Побратимих съня и той в главата ме целуна,
сълза от време се отрони, спящото око,
просветнало, като луна към мене се обърна.
С плъзгачи-стъпъла до него аз летях така
и паднах върху сънищата и твърдта нагорна.

Побягнал от земята, гол, към някой втори бряг
по въздуха се изкачих - далече от звездите,
и там ридахме ние, аз и призрачният друг,
майчиноокият, над всички клони от възбог;
отлитнах аз от тази твърд - перце по ветровете.

„Кълбото на бащите чука купола и пее.“
„Тук, дето сме сега, бе също бащино поле.“
„Но тук са ангелите само в своите покои
и бащини лица проглеждат в техните крила.“
„Това са сънища. Дъхни - и всичко ще изтлее.“

Изтля до рамото ми този дух майчиноок,
дордето духах ангелите, аз изгубих даже
и себе си сред сенките по облачния бряг;
издухах сънищните братя в гробното им ложе,
и те, духа си не познали, още дремят тук.

Сега на целия ефир материята жива
издигна глас и изкачил словата свод след свод,
с ръка и косъм своя блян изписах аз тогава,
как леко на звездата тучна се сънят сънува
и как дълбоко се събуждаш в облачния свят.

Там стълбата на часовете се издига чак
до слънцето със стъпъла от обич и безверие,
резмерена с кръвта на неразумния човек.
Един луд старец в своя дух все още се катери,
духът на моите бащи в дъжда възлиза пак.

1933 / 1934

върни се | съдържание | продължи