Джон Дън

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

Из "Свещени сонети: размисли за Бога"

 

Джон Дън

 

Превод от английски: Кристин Димитрова

 

 

1.

На теб изцяло аз принадлежа
по силата на правото ти, Боже,
чрез теб живях, на смъртното си ложе
аз заемът от кръв ще издължа.
Твой син аз бях, изпълнен с твоя слава,
слуга, чиято болка ти нарами.
Защо тогава дяволът ме мами,
а тялото ми - храм - те поругава?
Как тъй оставяш дявола да гази
и да громи имотите ти в мене?
За своето бори се, на колене
те моля днес. Кой друг да ме опази!
Пред теб, уви, душата ми е низка,
а дяволът ме мрази, но ме иска.

 

 

2.

 

Катранена душа! Дойде ти ред
чрез болести смъртта да те покани,
а ти - изгнаница с нечисти длани -
от род да бягаш дала си обет.
Така крадец ламти за свободата,
ако съдът тепърва го очаква,
но после пред бесилото заплаква
и моли да му върнат железата.
Покаеш ли се ти, благословена
при Бога може би ще се завърнеш,
но трябва в черна скръб да се загърнеш
и да се изчервиш, от грях червена.
Червената Христова кръв поели,
червените души ще станат бели.

 

 

3.

 

Това е краят. Тук завършват дните
на този бърз, ала ленив живот.
Завеса пада, краен епизод,
последен дъх, затварят се очите
и лакомата смърт ще ме разпори
на тяло и душа. Отвъд брега
ще видя образ, който отсега
налива ужас в хладните ми пори.
Душата ще се върне в небесата,
а тялото ми - пръст - при пръст ще легне.
Така грехът ми, оплоден в недрата
на пъкъла - към пъкъла ще тегне.
Но ти простиш ли моята вина,
загърбвам свят и плът, и Сатана.

 

 

4.

 

Щом ъглите на облия ни свят
се озвучат от ангелски тръби,
вдигнете се умрели, на тълпи,
да търсите телата си. Денят
ви сбира от Потопа до Пожара,
вас, жертви на покрусата, съдбата,
закона, старостта, глада, войната,
за да съзрете Бог без страх от звяра.
Но аз те моля, Господи, не ги
буди, а мене ме сломи от скръб,
за да платя злините си с тъги
тук, в този низък свят, на собствен гръб,
че само днешното ми изкупление
ще е залог за утрешно спасение.

 

 

5.

 

Отровата, плодът за нас присъда,
лъстивият козел, змията зла -
щом всички те за своите дела
не са проклети, аз защо да бъда?
Защо заради воля или мисъл
аз влизам в грях, от чуждия по-лош?
За мен богатство, милостта е грош
за Теб. Защо на страх си ме орисал?
Но кой съм аз, та дръзнах с Бог да споря?
О, Ти смеси сълзите ми с кръвта
Христова в свят порой - там паметта
за своите постъпки да разтворя.
Ако ги помниш, в дълг съм - но тогава
забравата Ти милост означава.

 

 

6.

 

Смърт, често те наричат Адска паст,
но ти не се гордей, не си такава.
Косата ти телата покосява,
но да убиваш всъщност нямаш власт.
Дори сънят, на теб подобна гледка,
те надминава, вярвам, по наслада.
Умирайки, добрият дух не страда,
а само хвърля костната решетка.
Слугиня на крале, крадци, зла слука,
ти шестваш сред отрова, чума, битки,
ала от мак упойните напитки
приспиват по-добре. Недей се фука!
Смъртта е миг на сън, след туй съзираш
безкрайността. Не аз, ти, Смърт, умираш.

 

 

7.

 

Сгроми сърцето ми, сломи, кови
и пресъздай ме, Бог с трилико име,
за да ме вдигнеш, първо повали ме,
разбий ме, изгори и обнови.
Като поробен град под чуждо иго
да те приема се стремя - не мога.
Умът ми - твой наместник в мен - убога
твар е. А да ме брани назначи го.
И все пак, влюбен в теб, за обич моля,
макар да съм за твоя враг венчан.
Разкъсай ми обвързаната воля
и заключи ме - само окован
в затвора ти ще съм освободен.
И с чест - ако от теб съм похитен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 25. май 2007 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]