Маргьорит Дюра

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

БОАТА

 

Маргьорит Дюра

 

Превод от френски: Иван Кьосев

 

 

         Това ставаше някъде около 1928 година в голям град на една френска колония.
         В неделя следобед другите момичета от пансиона „Барбе" излизаха. Да, те си имаха свои „настойнички" в града. Вечерта се връщаха, преситени от кина, закуски в „Пагодата", плуване в басейна, игра на тенис, разходки с автомобил.
         А за мен нямаше настойничка. Аз остязах с госпожица Барбе през цялата седмица, дори и в неделя.
         Двете отивахме в Ботаническата градина. Входът беше безплатен, но тези посещения даваха основание на Барбе да иска от майка ми допълнителна такса, позовавайки се на така наречените „неделни разходки".
         Тъй че отивахме там да видим как боата ще погълне своето неделно пиле. През седмицата тя минаваше и без това лакомство. Даваха й само месо от умрели животни или болни пилета. Но в неделя обезателно получаваше едно хубаво живо пиле, защото посетителите предпочитаха да гледат точно такова зрелище.
         Отивахме също и при кайманите. Преди двайсетина години някакъв кайман - прачичо или може би баща на някои от тия, дето бяха тук през 1928 година, беше откъснал крака на един военен от колониалните войски. Откъснал го беше чак до слабините и така беше провалил кариерата на нещастния войник, който бе пожелал да си поиграе с него, да го погъделичка с крак по муцуната, без да си дава сметка, че когато крокодилът играе, играе - не се шегува. След този случай бяха поставили решетка около езерцето на каиманите и сега човек спокойно можеше да ги наблюдава как дремят с притвореии очи и мечтаят с цялото си същество за някогашните си злодеяния.
         Отивахме да видим и мастурбиращите гибони или пък черните пантери от мангровите мочурища, които вехнеха от жегата върху циментовия под и рееха поглед отвъд решетките към зелените устия на големите азиатски реки, гъмжащи от маймуни, без никога да поглеждат в лицето човека, които се наслаждаваше садистично на ужасните им страдания.
         Когато пристигахме твърде късно, намирахме боата вече задрямала в ложе от пилешки пера. Въпреки това оставахме известно време пред клетката й. Нямаше вече нищо за гледане, но ние знаехме какво се бе случило преди малко и всеки стоеше изправен пред змията с глава, натежала от мисли. Какъв покой след злодеянието. Какво безупречно престъпление, извършено сред снежнобялата свежест на тия пера, които, прибавени към непорочността на пилето, създаваха усещане за една замайваща действителност. Какво умъртвяване без скверност, без следи от пролята кръв, без угризения. Какъв ред след катастрофата, какво спокойствие в кухнята на злодеянието.
         Намотана около себе си, черна, блестяща от влага, по-чиста от утринната роса върху листата на глога, с възхитителна форма, масивно заоблена, крехка и мускулеста, прилична на колона от чер мрамор, която всеки миг ще се сгромоляса от хилядолетна умора и ще се търкулне от мястото си, изпълнена внезапно с презрение към своята натежала гордост, с обхванато от леност тяло - застинало във вълнообразна извивка, с пробягващ от единия до другия й край тръпки на сдържана мощ, боата поемаше това пиле чрез храносмилането и то с върховна простота, така съвършена, както е съвършено просмукването на водата от нажежените пустинни пясъци - едно тайнство, извършвано сред свещен покой.
         Сред това чудовищно безмълвие пилето се превръщаше в змия. С блаженство, от което да ви се завие свят, пилешката плът преливаше в плътта на влечугото, в тази дълга гладка тръба. Форма, наподобяваща само на себе си, закръглена, без нищо заимствано от външния свят, и въпреки това по-осезаема от каквито и да били щипки, лапи, нокти, рога или зъби, но все пак блестяща в голотата си, голота като на водата, голота, каквато не притежава нито един от множеството животински видове.
         Поради възрастта си и своята твърде напреднала девственост Барбе беше безразлична към боата. Въздействието й обаче лично върху мен беше значително. Тя представляваше зрелище, което ме караше да мечтая, което би могло да ме накара да се извися, ако бях надарена с по-живо и по-богато въображение, с по-скрупульозна душа, с по-голямо и по-отзивчиво сърце, да се извися така, че отново да открия бога-създател и абсолютната подялба на света между силите на доброто и злото - и двете вечни, и винаги в стълкновение, от което произхождат всички неща; или пък обратно - да се разбунтувам срещу недоверието, с което хората се отнасят към престъплението, и срещу доверието, с което даряват невинността.

 

* * *

 

         Когато се връщахме в пансиона - винаги прекалено рано според мен, в стаята на Барбе ни очакваше чаша чай и банан. Ядяхме мълчаливо. После се качвах в стаята си. Подир известно време Барбе ме повикваше. Не й отговарях веднага. Тя настояваше:
         - Ела, ела да видиш ...
         Накрая се решавах. И без това щеше да дойде да ме търси. Връщах се при нея. Намирах я винаги на едно и също място, застанала в розов комбинезон пред прозореца, усмихната, с разголени рамене. Изправях се срещу нея и я гледах по задължение, понеже беше уговорено да го правя всяка неделя, след като тя бе благоволила да ме заведе при боата.
         - Виж - казваше ми със сладък глас госпожица Барбе - колко хубаво бельо ...
         - Виждам - отвръщах аз, - хубаво е, хубаво бельо, виждам ...
         - Купих го вчера. Обичам хубавото бельо - въздишаше тя, - колкото повече остарявам, толкова повече ми харесва ...
         Стоеше изправена, така че да мога да й се възхищавам - любовно свела очи към тялото си. Полугола.
         В живота си не се беше показвала така на никого, както на мене. Вече беше много късно. Както беше прехвърлила седемдесет и пет години, нямаше да се покаже повече на никого освен на мен. В цялата тая къща, изпълнена с хора, тя се показваше само на мен, и то винаги в неделя следобед, след посещението в зоопарка, когато другите пансионерки се разхождаха из града. Бях длъжна да я гледам толкова, колкото пожелаеше.
         - Страшно ми харесва - казваше тя. - Бих предпочела да ме лишат от храна, отколкото от хубаво бельо ...
         Тялото на госпожица Барбе излъчваше ужасна миризма. Не можеше да има никакво съмнение. Още първия път, когато госпожицата се показа пред мен, разгадах наи-сетне тайната на тази лоша миризма, разбрах, че е същата, дето се носеше из цялата сграда, примесена със силния дъх на парфюма й от карамфил, дето идваше от шкафовете, смесваше се с влагата от банята, тежка, застояла от двадесет години, пълзяла из вътрешните коридори на пансиона, облъхваща ни през следобедната почивка, нахлуваща като от отворен шлюз от украсения с черни дантели корсаж на госпожица Барбе, която редовно си подремваше в салона след привършването на обеда.
         - Хубавото бельо е важно нещо. Запомни това. Аз го разбрах твърде късно.
         На мен още първия път всичко ми стана ясно. От цялата къща лъхаше безжизненост. Лъхаше вековната девственост на г-ца Барбе.
         - На кого бих могла да покажа бельото си, ако не на тебе? На тебе, дето ме разбираш.
         - Разбирам.
         - Твърде късно е вече - простенваше тя. Не й отговарях. Изчакваше някоя и друга минута, но на това аз не можех да отговоря.
         - Погубих живота си - госпожицата замълчаваше и добавяше: - той никога не дойде ...
         Това отсъствие я гнетеше, отсъствието на оня, който някога не бе дошъл. Розовият комбинезон, украсен с безценни дантели покриваше тялото й като саваи, издуваше го като гюм, пристегнат в средата от корсета. Аз бях единствената, пред която излагаше на показ повехналото си тяло. Другите щяха да я издадат на родителите си. А аз и да кажех на майка си, ня-маше да има никакво значение. Г-ца Барбе ме бе приела в пансиона си по милост, тъй като майка ми много бе настоявала. Никоя друга в града не би се наела да вземе при себе си дъщерята на една учителка от училището за туземци, от страх да не компрометира пансиона си. На г-ца Барбе не й липсваше доброта. Двете бяхме нещо като съучастннчки. Аз не разпитвах нищо за нея. А тя не разгласяваше, че майка ми носеше една рокля по две години, че ходеше с памучни чорапи и че продаваше накитите си, за да плаща месечните такси.
         И тъй като майка ми не се появяваше никога и аз не говорех за заниманията си в неделя - за безплатните и отразени по-късно в съответната фактура неделни разходки - и изобщо не бях се оплаквала нито веднъж, ползвах се с благоволението на г-ца Барбе.
         - Добре че поне ти си край мен ...
         Не смеех да дишам. На нея все пак не й липсваше доброта. Не случайно навсякъде из града репутацията й бе безупречна, тъй девствена, както и животът й. Казвах си, че е точно така и още, че госпожицата е стара. Но това нищо не променяше. Не смеех да дишам.
         - Какъв живот! ... - въздишаше тя.
         За да се отърва, казвах й, че е богата, че има хубаво бельо и че останалото вече няма такова значение, каквото му отдава сега, че не може да се живее непрекъснато със съжаления... Тя не ми отговаряше, въздъхваше дълбоко и отново слагаше корсажа с черната дантела, който през цялата седмица символизи-раше почтеността й. Движенията й бяха бавни. Щом закопчаеше ръкавите, знаех, че се е свършило. Че цяла седмица ще ме остави на спокойствие.
         Връщах се в стаята си. Излизах на терасата. Дишах с пълни гърди. Обхващаше ме нещо като зъл възторг, неизбежно пораждан от двете зрелища: посеще-нието в зоопарка и съзерцаването на г-ца Барбе.
         Улицата бе цялата огряна от слънце и от хвърлящте огромни сенки тамаринови дървета към къщите прииждаше на талази дъх на зеленина. Минаваха войници от колониалните войски. Усмихвах им се с надеждата, че някой ще ми направи знак да сляза долу и ще ми каже да го последвам. Стоях дълго така. Понякога се случваше войник да ми се усмихне, но никой не ми правеше знак да сляза.
         Когато настъпваше вечерта, прибирах се в къщата, напоена със смрадта на съжалението. Беше ужасно. Още нито един мъж не бе ме забелязал. Ужасно. Бях на тринайсет години и си мислех, че е вече прекалено късно, за да се измъкна от тази дупка. Озовях ли се в стаята, заключвах се, свалях корсажа си и се оглеждах в огледалото. Гърдите ми бяха бели, чисти. Те бяха единственото, което с удоволствие съзерцавах в този дом.
         Навън ми харесваше само боата, тук - гърдите ми. Разплаквах се. Мислех си за маминото тяло, което така добре й беше служило в живота, от което бяха сукали четири деца и което ухаеше с дъх на ванилия, както изобщо ухаеше мама, облечена в закърнените си рокли. Мислех за мама, която ми казваше, че предпочита по-скоро да умре, отколкото аз да имам детство, ужасно като нейното, че за да си намеря съпруг, е необходимо да притежавам знания, да съм изучавала пиано, чужд език, да зная да се държа в обществото, че Барбе е по-подготвена от нея, за да ме научи на тия неща. Аз вярвах на майка си.
         Вечерях, седнала срещу Барбе, и бързо се качвах в стаята си, за да не присъствувам при завръщането на другите пансионерки. Мислех си за телеграмата, която щях да изпратя до мама на следващия ден, за да й кажа, че я обичам. Обаче никога не изпращах телеграмата.
         И тъй, останах аз при Барбе цели две години, благодарение на четвъртината от мамината заплата и ежеседмичното съзерцаване на седемдесетгодишната непорочпост на госпожицата, чак до оня чудесен ден, когато, изправена пред невъзможността да посреща по-нататък разходите по месечната ми издръжка, мама дойде да ме прибере - отчаяна, убедена, че щом прекъсвам образованието си, ще й бъда в тежест цял живот.
         Така че всичко продължи две години. Едно и също всяка неделя. Съдено ми бе веднъж седмично в продължение на тия две години да наблюдавам най-напред едно свирепо разкъсване, чийто образ и отделни моменти се открояваха със смайваща яснота, а после друго едно разкъсване - бавно, трудно уловимо, мрачно. И така от тринадесет - до петнадесетгодишна възраст. Бях принудена да присъствувам и на двете зрелища, изправена пред заплахата да не получа необходимото образование, „да стана причина за собственото си нещастие и това на горката ми майка", да не си намеря съпруг и т. н. ...
         Боата разкъсваше и смилаше пилето, съжалението също разкъсваше и смилаше Барбе и тия две разкъсвания, които се редуваха неизменно, придобиваха в очите ми нов смисъл именно поради постоянната им последователност. Ако бях свидетелка само на първото - разкъсването на пилето, - може би щях завинаги да запазя по отношение на боата една ужасяваща враждебност заради страхотиите, които ме бе накарала да изтърпя, тъй като си въобразявах, че съм на мястото на пилето. Възможно е. Също така ако бях наблюдавала само Барбе, тази гледка несъмнено не би ми дала нищо повече от предчувствието за злочестините, които тегнат над човешкия род, както и усета - неизбежен и той - за неравновесието в обществения ред и за многобройните форми на подчинение, произтичащи от него. Ала не, с редки изключения наблюдавах двете зрелища едно след друго, в един и същи ден и винаги в същата последователност. Поради тая последователност видът на г-ца Барбе ме връщаше към спомена за боата, за изящната боа, която, залята от светлина, кипяща от жизненост, разкъсваше пилето и в противовес на госпожицата заемаше своето място в една строила хармония, излъчваща сияйна простота и природно величие. По същия начин, след като бях видяла боата, гос-пожица Барбе се превръщаше за мен в олицетворение на съвършения ужас, мрачен и алчен, лукав и подмолен - тъй като не можеше непосредствено да се види загниването на девствеността й, а се виждаха само по-следствията, долавяше се дъхът им - и този ужас бе отвратителен, двуличен, неуверен и на всичко отгоре - безплоден.
         Как бих могла да остана безразлична към редуването на двете сцени, поради чиято връзка, по силага на не знам каква предопределеност, треперех от отчаяние, дето не мога да се изтръгна от затворения свят на тъмното чудовище - г-ца Барбе, и дето не мога да достигна оня свят, за чието съществуване смътно предусещах благодарение на сияйното чудовище - боата? Представях си как тоя свят се простира свободен и непоклатим, той изникваше във въображението ми като огромна ботаническа градина, в която сред свежестта на фонтани и басейни, под гъстите сенки на тамаринови дървета, редуващи се с петна от ярка светлина, се извършваха безкрайни плътски метаморфози под формата на разкъсвания, на храносмилания, на съвкупления, едновременно необуздани и спокойни, както са спокойни нещата под слънцето и вътре в светлината, ведри, разлюлени от опиянение и простота. И аз стоях на моя балкон, стоях на мястото, дето се срещаха тия две крайни нравствени същности, и се усмихвах на войниците от колониалните войски, единствените хора, които винаги се въртяха около клетката на боата, защото и на тях, както и на мен, това не им струваше нищо, и те, както и аз, нищо не притежаваха. Та, значи, усмихвах им се неумело, тъй както се опитва да полети птичето, без да си давам сметка точно какво върша, считайки, че това е най-подходящият начин да получа до-стъп до зеления рай на престъпницата-змия. Така боата, която ме плашеше, бе в същото време единственото същество, способно да ми върне волността и дързостта.
         Тя се намесваше в живота ми със силата на последвателно прилаган педагогически принцип, или другояче казано, с точност, определяща известен диапазон на ужаса; и по тая причина аз се отвращавах само от онази му разновидност, която би могла да бъде окачествена като нравствена: потайна мисъл, прикрит порок или смущаваща болест, всичко онова, внушаващо срам у човека, и то когато е съвсем сам, и обратно - никога не изпитах погнуса например от убийци, а тъкмо напротив - страдах за ония, дето ги затваряха в затвора, и не толкова за самата им личност, колкото за самоотвержения им и неоценен темперамент, чийто пагубен устрем беше прекъснат. Как да не сметна тогава, че именно от боата съм придобила склонността си да откривам пагубната страна на темперамента, от боата, която в моите очи бе съвършеното олицетворение на фаталността? Благодарение на нея изпитвах непреодолима симпатия към всички живи създания, чиято съв купност ми наподобяваше задължителната хармония в музиката, тоест такава хармония, при която липсата само на един елемент би била достатъчна, за да осакати непоправимо целостта й. Отнасях се с недоверие към хората, които си позволяваха да произнасят присъди над създанията, наричани „ужасни", над „безмълвните и студени" змии, над "двуличните и жестоки" котки и прочие ... Струваше ми се, че само една категория човешки същества принадлежи напълно към представата, която си бях изградила за тоя вид създания и това бяха, разбира се, проститутките. Също както убийците, и проститутките (те ловяха във въображението ми своите жертви сред джунглите на големите столици, сграбчваха ги с властната енергия и безсрамието, присъщи на пагубния темперамент) будеха възхищение у мен и аз страдах за тия нещастници и поради незаслуженото незачитане, с което се отнасяха към тях. Когато майка ми заявяваше, че вероятно няма да успее да ме омъжи, тозчас разкапаната Барбе изникваше пред очите ми и аз се утешавах, като си казвах, че ми остава публичният дом, за щастие в края на краищата оставаше ми поне той. Представях си го като храм на обезчестяването, в който без никаква поквара (много по-късно научих, че проституцията има и комерческа страна) девойките, попаднали в моето положение - тоест без надежда да се омъжат, - влизат, за да опознаят телата си чрез непознатите, чрез мъжете със съдба като тяхната. Понеже бе храм на безсрамието, в публичния дом трябваше да цари тишина, там не биваше да се говори, всичко трябваше да бъде подготвено тъй, че да не се произнася нито дума, да се спазва свещена анонимност. Въобразявах си, че момичетата влизаха там с маски на лицето. Сигурно за да постигнат анонимността на вида, към който принадлежаха, анонимност, наподобяваща абсолютното отсъствие на самоличност у боата, на която идеално прилягаше голата маска на девствеността. Като поемаше цялата отговорност за престъплението, това невинно естество ставаше причина, щото отсега нататък прегрешението да се проявява само във вид на нещо, което излиза направо от тялото, така непринудено, както е непринудено разтварянето на цвета върху стъблото на растението. Публичният дом, боядисан в зелено, онова тревистозелено, сред което боата разкъсваше жертвата си, същото онова зелено, обагрило големите тамаринови дървета, потапящи в сянка моя балкон на отчаянието, този дом с редици от кабини, подредени една до друга, където девойките се отдаваха на мъжете,приличаше на басейн, дето човек отива да се измие, да смъкне девствеността си, да се освободи от самотата на своето тяло. Трябва да спомена тук една случка от детството ми, която допринасяше за задълбочаването на тия мои разсъждения.
         Бях, струва ми се, на осем години, когато брат ми, който беше на десет, ме накара един ден да му покажа „как" изглежда това. Отказах. Тогава, побеснял от яд, той ми заяви, че момичетата „могат да умрат, ако не го използуват и че ако непрекъснато го крият, повяхват и се разболяват от опасна болест". Аз, разбира се, се подчиних, години наред живях с мъчителни съмнения, още повече че не ги споделях с никого.
         И когато Барбе се показа пред мен, видях в нейния жест потвърждение на казаното от брат ми. В оня миг бях сигурна, че тя е остаряла само защото тялото й никога не е послужило нито на деца, които биха сукали от него, нито на някой мъж, който би го опознал. Без съмнение, като разкриваха телата си, жените избягваха терзанията на самотата. Тези тела, които бяха послужили за нещо, независимо какво е то - да бъдат разгледани например, - биваха закриляни. От момента, в който женската гръд послужеше на някой мъж, пък било само за да й се полюбува, да разгледа формата й, нейната закръгленост, да разбере как трябва да я докосва, от момента, в който тази гръд бе задоволила някое мъжко желание - тя вече беше защитена от подобно разложение. Оттук и големите надежди, които възлагах на публичния дом - идеалното място, където една жена можеше да се разголи.
         Боата потвърждаваше по не по-малко блестящ начин моето убеждение. Наистина, като разкъсваше пилето, тя всяваше у мен ужас, така както ме ужасяваше и другото разкъсване, чиято жертва беше г-ца Барбе, но така или иначе боата не можеше да се въздържи и да не разкъса плячката си. Проститутките също не можеха да се въздържат да не разголват телата си. Барбе дължеше своето нещастие на факта, че беше пренебрегнала тоя така неумолим закон и не бе съумяла да разбере необходимостта, че трябва да разкрие тялото си. Така светът и следователно животът ми чертаеха пред мен два пътя, единият от които трябваше смело да избера. От една страна, съществуваше светът на г-ца Барбе, от друга - светът на необходимостта, пагубният свят, чието естество смятаха за фатално, светът на бъдещето, светлият и жежкият, пеещият и крещящият свят, светът на мъчната красота, ала за да проникне човек в него, трябваше да привикне с жестокостта на змиите, разкъсващи плячката си. И аз виждах как изгрява светът на моето житейско бъдеще, единственото възможно бъдеще в живота, виждах го как се откроява с оная хармония и чистота, с която разгъваше тялото си змията, и ми се струваше, че когато го опозная, този свят ще се разкрие пред мен точно така - в движение, с една величествена нескончаемост, която ще подхваща и увлича живота ми, ще го води към неговия предел през изблици на ужас и възторг, неуморно, непрестанно.

 

 

 

Преводът е направен по Marguerite Duras, Des journees entieres dans les arbres, Editions Gallimard, 1954.

 

Електронна публикация на 19. септември 2003 г.
Публикация в сб. "Цели дни сред дърветата", Маргьорит Дюра, Пл., 1982, пр. Иван Кьосев

г1998-2004 г. Литературен клуб. Всички права запазени!