуци, с планини от портокали и ябълки, с грозде, сливи и круши, с праскови и домати; наредени една над друга щайги с кервиз, и царевици, заедно със зелената си шума, плетени кошове с картофи и огромни, безформени чушки. Отворени магазини за млечни продукти със сирене, което виси в мрежи от тавана. Блестящи от чистота месарници, в които по витрините се излага само пушеното месо, а хубавото чисто прясно месо е затворено зад тежки врати, бели щракащи врати там, отзад, а месарят носи вълнена шапка и пуловер под бялата си престилка. Магазините за мезета с пушена риба и качета маслини, и каци туршии, и тави с ядки, и сандъчета със сушени плодове, и стърготини по пода. Както и магазини, в които от големи аквариуми се продават живи риби и мъжът ги вади с ръчен сак, хваща ги за хрилете, плясва ги върху тезгяха, за да ги зашемети и после им отрязва главите – тлъсти парчета риба, завити в плътна опаковъчна хартия, откъсната от голямото руло. А покрай бордюра амбулантни търговци са изложили върху ръчните си колички обувки по чифтове, завързани за връзките им, купища дамски копринени гащи и амфитеатрално подредени планини от шивашки чилета, пакетчета с игли за шиене, карфици, копчета и панделки във всички цветове на дъгата. Виковете на живота отекват от всяка сергия, от улицата, от аварийните стълби по сградите, викове на оцеляване – частни търговци на свободна практика издърпват клиентите си направо от брега на реката, която ту бавно тече, ту клокочи, пълна с подмоли и въртопи, опасна. Сред тези коварни плитчини едно момче трябва да е нащрек, защото може да се заклещи между дебели жени с пазарски торби, или пък да бъде намушкано с върха на чадър от злобни старци. Докато души миризмите на живота, които идват от хорските домове, и уханието на портокали, сирене, пиле, риба и на евтини нови обувки, той трябва внимателно да се оглежда зад себе си и пред себе си. Шест или седем години на тая земя и все жертва на големите момчета – негри, ирландци, италианци, – които връхлитат, кръжат, жилят, невидими като водно конче; на полицаи, на служители, дето издирват бегълци, на Възмездието, дето го хваща за ухото да го върне вкъщи, в Еврейското сиропиталище ей там, през няколко високи хълма и няколко дълбоки долини, надалеч, след изкачвания и спускания по наклони, страшно стръмни за тези гуменки с тънки подметки, за тези измачкани, свлечени чорапи. Ако има късмет, трябва да е свил поне портокал или стрък кервиз. Или слива, чиято костилка държи в устата си, докато я изсмуче докрай и тя заприлича на голо сухо камъче. Ще я изплюе, чак когато учителят го сграбчи и почне да го налага по раменете, по главата, по гърба с книгата за молитви, с книгата за мъдрости; самият той вече пораснал, облечен в черно сирак по избор, пълен с гняв и безпощадна жалост. После Дамата от социалните ще вземе детето, ще избърше сълзите му, ще го гушне в охранените си обятия и нейната миризма няма да му е неприятна, докато притиска главата му към себе си и го взима в скута си, но все не успява да му каже, че колкото и да бяга през всяка седмица на годината, богатото плодовито авеню, което е видял днес, новооткритата земя на благоденствието, до която е стигнал случайно, е улицата, която винаги претърсват и винаги го намират, защото той винаги ходи там и никъде другаде. Защо? - може би се пита тя, седнала с него в сградата със зелени плочки по стените и кафяви тавани. Защо точно там? О, Мòма, Мòма, защото съм гладен. Но ще минат години и един ден, докато прекосява хълмовете на Бронкс, той ще поеме в друга посока и повече никога няма да го намерят, за да го върнат обратно. Ще тръгне и ще обиколи всяка улица на благоденствието в света. А междувременно Учителят и Дамата от социалните ще си подхвърлят живота му помежду си – ту нежно, ту грубо, ту грубо, ту нежно, като някаква стара спукана волейболна топка, като подарената им за игрите в училищния двор. От три неща се състоят моите песни – от думи, от музика и внушение. От тях най-малко разбрано си остава внушението. Искам да кажа, че в тази песен някои критици смятат, че говоря за Живота в Америка, или за Безсилието на Оргазма, или за някаква подобна глупост, но това не е така, аз говоря за мястото, където съм израсъл, за Сиропиталището: Агон танцува с жива стъпка Мизеро лъка опъва Такива представления ни дават В помощ на сиропиталището Деца без татко Деца с мама, дето ги захвърлила пред нечий праг Нека приветстваме бурно и Агон И цигулката на Мизеро Те тук са всяка вечер без сряда Да танцуват и изсвирят мелодийка до две Когато най-накрая прекрачиш тези двери и навън излезеш Други на мястото ти ще дойдат

         Готвачът на аламинути (2:35)

         Питат ме как съм го постигнал. За постигането един път няма, няма магистрала, дето право там да те отведе. Сам си проправяш път, също като малката дружина, която Мойсей предвождал и когато стигнали където трябва, морето се затворило след тях. Няма смисъл да се гони и преследва. Нищо няма да разбереш, ако слушаш хората, които ти обясняват как се прави, казват ти, че е задължително да научиш това или онова, сякаш дотам има прав асфалтиран път. Онези, които знаят напътствията, никога не стигат. Доста попътувах и така успях. Докато виж, Миси успя от раз с една- единствена песен. Но нека ви разкажа за моя етнопериод, когато бях още зелен в играта. Не отидох при Уди. От Уди вече бях научил всичко, което можеше да се научи. Отидох да кибича под месестата синьо-черна сянка на Джон Малкълм, който си имаше ферма в Източен Тенеси. Като стигнах там, старият Джон си готвеше вечерята. Слънцето вече залязваше над хълмовете, оранжево и розово на запад, а навсякъде край Джон се виждаха ония измъчени подрънкващи китаристи, които опъваха струни като мен – насядали по верандата, излегнали се в двора му, играеха с кучетата му, зяпаха си подметките, изпомпваха си вода от кладенеца му. Като си помислих за тия покъртителни пътешествия и благочестиви преклонения, се изсмях от сърце на собствената си горда, благородна, кирлива и самотна особа. Нали разбираш, тези деца чакаха да чуят макар и само една дума от майстора. Надяваха се, че той ще вземе китарата, ще седне на стъпалата пред верандата и ще ги покани да посвирят с него. Което той не направи. Просто си изяде вечерята, качи се в камиона си и отиде в града да поиграе комар. Ти знаеш какво искаха от него, защото е същото, което искаше и ти. Но се оказа, че е все едно дали той ще запее, или няма, дали ще се заслуша, или няма. Както и да го гледаш, никаква полза за никого. Няма значение колко мръсни са джинсите ти, колко прашни ботушите, или колко лепкава и сплъстена коса, ти никога не можеш да станеш Джон Малкълм. Всъщност той беше гладко избръснат и чисто облечен. Когато си тръгнах, единствената музика, която чух през онзи ден, беше музика, за която изобщо не ми трябваше да напускам Макдугъл стрийт, за да я чуя. И това беше краят на моя етнопериод. Когато говориш за нея и как са я правили, ти всъщност говориш за едно поколение, появило се като нов сезон на земята. Говориш за шумна многолюдна нация, жадуваща да се нахрани. Приятели, ама вие говорите за нощните гостилници, където влизаш заради онзи, който може да ти сервира емоция. Който може да ти приготви храна като някой голям майстор на аламинутите: мазна, в мръсна чиния, но бързо сготвена и гореща. И именно за нея е тази песен. Встрани от пътя, дето към ада веч ни е повел, блещукат Есо, Тексако, и Гълф, и Шел Отбий се тук, не му мисли Готвачът вкусно ще те нагости. И продължава с предизвикателствата към готвача на аламинути, който изобщо не се появява в песента, освен когато келнерката му изброява поръчките. И всяка поръчка, с която се провиква, е по-сложна от предишната и по-трудна за изпълнение. От нещо простичко като Едно черно с дупка, което означава кафе с донат, или Порция Колумб, което си е просто вафла, до Цветни лехи, сочна трева и солено свинско по сателита, което е специалитет спагети, но вместо с прясна салата, с друг зарзават. Докато най-накрая в гостилницата влиза клиент и иска Бог, поръчва си Бог и тогава келнерката извиква през бара към майстора на аламинути: Бяло уиски с черна ръж, ама хляба го задръж! Няма, сър, елата догодина, готвачът взе, че се спомина.

         Песен към лидерите на света (3:26)

         Спрях да пея, подобно на много други, когато спрях да пея чужди песни. Рано се осъзнах. И който дойде след мен, също рано ще се осъзнае. Оборотите в минута ставаха все по-бесни. Когато обаче започнах да пея собствените си песни, мислех си, че след като са мои, друг не може да ги изпълни. И тогава, през една лятна нощ на Големия фестивал се появи момиче, което никой не беше чувал дотогава, и изпя моята песен към лидерите на света. Аз я изпълнявам бавно на фона на забързан ритъм, за да прозвучи като зов от улицата. Изпълнявам я ядно и стръвно. Докато Миси застана с изпънати до тялото ръце, с поглед, зареян над главите на публиката, и я изпя акапела, пропита от мъка и страшни закани, сякаш най-чистата и сърцераздирателна проповед в цялата история на църквата: с такъв глас. Помнете пожара, който смразява слънцето
         Помнете светлината, която вкаменява човека Помнете онзи, дето заби камбаната на света Помнете как кръвта му изтече и прекипя в пъкъла. Всичко, което притежаваше Миси, проработи за нея в края на песента: просто, прямо, чисто и открито пеене от едно спретнато в обикновена басмена рокля момиче с права и толкова руса коса, че чак бяла. При нея самият опит беше всичко – както винаги при Миси до последния й ден, – песента представляваше опит, а не представление. И това се усещаше в песента – как се опитва да я направи и успява. А гласът й! Той казваше, аз знам коя съм, а сега го знаете и вие. През онова лято за всички ония смаяни, направо поразени хора в парка аз не бях голямата атракция, но тя успя да добави ново измерение към моето присъствие. И когато излязох на сцената, те вече бяха готови да ме посрещнат. Тревожният й глас, както и нейната загадъчност все още витаеха във въздуха наоколо и аз трябваше само да ги поема от нея и да ги накарам да я забравят, след което се озовах в страна, в която никога преди това не бях пребивавал, и в тази дълга паметна нощ само две неща се случиха: Миси и младият Батгейт. Не че завиждам на нейното изключително изпълнение. Стоиш под ослепителните прожектори и аплодисментите ще ти спукат тъпанчетата. В края на вечерта, когато всички се качиха на сцената за последно, някак неволно улових ръката й и това предизвика гръм от нови овации. След което се завъртяхме още веднъж наоколо, а когато тя мина зад кулисите и седна на един стол, цялата се тресеше, опитваше се да скрие лицето с треперещите си длани. Беше ледено студена и малка, по-малка, отколкото очаквах – слабо дребно момиче с прибрани колене, а синьобялата кожа на малките й тънки пръсти, покрили лицето, се подаваше сред водопад от златистобяла коса. Не можеше да спре треперенето на крехките си рамене, казах й нещо, но тя дори не вдигна очи. Заех поза на полицай с усещането, че тук е мястото да се изправя и защитя това момиче, но не щеш ли, господин Джон Малкълм цъфна до нас, държеше грифа на китарата с голямата си, месеста, синьочерна ръка, а старото му синьочерно лице, огряно от светлините, бе тъжно и объркано, и с онзи дълбок нежен глас, който се лее като звънлив поток, с който Джон Малкълм говори, той каза: на гърбината ми тежат шейсет и един лазарника, знам откъде съм дошъл, дошъл съм от плантациите. Ала онова, което не знам, е откъде си дошла ти, откъде и как така ненадейно изникнахте вие младоците, изобщо не забелязах кога и как се случи това.

         Чифт и тек в градината на събирането (5:15)

         На онези от вас, които умират за великите истории на истинската любов, също както моите майки от институциите, докато бъркат тенджерите със супа, умираха да слушат как радиото им разказва незабравимите истории на деня, искам само да напомня как точно се срещнахме, Миси и аз, на сцената пред двайсет хиляди души и всеки от нас чу изпълнението на другия, преди още да сме си казали „здрасти”. Има нещо, с което сме родени, нещо като допълнително сетиво, или пък допълнително измерение към всичките ни сетива, и то представлява не друго, а съзнанието, че след като сме избрали да бъдем някъде в даден момент, тогава и други ще предпочетат същото. Това е сила, нещо, което те подтиква отвътре – необяснимо и непреодолимо, дори непоносимо – нещо, което замъглява периферията. Как да го приеме човек? За Миси именно това представляваше една непрестанна борба, която се превърна и в моя. Вижте, човек може сам да си избере къде да бъде, например защото си струва, защото събитието е незначително и мизерно или защото никой не те очаква точно там. Но така си намаляваш пазарната цена, освен ако, тъй като все едно историята те е яхнала, не се окаже, че всичко, което правиш, е чудесно, дори онова, което правиш от скромност. Тогава обаче те обвиняват в лицемерие – както често ставаше с нея – и следващият път, когато се случи да има нещо интересно, но незначително и мизерно, от което ще ти падне реномето, позата, която заемаш, трябва да е по-премислена и по-ясно очертана по отношение на отговорността, която носиш. Да, когато историята ти направи подаръка, наречен световна известност, това може да ти съсипе нервите. Аз преживявам, благодарение на убеждението си, че това е: издаваш песен и караш напред. Не й го казах, защото бях запленен от допира на бузата й до моите пръсти – докосване като от листенцето на цвете. От разпиляната по раменете й коса и мъха, изписан по извивката на гърба й като от слънчев лъч. Но трябваше да й говоря честно и почтено право в кръглите й сиви, ясни, сериозни очи, защото разговорите бяха нещо важно. Всичко беше важно – да седиш на пейка в парка, да се любиш, да четеш книга и да пееш пред пълен с хора стадион. Първият път, когато си даде сметка за дълбоките различия помежду ни, тя ме нарече мързелив. Ставаше въпрос за един протестен поход, но той беше страшно далеч от мястото, където се намирах в момента. Тя си взе черковния псалтир и тръгна без мен, като сигурно по време на това дълго пътуване е разсъждавала какво точно означава „мързелив”, също както докосваш с език развален зъб, докато най-накрая болката измести всичко останало. Но аз имах преднина: веднъж, когато бяхме в Лондон и си прекарвахме чудесно в Сохо с нашите английски събратя, беше в един италиански ресторант-изба, и пиехме червено с фетучини в компанията на всички онези адски известни хора, които естествено не познавахме, но бяхме чували за техните книги или гледали техните филми, които се обръщаха към нас на галено име (защото няма никакво значение как си се добрал дотам, ти вече си в същия клуб и имаш като тях същия световноизвестен нерегистриран телефонен номер), но по всяка вероятност именно заради онзи самодоволен смях, или заради пустотата, която вирее на върха на света, или може би просто заради цвета на стените тя изведнъж се обърна към мен и ми каза: Били, трябва да се прибера у дома. Извиках такси, но под „дома” тя разбираше чак вкъщи, затова взехме самолета за Ню Йорк, но в Ню Йорк тя пак каза вкъщи, затова наех кола и посред нощ поехме към Кълъмбъс, Охайо. Никога преди това не бях идвал в този град, но оттогава свиря за него. Той е столица на щата, където в ресторантите ти поднасят гратис плодова салата върху листо от маруля, отгоре залята с майонеза. В седем и половина сутринта спрях пред крайпътна къща с малка зелена морава и хромирана пръскачка, полегнала сред утринната роса. Кари Мей с престилка на кръста ни чакаше на прага и от мига, в който погледите ни се срещнаха, започна нашата взаимна вражда, а тънкото русокосо момиче профуча между нас и изчезна в къщата. Кари Мей, провикна се Миси отвътре, това е въпросният Били Батгейт – докара ме у дома, карал е цяла нощ, каква издръжливост, а! Били, това е госпожа Кари Мей Уилсън, която ми е като майка. Мамо Кари, той сигурно е гладен. Вътре къщата беше малка и спретната със синьо-зелен килим открай докрай, с лъскави полирани мебели от кленово дърво, репродукции на Ван Гог по стената, едни такива като направени с компютър щрихи, позлатено огледало, позлатен американски орел над камината, а върху излъскана от седене малка пейка до стола в стил „Морис” стоеше неголяма купчина списания „Нашънъл джеографик”. Домът, в който е израснала Миси, божичко. Измих се в банята за гости и се настаних в уютно кътче до кухнята, докато Кари Мей бъркаше сърдито сместа за палачинки. Непрекъснато поглеждаше към ботушите ми с връзки и жакета ми от еленова кожа. От горния етаж долиташе звук на течаща вода. Кари Мей видя, че съм се заслушал, затова взе да ми говори и тогава установих, че гневът й не е от безпокойство, защото тя добре познаваше своето момиче и то умееше да се пази, гневът й беше от най-обикновено неодобрение към мен, към вида ми и себичните ми домогвания. Тя беше стара мъдра негърка, която автоматично се превърна в мой враг. Знаеше, много преди Миси, че нашата няма да я бъде. Научих, че тук живее и баща, който е строителен инженер, от онези, дето прокопават в земята водопроводи и отводнителни канали, и че по цели седмици отсъства, че е фин човек и добър баща, който обича дъщеря си и се гордее с нея. След това Кари Мей млъкна. От горния етаж се чу пеене и за миг си помислих, че това е Миси, но всъщност беше нейният грамофон и едно оперно сопрано изпълняваше нещо дръзко и необуздано, като Рихард Щраус, нещо с много високи тонове, нещо френетично ала бандата „Краут”. Но след това се коригирах, защото в крайна сметка се оказа, че тя пее заедно с гърления зов от плочата – тон по тон. С едно леко пресилване на гласа, което бих определил като любов към музиката. Това чисто, крехко създание с гърди колкото неузрял плод и гръден кош, който можеш да смачкаш с едно натискане между двете си ръце, слезе след няколко минути, когато от топлата миризма на закуската ми се доспа, когато действието на аспирина беше минало, появи се по нощница и боса като ученичка – нощницата й с кръгла якичка около врата – и седна пред закуската си от прясно изстискан портокалов сок, палачинки и чаша мляко, хвърли ми една красива, спокойна и приятелска усмивка, която не съм забравил и никога няма да забравя; прекрасна усмивка без лицемерие и без потайности, усмивка на дълбока нежност и респект, направо от неустрашимото й сърце. Сега разбирате, че когато се почувства уязвена, Миси имаше къде да отиде, и то по всяко време, денем и нощем, лете и зиме, и знаеше, че винаги има един човек, който ще й приготви храна и постеля. Това беше разликата между нас двамата. После се случи това, че записахме плоча – тя и аз. Песента не е неизвестна - „Блус за теорията на единствения куршум”, и това беше един от малкото пъти, когато бяхме заедно в професионалните си пътувания, и единственият път, когато записахме заедно плоча; изпяхме я в различни варианти, по всевъзможни начини, докато най-накрая двамата застанахме пред един микрофон, хванахме се за ръце, затворихме очи и запяхме, сякаш близостта щеше да синхронизира гласовете ни. Но не стана. Нашите гласове не можеха да се синхронизират. В това видях знак. Когато говори, гласът на Миси представлява най-обикновен момичешки глас и нищо не подсказва за големите му певчески възможности. Когато аз говоря, гласът ми е като моето пеене, само с едно леко повдигане на градуса и тоналността. Именно в тези различия на изпълнителските ни гласове прозрях бъдещето. Но си спомням и други неща за нея, които не се вписват. Например известно време смятах, че именно гласът й обяснява донякъде страха, който изпитваше; тя толкова се страхуваше да бъде там горе на сцената, че според мен тремолото в този вълшебен глас с широк диапазон олицетворяваше звука на нейния страх. Оказа се, че греша. За това, че въпреки слабото си тяло и тънки кости, въпреки че трябваше да увива гърлото си с шал и при най-лекия полъх на вятъра в топъл летен ден, въпреки крехката си физика, която се нуждаеше от почивка всеки божи ден, тя всъщност притежаваше силен дух, ясен ум и желязно самообладание. За това, че тя не виждаше никакво противоречие между практичните си, мъдри и трезви рецепти за благоприличие в тоя шибан свят и личната си вяра в мистични присъствия и безименни сили, които обитават камъчетата и канарите, облаците в небето, а понякога и лицето в нейното огледало. За това, че обичаше да се хваща на бас, че не мога да я разсмея и винаги губеше. За това, че се радваше на парите, които печелеше, но се безпокоеше, че те я компрометират. За това, че харесваше общия ни начин на работа – хладнокръвно и без отстъпки. За това, че обичаше ритмичните танци. Че хората й изпращаха книгите си, но тя не ги четеше. За това, че известно време, докато пишех песни, които тя харесва, тя ме обожаваше. За това, че може би не бях прав, като си въобразявах, че имам някаква преднина и знам повече от нея за нас двамата, защото по всяка вероятност онова, което тя наричаше „мързелив”, беше именно погледът й навътре в тунела на моите очи, чак до дълбокото дъно на мрачната ми душа, където песните ми като електрически риби лежаха притихнали в очакване. Но и друго е вярно: след като ме настигна и двамата се изравнихме, и никой от нас нямаше тайни от другия, всичко приключи; защото тя вече знаеше, че няма нещо, което не бих опитал, че няма път, който не бих извървял; на няколко пъти я повиках и тя дойде. Тогава, когато ми писваше от шумната машина, свързана с моето име, от всичко и всички, които хрантутех – и не само мениджъри и счетоводители, не само цели армии обслужващ персонал, писачи на реклами и производители на тениски, които живеят на гърба ти, защото живеят от идеята за успех, но и от железните пранги на модните тенденции, в които непрекъснато трябваше да се напъхвам. Когато положението ставаше нетърпимо, тя идваше и двамата изчезвахме в моето убежище, и аз я оставях да ми внуши, че ние сме единствените двама души на света и други няма. Че трябва да открием чистия въздух и да го вдишваме на воля. И да измислим имена на тревите, които виждаме, и на храстите, и на горските плодове. Че трябва да обичаме лицата си, огрени от различните светлини на утрото и следобеда. Да ядем сухари и консервирани плодове и да си лягаме рано. Това беше Чифт и тек в градината на събирането И ядохме всички плодове, които открихме От ябълки, сливи и праскови До киселата зелена кора на дините И двамата с моята дама направихме пакост голяма Опитахме рода си да уголемим Ала тек и тек прави чифт, а на чифта мястото е в Рая Май Господ отново полудява.

         Били сънува свой мъртъв приятел (3:40)

         Когато отнемеш на човек сетивата му, той си измисля нови: вземи му зрението и слуха, не му давай нищичко да помирисва, нито нещо да докосва, и той ще вижда и ще чува, ще души и ще усеща онова, което умът му измисли. И какво доказва това, ако не самотата, в която се раждаме, че се раждаме жадни за света и самотни в нашата жажда, че сърцето залива самотните си брегове, потича по земята и попива в почвата, докато не остане и капчица кръв в извора на самотното сърце и нашата река не пресъхне. Моят сън е за обезкръвеното сърце на Миси, извървяло всичките си пътища, и цялата му кръв се е просмукала в пясъците на онзи южен плаж; вятърът на моето разсънване прочиства и пресушава пясъка, ала всяка нощ онези тъмни петна се разливат отново и отново на същото място, където са били и преди. Сънят ми обаче се състои от факти, а те не се заличават от съня. В цялата страна нито един човек над трийсет не й повярва, когато надигна глас. Но аз знаех, че тя никога не лъже – не лъжеше и тогава. Не лъжеше и когато се яви по телевизията в страна, с която бяхме във война, не излъга, когато оплакваше тримата убити мъже в Мисисипи, не излъга в църквата в Бърмингхам, нито в Националния мемориален парк във Вашингтон. Но един ден полицията я залови, когато беше излязла да се разходи с колата си заедно с възрастна негърка. Спират колата им, за да я претърсят. Тя им казва, отиваме до брега. Да подишаме чист въздух. Всички либерали тогава твърдяха, че сигурно е ловка лъжкиня или направо откачалка, ала тя беше проницателен гений; представете си само да кажете ето това на полицай, и то на стотици мили разстояние от най-близкия океан. Времето на походите е отминало, но изгрява нова ера и ще тръгнем отново към океана в името на тази стара негърка. Истината е, че мислеше точно това, което каза, със същите думи, защото, щом ги изрече, те се превърнаха в нейно намерение. А старата негърка беше Кари Мей, която й беше пяла край люлката тъжни негърски блусове, която я беше отгледала там, в Кълъмбъс, Охайо, и която се беше върнала в родния си дом в Южна Каролина, за да поживее там, преди да умре. Миси отиде да погостува на Кари Мей и точно тогава тръгнаха да се поразходят по един черен път, възрастната жена облечена в хубава черна рокля от „Сакс” на Пето Авеню, със слънчобран, небрежно подпрян на рамото й, а на краката й - ортопедични обувки за четирийсет и пет долара, под ръка с Миси, а тя по блуза, джинси, сандали и очила – двете на разходка по този напечен от слънцето черен път, където не друго, а единствено полицейската кола беше вдигнала прах. И Миси казва на глас пред полицаите, мамо Кари колко хубаво ще е, като стигнем до прохладата на океана, ще седнем на студения влажен пясък и ще накиснем босите си крака в студения, всеопрощаващ, безкраен океан. Ще подишаме въздуха, който още може да се диша. А старата жена, която познава Миси, откакто се е родила, от момента, когато е излязла от своята истинска майка, дето много скоро след това щяла да почине, се усмихва и кимва, добре. И двете се преструват, уж вярват, че точно това ще направят. Защото денят е горещ, въздухът едва се диша, което Кари Мей разбира най-добре, тъй като страда от астма, страда открай време от мъчителна астма. И полицаите чуват това и ги виждат как се усмихват една на друга, старата Кари Мей и това бяло момиче и известна бунтарка, усмихват се от любов една към друга, и това ги обижда. А когато се обаждат на шерифа, това вече става провинение и когато репортерът на Асошиейтед прес цъфва на мястото и пуска историята по ефира, тя се превръща в новина и още на следващата сутрин, когато жените излизат от ареста и се изправят пред съдията, Миси настоява да се направи нещо за старата жена, която едва диша, и настоява най-категорично, защото никой не може да бъде по-твърд и упорит с тази нейна неумолима душа на светец. Качва се на едно местно такси и право в къщата с фугирани тухли на старата жена, стяга една торба от онези, с върви, за мръсно пране и се връща обратно, и двете поемат на изток, излизат от този град, хванати под ръка, защото е лято и могат да си ходят, където пожелаят. Но това още не е поход, докато на следващата сутрин двайсет и пет семинаристи от Кълъбмия не слизат от автобуса и не тръгват след тях. Но това още не е демонстрация, докато млади хора не започнат да прииждат от запад и от север. Но това още не е бунт, докато не минат още няколко дена и пет хиляди души не тръгнат да си пробиват път спокойно, но твърдо през редиците от патриоти, които пият бира и ги замерят с бутилки. Една от които беше хвърлена обратно. И точно това чакаше полицията с нейните шлемове, черни очила и карабини. И тъй като аз не бях там, затова само си представям как отивам до Миси, а тя се е обърнала с лице към океана като Венера, сякаш се кани отново да влезе във вълните, и леко докосвам рамото й, тя се обръща, усмихва ми се с онази прелестна, приятелска усмивка и ми прошепва думите на песента, която мислено пиша за нас двамата: В какво вярваш, Били? Кажи ми, в какво вярваш, Били? И аз вдигам ръка, и това се оказва сигнал за куршума от карабината, който се забива в гърлото й, поваля я, разпилява гласа й по пясъка, с изключение на онази малка част от него, която обагри в червено белия прибой и се прибра обратно в океана. И това е песента за един мъртъв приятел, когото сънувам. Докато беше жива, целият й живот се състоеше само от мажорни акорди – никакви полутонове, нищо равно, нищо минорно, нищо изместено, макар и с половин тон, встрани от центъра. Що за музика беше това? Музика за ясно ранно утро. И тя е съвсем на мястото си, докато не изпълзят сенките на нощта и не поемат по земята като големите черни ръце на Бог, като черните ръце на Бог, обвили врата ви, деца. Почувствате ли тези ръце, пейте. Когато Бог те стиска за гърлото, значи дошло е време да запееш. Чуйте какво ще ви кажа: когато говореше, тя казваше самата истина за себе си. Ала когато запееше, тогава лъжеше. Именно лъжите я даряваха с този глас, този най-истински, най-чист глас в целия изумен свят, този тайнствен глас, по-силен и по-звънък от самия Христос. Чуйте го: толкова истински съвършен, толкова чист, че чак отваря рани. Та нали пееше за тъгата. Пееше онези тъжни баптистки химни, по-тъжни и по-дълбоки от всичко. Тази тъга е черна като нощта, това е черната сянка на Бог и тогава Миси лъжеше, защото тя никога не позволи Неговата сянка да падне върху нея.

         Балада за У. С. Фийлдс (2:20)

         И така стигаме до най-последната ми песен, баладата за У. С. Фийлдс. Седнах не да я напиша, а по-скоро да излея насъбрания в гърдите ми копнеж, но така че овладяно и премерено да се процеди през пръстите ми, и ето каква песен се получи. Случи се толкова бързо, че нямах време за музиката, само за думите и ритъма. И тя е нещо като ходеща песен, защото ме преведе през преизподнята на мечтаещите маси, където трътлестият демон на истината, господин У. С. Фийлдс, с изпоцапан цилиндър, с отживели, уж изискани обноски, с алкохолизираната си, вечно усукваща се персона, господства като Шериф над технологията на нашите души. Но певецът не иска това, това не му харесва и той започва песента си, като казва на господин Фийлдс да се маха: Махни се от прозореца ми господин У. С. Фийлдс Махни се от това красиво място Махни се от прозореца ми господин У. С. Фийлдс Препречил си ми гледката с твоето грозно лице. Но този клоун отказва да се махне, нали разбирате, и хваща певеца за ръка, издърпва го от прозореца и го повежда през необятния пейзаж на преизподнята, който изглежда така красив през прозореца на закътаната къща, за да му покаже какъв е той в действителност. И той вижда клокочещите серни ями на добрите намерения, планините от шлака на светлите идеали, както и безкрайни равнини от сива пепел, докъдето погледът ти стига, пепелта на невинните, прорязана от кървави реки. И всеки, когото вижда, е сляп, върти се в кръг и никакъв звук от почукващата му тояжка не му подсказва накъде върви. А бушуващият вятър на чумата отваря гнойни рани по кожата на хората, съсухря очите им, косата им; това е вятърът от разпалените речи на У. С. Фийлдс. Но най-лошото нещо, което вижда, е възрастна двойка, за която нещастие вече няма – и двамата били млади, красиво русо момиче и момче, остарели заедно, съпрузи, винаги са се обичали и винаги са живели един за друг, в радост и разтуха, сега седят и се подсмихват, нищо не ги докосва, нищо не ги жегва, подсмихват се в ужасната си сенилност. А когато певецът се връща зад стъклото на прозореца и гледката отново е красива, живописна и зелена, той разбира кой е У. С. Фийлдс и казва: Един ден ще спрем да ти се присмиваме, господин Фийлдс На теб и на големия ти като патладжан нос, на болката и злочестината ти На жаждата ти и на пиянския ти резил, господин Фийлдс На твоето огорчение, бръщолевене, святост. И тогава господин Фийлдс изважда бутилка, издухва прахта от две чаши, избърсва ги в мръсния ръкав на елегантната си риза, налива по едно питие и ми казва: Пий до дъно, изпий я цялата до дъно, момче На хлапетата ритници раздавай за Коледа Аз ще ти дам моята, вече огъната от бой щека за билярд, Били Защото ти знаеш каква е играта