Ендре Кукорели

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна литература

 

Долината на Феята

 

Ендре Кукорели

 

Превод от унгарски: Светла Кьосева

 

 

VIІI

 

Не

 

 

1944 1947 1951 1956 1962 1969 1977 1986 1995 родина

 

 

      Най-хубав е пътят
      към дома. Още на немско-австрийската граница
      изписват
      Родината с

       

      буквата Н в ей такава O рамка.
      Като Божи калпак1 , тук е
      най-хубава, нарисували са
      Божия калпак.

       

      Хубава, полегнала, малка овална
      родина, няма
      нищо осакатено,
      гледано оттук

       

      Унгария не е осакатена2,
      така ми се струва, и повече
      не се обръщам назад.
      Или поне не забелязвам.

       

      Тука не е изписано
      колко още има дотам.
      Изчислявам приблизително
      и после

       

      веднага забравям, някъде
      чак край Виена, или не – около
      Санкт Пьолтен отново се сещам за
      родината,

       

      но вече нищо не може да се направи.
      Най-малкото зло май си остава
      да се върна, това
      ми идва на ум.

       

      Но не, естествено. После границата.
      Пътят се стеснява наполовина, включваш
      фаровете, ставаш по-внимателен.
      Идват ти насреща.

 

         1.

 

 

         К. се била обадила по телефона. Днес вече трети път звъни, а ти не й се обаждаш, казва баща ми в антрето. Това беше мястото на съобщението, тъкмо си пристигам, излиза от стаята си и така, без нищо, не го казва някак си, просто споменава, с едва доловимо натъртване. Кой е сега детето, той или аз?
         Аз – със сигурност. Гледахме се в антрето, разглеждахме се, така да се каже. И когато свършихме, той се обърна и се прибра без обичайната целувчица-милувчица, не беше излязъл заради това.
         Спря се на вратата и заяви, приятелката ти те търси, обаче нищо лошо не се е случило.
         Какво лошо би могло да се случи обаче, веднага попитах, нали ти казвам, нищо, отговаря ми и затваря вратата след себе си. Няколко месеца преди смъртта си по време на вечеря ми каза пред К. да се оженим. Да я взема.
         Вземи я за жена. За такива неща никога не е ставало дума помежду ни. Не говорехме много-много за жени, по-скоро никак, майка ми разказваше едно-друго за разните истории на мъжа си, според мен прекалено благоразположено, като се има предвид темата. Не говорехме от свян и доста добре ни се удаваше, аз не питам и той не пита, нито казва нещо, един вид бартер, бяхме свенливи като селяци. За какво въобще говорехме, щом не е било за жени?
         Въобще говорехме ли? Гледа по телевизията научното предаване “Делта”, главно заради говорителката, десетки пчели фъркат забавено по екрана, бавно ни показват как забавените търтеи искат да начукат царицата, някакъв експеримент, царицата е малко, закачено на връвчица устройство, въобще на нищо не прилича, обаче излъчва и мирише, и от това търтеите подлудяват. Слепи ли са?
         Слепи ли сте? Слепи са. В известен смисъл.
         А и хубави, хем слепи, хем хубави са пустите му търтеи. Още няколко минути, не веднага, а след като са си свършили работата, и ще станат ненужни, останалите ще ги убият, връхлитат върху тях и ги насмотават до смърт. Същински балет, кръжат във въздуха и всички искат да се чукат, това са те търтеите.
         В крайна сметка това е някакво устройство, ама на тях, както изглежда, им е все едно, задвижва ги не харесването, няма такова условие, дали ти харесва или не, а излъчването. Хвъркат около някакъв импулс, този импулс е жената, така функционират, отбелязва баща ми. И на това му вика разговор. Разговор ли е това?
         Да речем, да. Сядам насреща и тогава, а? Майка ми не проявяваше чак такава свенливост, по-скоро, изглежда, се наслаждаваше на ситуацията, забавляваше я, че може да ме дразни по този начин. А аз й се правя тук на свенлив.
         Не се правя на свенлив заради нея. Тук. Баща ми е бил на трийсет и шест години, когато съм се родил и – обаче – дотогава животът му вече бил приключил. Унг. кр. офицер, не постъпва в новата армия. Не по политически причини, по-скоро въпрос на вкус, макар че какво друго освен въпрос на вкус е онзи вариант за уреждане на въпросите, който се нарича политика. Най-разни вкусове, хората се делят и се групират според вкуса си, и този тип поведение бе коренно различно, беше свързано с друг тип стойка, не ще да му е харесвало.
         Различна интонация, непознати взаимоотношения, друг гардероб, друг речник. Достатъчни са няколко различни думи и проходимостта изчезва. Всеки човек има свои думи, сигурно на тази основа. Коренно, това е от неговия речник.
         Майка ми приемаше нещата по-весело, по-разнообразно, понякога се смееше на развитието им, понякога се ядосваше, друг път сериозно преувеличаваше. По време на обсадата се криели в мазето на една кооперация на улица “Миклош Хорти”, един вид оцелявали, макар че както го разказва, превъзходно са се забавлявали, например, колко смешно, когато дошли руснаците, баба и дядо просто легнали върху майка ми и сестра й.
         Напъхали момичетата в дивана, при спалното бельо, под матрака, и легнали отгоре им. През една дупка с формата на мида влизал и излизал въздух, толкова колкото. По много забавен начин. В мазето слязъл някакъв съветски офицер да поогледа, всичко било наред, по-късно се върнал с адютанта си и задигнал цялата колекция от плочи.
         И това намираше за нормално. Майка ми не искала да остави нещата току-така, сочела му със знаци, че тези плочи са нейни, а офицерът се смеел и клател глава.
         Не, защото са негови. Наистина хубавец руснак, погледнато през погледа на една млада девойка, в сезона на баловете. Женски поглед, той все пак е капитан, нали, истински левент, задигнал целия „Пръстен“ с Фуртвенглер3.
         Свали си ръкавицата, целите му пръсти бяха обсипани с пръстени, имаше на всеки пръст, свали един, пъхна го в ръката ми, разказва майка ми весело. Руснак, в нейните уста това звучи, как да се изразя, звучи точно, с интонацията на декласирана буржоазна девойка от будайските квартали. Обида, лекомислие, елегантна небрежност, донякъде болка, раздразнение, дори отмъстителност. И отмъщение.
         Един вид nonchalance4, внезапен, смайващо бърз и окончателен отказ от отмъщение. Но не заради някакво опрощение, по-скоро забрава, почти неразбираемо и лекомислено забравяне на истински важните за нея неща. Толкова съм обидена, но за какво всъщност съм обидена? Цялата компания – впрочем с нужната настървеност, но доста плоско – ругаеше руснаци, комунисти, че и евреи, отчаяно, но без никаква фантазия проклинаха комунистите, баща ми не вземаше участие. Беше настъпил краят на определена форма, окончателният край, не е пауза, няма да има следващо действие, желязната завеса е спусната, и той приемаше всичко с някакъв вбесяващ непукизъм.
         Макар че колкото и да е дошъл краят, не е задължително съвсем да се отказваш. Той истински обичаше живота, много обичаше, на първо място, децата си, след това добре свършената си работа, а лятно време сядаше на припек или разкопаваше градината и напълно излишно боядисваше оградата с оловен миний, за да не ръждяса още повече.
         Излягаше се на слънце, дървената рамка на шезлонга скърцаше под него, но това – скърцането – не изглеждаше излишно. Боядисването е излишно. Що се отнася до оградата, ръждата я крепеше. И копаенето беше напълно излишно, да копаеш поначало си е абсолютно ненужно, аз никога не копая.
         Да не се женя, това не съм го решавал така, нито толкова твърдо. Ще ми се да мисля почти обратното, някак независимо от факта, че въпреки това не се получи другояче. Навярно просто не ми се е щяло да правя съответните за случая физиономии. Един вид брачна мимика, като че ли тези, които се женят, няма начин да не си надянат въпросната, предназначена за женитба напудрена физиономия
         Съществува предварителна регулация, не заради лъжата, не е сигурно, че всеки, който прави такива физиономии, лъже, нито че е оглупял, просто се приспособява към общоприетия обичай, прилага го така, както е виждал при другите, и прави съответните физиономии. Семейството е сериозна работа. Семейното щастие е сериозно нещо, израснал съм в атмосфера, в която любовта простираше власт над всичко, имаше загриженост, трогателна и уморителна задушевност и около въпросната любов бяха съсредоточени леко театрални и изглеждащи неимоверно безполезни усилия.
         Безнадеждни усилия да се избегнат нормалните всекидневни караници. Любовта е сигурно чувство, създава сигурност и те сковава. Какво повече е нужно за семейното щастие?! Ала нужно ли е семейството?
         Дали наистина е нужно или не, е въпрос не толкова на решение, колкото на навик. Семейството е нужно. Бих могъл да си надяна желаната, нужна по предписание физиономия, да правя не особено комплицираните тържествени гримаси пред някой чиновник или напълно безинтересен, но придаващ си важности роднина, пред някоя жена, която в такива случаи наистина чувства, че ми е годеница. Мога да правя тържествени физиономии.
         Но няма да правя тържествени физиономии. Няма, навярно защото просто не изпитвам желанието да приема роля, която не мога да изпълнявам сериозно и двусмислено, която бих използвал по-скоро за убежище, по липса на по-добро, само за да опростя нещата. Но не е убежище, нито е опростяване. Да чувстваш какво се разбира под семейна святост, без да проумяваш какво чувстваш. Не се получава.
         Чувстването. Тук е и се изплъзва, нямам желание да проумявам какво го задвижва, не мога да се ориентирам. Както по карта на Москва, предназначена за туристи, върху която по най-идиотски причини, било от съображения за противовъздушната, било за друг тип сигурност, всичко е нанесено по такъв безумен начин, че тръгне ли някой по знаците, неизбежно се озовава в най-неочакваните, подтискащи и потресаващи дименсии на града.
         Плюс че нямаш и най-бледа представа къде се намираш. Не знам къде съм попаднал, лошо и интересно, дотолкова, че почти си заслужава да не знаеш. Оправям се, случайно попадам на мястото, където, макар и да съм сигурен, че нещата не стоят така, ни най-малко.
         Нито обратното, от което обаче не следва, че не съществуват правдиви твърдения и не би могло да се намери нищо, което да е поносимо. Че няма семейно щастие.
         Понеже има. Любов, тяло, кръв, движения и трептения, съществуват, и то как, хубаво до болка. Защо имам сестра? Какво обичам у майка си, въобще в състояние ли съм да разменя с нея повече от три смислени изречения на каквато и да било тема? Мога или не, въздухът около нея, мирисът на възглавничката й ме обвързват така болезнено, че в такива случаи, в моменти на разчувстване, не съществува нищо друго и я обичам от цялото си сърце, милата ми. Така е, такива случаи, разчувстван, цяло сърце, трябва да се вземат насериозно, стабилна програма. Вземам ги насериозно.

 

 

         2.

 

         Вземам себе си насериозно. Има роли, които вземам насериозно, както другите хора, на които се присмивам, има и такива, в които бих се срамувал. Да гледаш през другите е по-лесно, отколкото през стъкло, да виждаш през тях, а не да ги използваш за огледало. При някакво голямо сгъстяване, все ще се случи да не успея да прогледна през някого, няма да ми се ще, нещата така ще се фокусират и тогава ще се оженя, споко, издръж дотогава, ще стане. Само трябва да издържиш. Казах на баща си.
         Не само на себе си, а и на него. С нужните за случая гърлени звуци, с подобаващо ръмжене. Чакай малко де. Как да стане? След дълго и безнадеждно криволичене, и то да реша на шега на скоростната отсечка точно преди финала? Решението също е избор, който, кой знае защо, изведнъж става безрадостен. Весело избирам и тук се прибавя най-досадна самоирония, в смисъл – къде си се втурнал да избираш, мой човек, след като решението може да се вземе единствено сериозно.
         Или, ако си говорим сериозно, не може, защото каква е рамката, какви са данните въобще?
         Какви други данни могат да бъдат дадени, когато веднага или поне със светкавична бързина се влюбваш в някого? Гръдна обиколка? Ханш и профил? Прасци? Логос? Избира като мечка дивите круши, или като словак, както е в унгарската поговорка, слушам вкъщи, макар че въобще не избирам, не чувствам подобаващата безрадостност в себе си.
         Не в онази степен. Момичето, което, разбира се, си има всичко, у мене също има всичко, което пък означава, че не може да се открие у никой друг освен у нея или че ми е писнало да се моткам, нека се случи най-сетне и нещо друго? Сетих се, че всъщност никога не съм ти писала. Пише ми К. Вземи я, каза баща ми. Нямаше да ми потръгне, струва ми се, макар че имам толкова неща да ти казвам и все изскача нещо ново, накрая би се получило нещо като отчет. Навярно е по-добре да не знам прекалено много за тебе. Три пъти, откак се познаваме, чух от тебе изречението: стига си говорила глупости.
         Дори веднъж добави и моля ти се. Не че ми пречи толкова, хем ми пречи, хем не, навярно ще дойде време, когато няма да мога да ти кажа нещо просто така. Макар че когато разговаряме, чувствам че съм по-нормална. Отколкото. Седя съвсем като възрастна, например в сладкарница “Лукач” в четвъртък седях като възрастна, нали? Беше прелестно и опушено. Линцерът беше сух и кофти, с недостатъчно мармалад и шоколадът отгоре едва го покриваше. Бяха си спестили мармалада. Мислиш ли, че остарявам по-бързо от тебе? И ще умра по-бързо?
         Зная, че и тази вечер няма да те видя, макар и на тебе да ти се иска. Какво би казал, амиго, можеш ли да кажеш нещо, когато с цялата сила на девичеството си разливам аромати в собственото си легло? Спя ли? Влакът ми тръгва сутринта в седем и петдесет и пет? Надявам се да успея да се събудя навреме. А ти? А аз.
         И аз. Светът е най-хубавият, жените са най-подходящи. Не защото и тя е подходяща или защото днес тя е най-подходящата, не заради данните си, не и от любов, но не и от мързел, по-скоро понеже съм приел въпросната форма.
         Да се примириш с еднообразието на формите, сякаш това е целта. Явно няма никаква цел.
         Явно не съм се примирил напълно, че ще умра. Не съм решил дали ще има Рай, където жените ще се различават по много забавен начин по красотата си, дали ще има кипеж или ще трябва да използвам тукашния си престой. И ще има, и ще трябва, поверено ми е сам да направя разликата. Жените и без това не могат да се наредят на опашка, толкова е дълга опашката и те така се щурат, а и няма да приемат на драго сърце, миличките. Всеки миг да се вземе поотделно, всеки със своя отделен миг, от една страна, няма как да се побере всичко.
         От друга, е точно толкова, колкото миговете на един-единствен човек: множество, което поне може да бъде калкулирано. Понятно, понеже има понятни и непонятни неща. Или просто не струвам много, затова и не постигам много.
         Следобед, остана ли вкъщи, обикновено си полягам. Не пия кафе след обяда, спя приблизително три четвърти час. Хем е хубаво, хем не е, хубаво е, защото е хубаво да заспиш, и лошо, понеже е лошо да се събуждаш, след това нещата бавно идват по местата си. Und kein Engel steigt herab5. Сега да спя ли или не?
         Вчера, преди да заспя, изведнъж се стреснах, усещайки че устните ми са увиснали с все сила надолу, наложи се с почти същата сила да ги отпусна, да ги наместя, един по един да отпусна мускулите. Какво исках толкова силно? Да заспя?

 

 

         3.

 

         Да умреш, тази дума звучи винаги прекалено внезапно. Интересното е, че в историите на Лео Толстой винаги става въпрос за края, сякаш всичко останало е изключено. Действието, което няма как да не бъде включено, спокойно може да бъде забравено, все едно не е искал да го разкаже, но го разказва, понеже разказва смъртта. Не самата история, а начинът, по който я разказвам. Човек с толкова хладнокръвен глас наистина трябва да има нещо общо с края. Имам ли? Нямам. Или спя?
         Във всеки случай тази история тук се опитва да е по-хладнокръвна от обичайното, макар че този, който я пише, прекалено робува на различията. Захласнал съм се в разните различия и докато е така, няма никаква смърт. Когато пиша, сякаш се появява, но без да е опасна, ако стане опасна, не е сигурно, че ще продължа да пиша. Щом поискаш заради различието да начукаш една жена, едно поне е сигурно, там няма смърт. След това. Спомням се едно малко момче, което прави за пръв път такова нещо, опитва се да надникне под полата на жената. Лежа на килима, така.
         Бутам си автомобилчето по килима в средната стая. Дядо ми го е тъкал, по време на обсадата имал вкъщи стан, вечер, като се приберял, и изкарвал по един ред, набивал нищелките с все сила и поради това каретата на персийския мотив са малко сплескани. Спомням се някаква жена с боядисана червена коса, хваща ми ръката, повдига ме, беше забелязала хитрината ми. Взема ме и ме притиска към себе си, отдалечава ме и ме гледа с наклонена настрани глава, както се казва в такива случаи – наслаждавайки ми се. Мъжът й също е там, във всеки случай има някакъв чужд човек, който няма нищо с мястото там, т.е. тук, понеже всичко става у нас, в жилището ни.
         Върху килима на дядо. Притиска ме до себе си, усещам гърдите й, на баща ми като че ли не му харесва чак толкова много. Бившата му приятелка, харесва й ситуацията, има пухкава шапка на главата си, върти я насам-натам, пухчетата се мятат, има сладникава потна миризма, говори непрестанно, смее се и ме опипва. Гърдите й са меки. И твърди.
         Играя на килима, лежа по корем, опитвам се да надникна под полата й. Седнала е, леко разтваря бедра, позволява ми да я заничам. Когато забелязва, че я гледам, обръща се към мене, разтваря бедра. Розови жартиери, не ми харесват, жартиерите въобще не ми харесват. В детската градина момичетата си показваха пичките.
         Блъска вратата, навежда се, смъква си гащите до коленете, одупва се. Момичетата се втурват в спалнята на почивната станция, през нашата стая, обръщат се, смъкват си гащите, правят го едновременно като танцов ансамбъл, упражнявали са се.
         Едната светва електричеството. Загася го, побягват, не виждам лицата им. Нищо не виждам, стоя зад някакъв храст с една от тях, държа ръката й, не посмях да я прегърна. Тя хвана ръката ми, сигурно трябва да се случи нещо, но как, как трябва. Не се случва, това се случи. С една дума нищо. Измъкваме се някак оттам, тичаме след останалите, тревата е хлъзгава, тогава пуснах ръката й.

 

 

         4.

 

         За първи път видях К. през 1977-а в коридора на Филологическия факултет. Излизаше от една от аудиториите, спря се да говори на вратата с някого, засмя се за нещо и тръгна към мене. Със сериозно лице, усмивката бе изчезнала от лицето й като с магическа пръчка. Mein Herz.6
         Hoppe, hoppe, Reiter, mein Herz schleagt nicht mehr weiter7. В тази посока, не към мене, а към стълбището. Ще се блъсне в мене.
         Ако спра тук и не отстъпя встрани, на бас, че ще се блъсне в мене. Слага си очилата, тършува из чантата си, не гледа към мен, не се блъсна, извива се като виенска кифличка, за да ме обиколи, като някакво незначително препятствие.
         Солена виенска кифличка. В тази книга не се разказва за К., а за семейното щастие. Дали има с. щ. Няма. Обърнах се и тръгнах по стълбите след нея, пресякох улица “Ваци”, приблизително до средата на улица “Кидьо”, значи до половината, и там се заковах. Леко изскърцване на спирачките, бледи очертания на спирачния път.
         Ръчна спирачка. Насред улица “Кидьо”, пред магазина за дамско бельо, от отсрещната страна са витрините на магазин за антики, добре де, а сега какво да правя, да се обърна и да се прибера у дома? Или да се отпусна най-сетне и да тръгна след нея?
         Да отида при едно съвършенство или по-скоро да обеля втвърдената кожичка, която дни наред стърчи от нокътя на палеца ми? Вече се е зачервила в основата, понеже е възпалена? Да кажем, добре, тръгвам след нея, настигам я, заковавам се на половин крачка пред нея и тогава, да кажем, какво да й кажа, въпросителна. Човек не тича след съвършено непознати жени, нали така.
         Тича или не, а ако не тича, въпросът е защо. И ако продължаваш така, приятелю, хич не се надявай, нищо няма да излезе.
         От тебе. Устрем по стълбите към подлеза за метрото, не особено бързо, не и бавно, скорост, която лесно се настига. По-късно достигането е все по-трудно. Става недостижимо. Изчаках да изчезне от поглед, обърнах се, и това мина, размина ми се. Трудното.
         През лятото на един черноморски плаж, като някой, когото са боцнали с карфичка, скочих от пясъка и се втурнах към водата след едно момиче. На кея лежаха две момченца, наблюдаваха поповите лъжички, които плуваха в плитчината. Дървеният мостик бе подгизнал от водата, стъпалата бяха хлъзгави, който стъпеше, се подхлъзваше и изпищяваше. Рояк зелени мухи край една умряла котка, във водата, насъбрала се на дъното на вързаната за кея лодка се полюлява спасителен пояс от корк. Седях на вълнолома, гледах как момичето прекрачва момченцата с ръка пред гърдите си, гази навътре, спира за миг, обръща се към брега, сякаш очаква някакъв знак, после се потапя във водата и започва да плува. Изчаках.
         Седя на мостчето, ставам, ходя напред-назад, чакам да излезе. Настъпих костилка от праскова. Отивам да си взема книгата, прочитам няколко реда, липсва ми търпение, гледам пред себе си, право в синевата. Ще я изчакам и тогава какво.
         Толкова, ще я изчакам да излезе, а като излезе, ще си събера багажа и ще се прибера. Вдигам поглед от книгата, гледам морето и момичето, което плува навътре, на моменти чезне сред вълните. Останах сам, всички полека-лека си тръгнаха, качиха се на последното корабче.
         Отиват да вечерят, тъпчат се с пъстърва в чеснов сос. Слънцето очертава ярки ленти във водата, светлосиньо, тъмно, черно, чисти цветове, небесни цветове, каквито не съм виждал досега. Гладен съм, и то как. Красиво е, но съм гладен, а тя, по всичко изглежда, е отплувала за Африка. И ето я сега на коридора в университета, идва насреща, за малко да ме блъсне, същата.
         Не е същата и все пак. Кой знае накъде ще те увлече! Върнах се, качих се на етажа, потърсих аудиторията. Прозорците са затворени, тежък въздух, съборени столове, на една от закачалките виси забравен оранжев шал. Не става въпрос за К., а за това, защо се случиха така нещата.
         Отварям прозорците, вдигам единия стол, сядам. Сиротен съм, но защо се чувствам толкова сиротен. И така. Най-сетне.
         Най-сетне е пролет, халосах се в лакътя. Навръх Нова година в Москва спах до една тъничка, белокожа руска курва с детинско личице. Не спахме много, но положението е, че за ебането наистина не може да се пише просто така, без нищо.
         Не пиша за ебане, най-вероятно в резултат на съвсем нормалната, създадена в съответствие с нормите на цивилизацията ни, дълбоко вкоренена в мене смешна свенливост, или, ако щете, лицемерна добродетелност. За съжаление, тези норми са добри, най-лошото в тях е, че са добри. Крият определени територии и ни защитават, пазят ни от самите нас, това е опасно. Премахват някои опасности чрез вмъкването на други опасности. За ебане пиша само при особени обстоятелства, не защото така ми е текнало и ми е по сърце.
         Не ми е по сърце, а искам да постигна нещо, да удовлетворя молба, да бъда в крак с нравите, да спечеля пари и други подобни. От учтивост. За пари със сигурност. Желанието не помага, но идва навреме и ме въодушевява.
         Решава иначе нерешими неща, тъй да се каже, урежда ги вместо мене. Веднага решава кой от безнадеждно износените глаголи да използвам или поне да избегна. Интересен е този слалом между думите, а положението е, че еба(нето) е за предпочитане. Доста е грубо, навярно затова, един регистър по-високо вече ще е грозно. Просто и ясно нещо, такова, каквото е, чувствата настрана, макар, че изоставиш ли именно емоционалната част, престава да е. Грубостта функционира опасно, колкото повече й правиш отстъпки, коритото й става все по-широко, връхлита с все по-големи количества, бърза и неочаквана, изненадваща, освобождаваща, но и обезпокояваща, ако не си решителен и не можеш да я спреш. Баща ми нито веднъж не произнесе груба дума.
         Не от благоприличие, не по принцип, а защото така беше решил. Не че може да се извлече каквато и да било поука, просто го казвам. Не че не е чукал каквото е чукал. Думата чукам също е учудващо коректна, макар че е също толкова груба, но е по-студена. Пичка, кур и т.н., има такива разни, както и точната им употреба. Не ги употребявам много.
         Или ги употребявам и те отстояват от мене на разстояние, очертано от свенливостта ми. От този капан мога да се измъкна, ако поначало не искам да се обръщам към никого, пиша за себе си, не се обръщам към тях, или само към някой, който е много конкретен. Ако изреченията ми се отнасят изключително за мене, те са такива не заради свенливостта ми, а защото останалите са изключени от пространството. Пиша за себе си, и тогава не трябва да се срамувам на всяка цена, поне докато пиша – не. По поръчка и за себе си.
         Към края на ноември 1986-а заминах за Хамбург. Скъсахме с К. и заминах – там, където бях прекарал най-много време с нея. Скъсване, с една дума бях скъсан. Първата вечер отидох да се разхождам в квартала на червените фенери Сент Паули, за да разгледам курвите по витрините на една уличка, успоредна на “Реепербан”. Положението беше същото както преди години, невероятни жени, направо не проумяваш откъде ги карат, а въпросните жени с всевъзможни методи се опитват да накарат мъжете да ги наебат.
         Същински машини. Това е процедурата, все едно и също, всички така го правят, по един и същи начин, и фактически не може да ти доскучае. В този ден обаче всичко, което дотогава ме беше забавлявало, ми се стори скучно. Цените не бяха страшни, сто германски марки, пет броя къдрава Анете фон Дросте Хюлсхоф8. Разхождаш се от край до край, стремейки се да вървиш по средата на улицата, гледаш наляво-надясно, ляво, дясно, ако жената се размърда и не искаш да установяваш очен контакт, бързо се обръщаш, не се интересуваш, толкова е хубава, жена ти, защо не, безупречно опакован багаж, кукла във витрината, вечно ще те обича, за седемдесет марки ще осмучи когото и да било, защо го прави.
         Защо го правят, няма начин, всеки път ми се върти из главата, чувам, че си говоря сам. Какво става, сам ли си говоря?
         На себе си. Защо го правят, не е заради хуя, в никой случай. Хуй е точна и груба дума, не е хубава, но пък най-хубавото й е, най-хубавото е, че не е достатъчно хубава. Нито една не го прави за единия хуй, изключение няма. Не захапва, когато захапе, по-скоро се омита оттам, не на шега, отблъскването е много по-внушителна програма за нея от силата на страстта.
         Както и да обичат жените, колкото и да обичат, опитват се да те отблъснат, не на шега, а заради сериозността на играта. Задачата ти е да преодолееш защитата, що за игра е това?
         Отново и отново. Провал, нов провал, след което, без да си в състояние да го предвидиш, преминаваш от другата страна, където провалът продължава. Повторението не е просто игра, пречупват се единствено пред постижения, които могат да се приемат сериозно, жените скланят глава пред постижението, няма други позволени средства, насилието е напълно безсмислено. Парите пречупват, понеже са сигурен знак, представят не точно тебе, а постижението ти, дадено количество за едно точно определено време като че ли отстранява съпротивата.
         Не като че ли, а я изключва, незабавно, за няколкото кратки и ледени мига. Трийсет минути, може да се измери. Не можеш да не се изумиш, когато толкова ясно се вижда как нещата функционират в най-широк смисъл. Затова гледаме курвите, заради безупречното отдаване. Заради безупречните решения.
         Приблизително по същото време те са неизменна част от града, принадлежат му, всяка вечер ходех да ги гледам. Всичките, всяка една, макар че всъщност гледах само една, една ледено студена. За да забравя. Гледаш я, докато полека почнеш въобще да не си спомняш за нея.
         Не си спомням лицето й, тръгна ли си оттам, начаса го забравям, но не затова се връщам. Не заради нея, не заради забравянето, а заради самия себе си. Отваря прозореца на витрината, изброява условията, усмихва се, не чаровно, а съвършено. Парите са условието.
         Толкова и толкова пари, наистина не са много, други условия няма, всичко мога да разменя за пари, всеобщ еквивалент. Говори ми, обърна ли се само за миг, веднага ще забравя лицето й, не се обръщам. Дори и онова, което в човешки смисъл е най-красивото и най-достойно за обич, чарът на една млада жена: също е безнадеждно. Обръщам се, тръгвам си оттам и я забравям, и начаса се връщам. Та така.
         Така да бъде, ниски врати, трябва да си наведа главата, червено боядисана метална вита стълба, продълговата стая с нисък таван, иска парите предварително, прибира ги, коректни движения, върху масата се появява презерватив, излиза. Аз трябва да направя останалото, но какво трябва да направя. Какво е останалото. Какво е азът. Нещо изчервяващо се.
         Лекарски кабинет в червено и черно, куп хавлиени кърпи, леглото е застлано с бельо от изкуствена материя, ще има операция ли, какво ли. Ще има. Чувам, че се качва по стълбите, връща се, вече не се усмихва, все още е съвършена, нищо друго.
         Бихме могли поне да пуснем телевизора, да погледаме мача. Да не гледаме ли мача? Няма телевизор, за какво им е телевизор, биха могли да сложат в ъгъла един портативен. Можеше да има поне телевизор, нещо за ядене в хладилника, колбас, препечени филийки, бира в кутийки.
         Гевречета, после ебане, може и междувременно, докато си ям геврека, сигурно си сладка, когато смучеш и я няма наоколо тази операционна атмосфера. Както сега. Не я докосвам, не знам дали докосването влиза в цената? Какво влиза?
         Вече трети ден те гледам, гледам те дни наред и недей да си сигурна, че няма да те позная на улицата. Сега вече завинаги. Или да бъда така любезен и да се омета оттук?
         Да се изпълня с празнота и да отлетя! Веднъж за малко да се оженя, но не, и годеж имаше, и пак не. Наново бях прописал стихове и затова. Не се ожених.
         Тогава щях да престана да пиша, още преди да съм започнал, да се предам, може и да звучи поетично, понеже е поетично. Всичко, което правех, беше лошо, дори не просто лошо, а безнадеждно, понеже в мене напираше прекалено силна поетична струя. Ако се бях оженил, щеше да изгори до шушка, препоръчително е да изгори докрай, изцяло, цялото бръмчило да се избръмчи. Връзката на годежа скоро ще се разкъса. Навръх новата 1977 спах с малка руска курва в зле отоплената ни московска квартира. Стоеше в рамката на вратата, русо слабо момиче, усмихваше се на нещо, беше се увила в палтото си, студът беше зачервил лицето й. Сяда на леглото, аз съм насреща и се вълнувам.
         От вълнение, струва ми се, се усмихвах. Първо се усмихна тя, после аз, от което тя, от което аз, но тя започна. Доста се вълнувах, струва ми се, че и тя, което е всъщност успокоително в случая, макар и да не се успокоих. Нямах пари у себе си. Хванах я за ръката и тя направи колебливо движение на съпротива, беше съвършено. Не са в състояние да грешат. Зарежи всичко заради нея.
         Зарежи всичко останало, вземи я, тя ти е нужна, премести се тук, уреди нещата така. Баща ми каза да взема К., понеже на мое място той щял да я вземе, толкова е просто. Защото и аз бих взел коя ли не на негово място. Разбира се, К., ще експлоатирам тази дума докрай, беше съвършена и наистина не бе в състояние да греши. Понеже наистина не могат да грешат.
         Все пак не е чак толкова страшно.
         В началото всички се съпротивляват, първо трябва да се защити, дори и да иска да остане вечно така. Зарежи всичко, не търси повече, престани, успокой се, остани си така, това е, направил съм всичко за теб. Наистина се успокоих, тъй да се каже, за пари.
         Това си мислех, парите, какво друго, сетих се, че се успокоих за пари. За пари го прави, за пари е тук, нищо друго. За тях навсякъде ще иде.
         Само за пари ли го прави? Да, за пари. Сигурно ли е? Сигурно. Бързо написах сума ти пъти: пари. Написах бързо девет пъти едно след друго думата пари.

 

 

         5.

 

         Стаята е студена, събуждам се, боли ме глава, студено ми е, събота следобед, квартира под наем в жилищен комплекс накрай града, тъмно е, одеалото е паднало. Автобусът обикаля половин час сред смешно еднообразни сгради, въобще не ти става ясно как успяват да намерят къде живеят. Слязохме на последната спирка, замръзнал, очукан, зле бетониран тротоар, обрасли с храсти камари боклук, това е краят на града. Жилището е под наем, наема го заедно с приятеля си, момичето е приятелка на някой друг.
         Свила се е във фотьойла, чете, опряла брадичка на коляното си, готви се за изпит, а аз трябва да се разбудя. Или да заспя наново. Слабо, кестеняво момиче, кръстосала е ръце, носи дрехи, въобще се старае така да се носи, че да не се натрапват гърдите й. Дръпвам я на леглото, вдигам ръцете й, свалям й фланелката. Вдигни си ръката.
         Вдига я.
         Веднага изпълнява. Хайде вдигни я, казвам още веднъж, напълно излишно, понеже – какво става, не забелязвам ли? Вече я е вдигнала. Как да не съм, забелязал съм. Послушно и безнадеждно.
         Безнадеждно. До такава степен обречено, че сякаш веднага си задава въпроса – аз ли върша всичко това? Ти, кой друг, не й го казвам, не защото не ме пита, не по милост, по-скоро от мързел. И без това не пита, вдига си ръката. Обажда ми се, иска ми назаем книга за изпита. Ела да си я вземеш. Добре, казва, отговаря и сякаш междувременно си поема въздух, глътка въздух, оттук нататък работата става опасна, това бързо и незабавно добре е най-опасното.
         Опасно хубаво е да попаднеш в ситуация, в която спокойно казваш на една жена, хайде, ела, а тя със спокоен глас ти отговаря добре. Най-ранните и невинни мигове са най-наред, след това идва безнадеждното друсане по автобуси в покрайнините на града. Та казвам, междувременно гледам в нея, не точно, в нея и не в нея, гледам през нея, оставям й достатъчно време. Най-добре е предварително да им се намери мястото на онези изречения.
         Да се намери подходящият тон, да се остави малко въздух, да се подготвиш, че начаса ще те отблъсне.
         Отблъсква ме, дори да е съгласна, номерът е да изчакаш, докато стане възможно така да те отблъсне, че междувременно вече сме тръгнали към последната спирка на подземката. Метро, тук винаги се случва нещо, спира, тръгва, излишно удря спирачки, на “Опера” изведнъж сума ти народ слиза, има две свободни места, към едното се спуска някакво момченце, зимните палта се сменят, променя се атмосферата, отгоре на всичко релсите трещят с все сила, въобще не е разрешен въпросът с децибелите. И ритъмът е лош, според мене.
         Темпото куца, изтощени и отнесени лица, унгарците се качват в метрото в невъзможно темпо. Дантелени от куршумени изстрели стени на сградите по улица “Изабела”, следи от 1944-а и 1956-а, няколко са ремонтирани, добре ще е тук да се започне нещо, някаква тема, нещо, което наистина ме интересува, иначе акцентите започват да се изплъзват. Нещо съществено, нали?
         Ще говорим за важни неща, за да не мисля за тебе и ти да не мислиш за друг. Заставам пред тебе на ъгъла, без да те докосвам, оставям те нежно да се блъснеш в мене, по този начин вземането на завоя се решава от само себе си, лека извивка надясно и хоп, вече те насочвам към входната врата. Изваждам ключа, по възможност от раз.
         Веднага намирам ключа в джоба на дънките си. Влиза, този път идва, ще се качи в асансьора, така, качва се, без да се разколебае, не капризничи. Да речем, че асансьорът ще заседне, но не засяда. Викам го от третия етаж.
         Ама че дълго се влачи надолу. Сто години. Пристъпва до бюрото ми, включва лампата, позволява ми да разкопчея блузата й. Разкопчавам сутиена, и това позволява, но защо ми позволява. Отначало не, но вече не е онова не, а друго някакво. Ами, чувам, ами, поглежда ме, усмихва се или нещо от тоя род, най-точно се вижда по лицето й, не изразява нищо с думи. Ами. Това е, което изразява.
         Тя. Наглася очилата на носа си, отваря книгата, търси някаква част, чете, прави се, че чете и наистина чете. Заставаш пред нея.
         Заставам пред нея и тя разкопчава панталона ми. Наистина не зная защо го правя, казва усмихвайки се, това изречение я изразява напълно. Пъпките на гърдите й са се свили, сякаш мръзне, наистина й е студено, поглежда ме и – тогава ми се стори невероятно – ме засмука. Затваря очи. Отваря ги, вече не се усмихва, така съм запомнил, това ми е останало. Жените са непредвидимо еднообразни.
         Еднакво безразлични лица, хубави, единствени, отегчени, истински, наистина силни, отчаяни. И объркани. Плачат. Плачат, скимтят, изказват мнение с въпросите си, разпореждат се, но всички те ми бяха нужни. Какво може да се направи в такива случаи? Аз обикновено чакам объркан. Оглеждам се объркано, излизам от подземката, купувам си прясна кифличка, схурсквам я с наслада, нека прибавим и сутрешното кафе със сметана, и сядам пред компютъра. Веднъж К. започна да разказва, че приятелката й е смъртно болна, точно когато исках да изям току-що купеното пиле на грил.
         Отгоре на всичко ще дойде у нас, сега, не след половин час. И дойде наистина, закръглената й приятелка с някакъв дебел тип, стояха задъхани в антрето, след изкачването на стълбите. Тая ще умре.
         Тя е тази, която ще умре. Дали да внеса пилето?
         В стаята и там да си го изям? Говорят на немски, явно за сериозни неща, несъразмерно дълго. Сядам да работя. Излизам да видя какви физиономии ще ми отправят, никакви физиономии не правят, не се учудват, не ме поздравяват, изглежда всъщност ме няма, това съм успял да го постигна. Какво става, дори не съм там?
         Запознах се с К. след едно литературно четене. Взехме да се гледаме, според мене оттук се брои, и тя започна. Когато свърши четенето, насъбрах малко смелост и отидох при нея. Хванах я за ръката, за миг ми позволи, вече сме почти в средата на връзката, и тогава се дръпва настрана от настроението и изчезва.
         А аз оставам, някакви тъпи разговори с не знам кого си, не внимавам, яд ме е на себе си. Най-сетне излизам навън пред сградата и виждам, че К. отвързва колелото си от един електрически стълб.
         Забелязва ме, маха ми да седна, сядам зад нея. Нищо не казва, не се усмихва. Багажникът се впива в тялото ми, друсаме се, тя повдига задник и върти педалите изправена. Това е кухнята й, изважда всичко, каквото има за ядене, изпразва хладилника, пъха в ръцете ми бутилка вино. Наели са жилището заедно с едно едро момиче.
         Което ще умре. Влизаме в стаята, немски и шведски книги, безброй съхнещи цветя в саксии, ляга до мене, прегръщам я и пъхам ръка в панталона й, обръща се, не ми позволява.
         Разрешава или не, тя не умее да греши, а аз не мога да различа грешката от безупречността. Толкова силно ме е засмукала за хуя, неумело го дърпа, по-скоро ме боли, отколкото не. Събуждам се, кандилкам се до тоалетната, дебелаците се чукат на другото легло, момичето е коленичило, гърдите й висят, люлеят се, усмихва ми се, кима с глава.
         Още веднъж, да не стане недоразумение и да отида там. Жените са независими от всичко. Не и една от друга. Това е мрежата.
         Те са мрежата, улавят те или сам се приплъзваш. Един другиму пленници, една от друга стават такива, и вътрешно една от друга се променят. Има ли си приятелка, има женска миризма. Нека да си има приятелки, да се пазят една друга. Понякога от прозореца наблюдавам отражението на К. в стъклото, опасно е, понеже в такива случаи се променя застрашително бързо. Друга, друга, друга.

 

 

         6.

 

         Наводнението през 1962-а едва не отнесе Сентищвантелеп. В крайна сметка не я отнесе, дигата, построена край шосето за Сентендре спря водите на Дунав. Теренът е наклонен навътре, от възвишението, очертаващо границата на наводненото пространство, в посока към хълма Веребеш и в най-отдалечения от брега на зоната край, пред насипа до спирката на влакчето, една вдлъбнатина с очертанията на бобено зърно се беше напълнила с просмукалата се от почвата вода. В течение на годините там израсна същинска тръстикова гора с жаби, гущери и бяха нужни дълги години, за да засъхне отново. Скучаехме ли, ходехме до езерцето да ловим смоци, гонехме и замервахме с камъни жабите. По-големите момчета ходеха там да се чукат с момичетата.
         Таковат се в храстите, без да се крият чак толкова, Ковачич се навежда, вдига си полата и се обляга на една крива ябълка дивачка, Сеплаки е застанал зад нея и така. Та така значи.
         Така трябва да се прави, това е чукането. Смеят се, бият комарите според мен, харесваше им, че ги дебнем. Но не отблизо. Години по-късно в една зимна привечер отидох с К. в зоната, ябълковото дърво още стоеше. Както си беше изкривено. Нима аз не съм прилежен и внимателен ученик? Дървото стоеше, тръстиката отдавна беше изсъхнала. Имам една история. Онова лято по-скоро случайно, отколкото не, прочетох книгата на един руски писател, от което всичко изведнъж се промени. Интересно би било да знам от коя страница нататък.
         Как се стига до такива, налага се да призная, доста надменни решения. Надменно, подобно определение тогава със сигурност не би ми минало през ума, минава ми сега. Навярно съм се уплашил. Намахан, че и посран отгоре на всичко.
         Не че мога да мина и без такъв образ. Не съм решавал да ставам писател, да пиша, нямаше какво да се решава. В един късен летен следобед при мен в градината дойде кръстницата ми и ме попита, е, какво ще е, проза или лирика.
         Е, качва интонацията, какво. Лирика, така между другото. Учителка по немски, ходех на уроци при нея, но през лятото не, тя и не ме попита на немски. Родителите ми я наричаха Бижука, сестра ми леля Бижу, аз се опитвах да се измъкна, онова кръстнице, не ми се удаваше особено.
         Видът й не беше достатъчно майчински, макар че би било преувеличение да се нарече бащински. Не ми се удаваше, наложеше ли се, тогава да, макар че понякога ми се удаваше и без да се налага. Преподаваше английски, немски и френски, била е учителка по френски на майка ми в гимназията, след войната се преквалифицирала да преподава руски, беше научила руски светкавично бързо.
         Направо от раз. Майка ми понякога издекламирва един-две стиха на френски и заявява, че ги е научила от нея, Бижу натъртваше по същия начин, и междувременно правеше знаци, че ами да, но за съжаление вече всичко е забравила. Ами да, но за съжаление не е в състояние да забрави въпросната интонация. Всеки четвъртък следобед ходех на уроци по немски, не че толкова ми харесваше.
         Не ми харесва, отгоре на всичко не бива да закъснявам, не закъснявах, нямах наглостта. Спокойно можеше да се отиде и по-рано, ала по-късно – дори не опитах. Редовни часове по чужд език, вместени между часовете с другите й ученици, навярно би отделяла и повече време за мене, ако и аз отделях повече време, във всеки случай никога не срещнах друг ученик у тях, дори когато отивах по-рано. Имаше видими следи от предишния час, учебници, изписани листове, чинийка с шоколадови петна върху масата. Веднъж отидох с цял час по-рано, бях объркал часа, но не се учуди.
         Учудих се аз, имах чувството, че ме чака на вратата с цигарата в ъгълчето на устните си, звъннах и веднага отвори, още натисках звънеца и вратата вече се отваряше. Целувах я по бузата, след което бързо се врътваше и литваше към стаята като вихрушка.
         Не умееше да върви бавно. Всъщност ми се радваше, макар че това съвсем не бе недвусмислено, понеже не даваше израз на радостта си. Нула зрелищност, нещо вътрешно вика навън, скрипти, nun also,9 гласът й скриптеше, ich warte schon auf dich.10 Строго наблягане на граматиката и сега, когато твърдя, че въобще не съм имал желание, съм прекалено изискан. Ich warte nicht darauf11, всеки четвъртък, ако става дума за предмет вместо предлог плюс местоимение – местоимение за обстоятелство. Зубрех думите в автобус № 1 от „Кодай“ до „Жигмонд Мориц“ и винаги се заричах, че от следващия път ще уча.
         Отсега нататък. Ако се отърва, без да ме насмете, след това няма шега, няма измама, ще се захвана да уча сериозно, ама си оставаше измама, защото не се захващах.
         След това уроците по немски прекъснаха, спрях да ходя, не зная защо, нито кога. Не си спомням заради угризения на съвестта, спомням си как слизам от автобуса на “Жигмонд Мориц”, тръгвам по стълбичките на “Химфи” и положението е кофти, понеже не си знам думите както трябва.
         И тогава остава единствено да не правя поне такива смаяни тъпи физиономии, че ausgeliefert sein12. Малък апартамент в Буда, претрупан с картини, книги, стилна мебел, с тежък въздух, кръстницата ми стои на вратата, целувка по бузата, обръща се и в невероятно темпо се втурва, буквално духва навътре. Винаги имаше торта, най-различни видове, когато бях подготвен за урока, получавах торта.
         Ако не бях, и тогава получавах, мисля, че всичките й ученици получаваха торта. Излиза в кухнята, дрънчи нещо, слага си кафе, говори ми оттам, вика, доколкото й позволяват съсипаните от пушене гласни струни, но не отивах при нея, нека вика. Викай, моля. Искаш ли едно парче? Влиза и носи в чинийка “Риго Янчи” с бита сметана или “Жербо”, или “Лукач”, зная, понеже всички, които трябва, знаят.
         Че Бижука определено пазарува винаги там. Бита сметана в порцеланов буркан, няма шега. Никого си няма. Какво значи определено? – означава доброто старо време. А доброто старо време означава преди обсадата. Обсадата, това е войната. Ще запалиш ли?
         Най-напред не можах да разбера, понеже говореше с цигара в уста. И така говори, като междувременно изпуска по цяла стая дим, нищо не се разбира. А не, благодаря. Какво, да не би да не пушиш?
         Какво да кажа? Не започвай, защото няма да можеш да се откажеш, нито аз се отучих, нито майка ти. Нито баща ти. Но дори и да се откажеш, така ще си останеш, един отказал се, който се откаже, така си остава. Истинските алкохолици не кусват капка алкохол. Имаш ли ти въобще воля? Ти, т.е. аз, какво да отговоря наистина. Явно имам.
         Или нямам. Всъщност имам воля, понеже например зимно време преди лягане, след като е проветрено и жилището е ледено студено, се пъхам премръзнал в леглото и когато микроклиматът започва да става поносим и започна да се стоплям, ставам и отивам в банята да си мия зъбите, с воля. Броя до три и така, скачам изпод юргана, няма никакъв смисъл.
         Правя тест на волята си. Толкова, изпробвал съм я, значи имам. За пушенето, затова не пуша, защото от една страна пуша, всеки следобед пушим по един “Работник” в храстите край селския път, това е пушене. Купуваме в смесения магазин на вилната зона един пакет за два форинта и двайсет и цяло лято пушим. От друга страна, на четиринайсетия ми рожден ден след духането на свещичките баща ми направи специално изключение, отвори с театрално движение сребърната семейна кутия за цигари и ми кимна, спокойно да си запаля, ако искам.
         Не спокойно и ако искам, каза: запали си, сине, и аз не си запалих. Спокойно. Толкова спокойно не става.
         Неспокойно навярно щеше да стане. Може и да ми се е искало. Всъщност исках и нищо чудно в това да се изразява волята, от това да се състои, точно това да е, волята се състои от обстоятелствата и от известно безпокойство. Тук трябва да се каже, че по онова време вече не само се терзаех по тренировки, а и играех в детския отбор на Фради 2 или Фради 3, или който там номер по ред, включиха ме няколко пъти, когато след една петъчна тренировка се съставяше отборът и името ми прозвуча, треньорът ми каза, надява се, че е ясно. Че.
         Не искам никакъв цигарен дим.
         Да има тук.
         Първо, че се надява, дава израз на най-неподправените си надежди, пауза, точка, нова мисъл, никакъв цигарен дим, следва нова точка, слага точка, ново изречение, да има тук.
         Имам воля, отговорих на кръстницата си, но не ме остави да довърша, не чу, нямаш, заяви, нямаш никаква воля, понеже воля никой няма. Възхищават се на силната воля, понеже никой не я притежава. И ти си никой, това не го каза, само така прозвуча. Бъркаш ли си например в носа?
         Аз например. Това обаче го каза.
         Защо точно аз. Не, въобще не, отговорих веднага, по рефлекс. Видя ли, това е, и недей да лъжеш, защото всеки си бърка в носа. Угаси Сирената. Не трябва непременно да лъжеш. Понякога се налага, понякога не, но кога се налага и кога не, сам трябва да решиш, никой няма да реши вместо теб, дори и аз. Извади остатъка от цигарето си, тръсна ги в пепелника и го смачка между другите угарки. Пушеше “Сирена”, като майка ми.
         Бърникаше известно време в пепелта, искаше да я угаси както трябва. Пръстите й са жълти, китайски връхчета с червени нокти. Майка ми притискаше на две места книжния филтър, прищипваше го, кръстницата ми го пъхаше в цигарето си. Сирена с филтър плюс цигаре. Лелята на баща ми, класна ръководителка на майка ми в гимназията, тя ги запознала, доста бързо уредила всичко.
         За около минута. Мълниеносна акция, с опростеното войнишко сега и веднага тласнала племенника си, който се бил пръкнал някак прекалено хубав, към своята устата и неозаптена възпитаничка. На която така, поначало, не й допадали красивите мъже.
         И баща ми не й харесвал. Поне в началото, по-късно трябва някак да е свикнала. Човек свиква с едно-друго, другото отминава, а щом е минало, един вид не съществува. Свикваш със свикването. Майка ми я изгонили от гимназията заради демонстрация на комунистическо поведение, тъй като по врече на молитвата преди часовете не скръстила ръце както подобава. Скръстила ги, ама не съвсем.
         Понеже реформаторите не се молят така, обясняваше ми, затова и аз не се молех, защото аз не се моля по този начин. Молех се, но не си бях скръстила ръцете както трябва, само горе-долу, някак така.
         Показва ми. Не както вие, католиците, без да сключвам пръсти, и тогава учителят по вероучение взе да ми крещи и каза, че съм мръсна комунистка. Аз комунистка, представи си. Представяш ли си? Представям си.
         И тогава, като грабнах мастилницата, но само я повдигнах, само толкова. Показва на каква височина, толкова, нали знаеш тогава имахме стъклени мастилници, в които да си топиш перото. И взеха, че ме изключиха, представи се, изхвърлиха ме от всички гимназии в страната без право да продължа, и то като комунистка, какво ще кажеш?
         Не е лошо, нали? И тогава я записали в някакво елитно училище за домакини, и там не станало лесно, толкова голям бил скандалът, но кръстницата ми помогнала. И когато баща ми се върнал от плен, го пратила право при своята възпитаничка, ето адреса, улица “Миклош Хорти”, еди-кой си номер.
         Рядко идва у нас, само на най-големите празници. Ако Бижука се появи, значи празникът е сериозен, винаги в пълно снаряжение, пръстени, обици, колие, с не много силен, но подчертаващ грим. Елегантност, тъмночервена коса, ярко червило, червени нокти, облаци от парфюм, значи е някакъв най-голям празник. Не съм я виждал без грим. На възрастта на баба ми е, тя обаче не се гримираше абсолютно никога. Дори не беше опитвала.
         Според мене не беше опитвала. Преди посещението родителите ми ни правят основен тренинг, че възраст, рождени дни и други подобни не бива да се споменават като тема. Не бива да говорим кой на колко години е, кога е роден, но пък за сметка на това почти всичко останало, освен да се оригваш, е позволено – дори да отвръщаш. Някога трябва да е била хубава, но така гримирана и наоблечена не е.
         Не особено хубава стара жена. Баба ми е хубава, изглеждаха забавно една до друга, макар че всъщност тези неща си ги мисля сега, тогава не забелязвах, не обръщах внимание. И през ум не ми е минавало какво ли си мислят една за друга, как се понасят, не внимавах. А бих могъл да внимавам.
         Разговарят ли, дали разменят повече от едно изречение за каквото и да било, не им обръщах внимание и толкоз. Според мене не разговаряха. Баба ми е калвинистка дворянка от Сатмар, като малка обикаляла къра с флобер13 в ръката, има девет братя, две дъщери и води домакинството на едно средно голямо семейство, кръстницата ми е госпожица от Буда, баща й е бил генерал, немски произход, католичка, много образована, няма деца, няма си никого.
         Само нас. И е пълно със забавни противоположности, баба ходи на църква в неделя предиобед, води и нас на службата, чете Йокаи, евентуално Миксат, не пуши цигари, не се намесва много-много в разговорите, кротка е, понякога е ядосана, когато е ядосана, е най-кротка, Бижука си прави шеги с афоризми от Ницше, хаплива е, отегчена, има черен хумор и обожава, когато спорят с нея. Не обичаха особено да спорят с нея. Коледа, обедът се е проточил в следобедните часове, разгорещена дискусия за комунизма, ситуацията е напрегната, на цялото семейство му е писнало от мене, с изключение на Бижу, тя по-скоро се наслаждава и весело скрипти. Глупости, казва, глупак си и се смее, разклаща накъдрената си глава.
         Значи аз според нея.
         Съм глупакът. Баща ми гледа мрачно пред себе си, майка ми се обажда понякога, никакви аргументи, непрекъснато повтаря да престана най-сетне. Не преставам, защото от къде на къде? Отива в кухнята.
         Връща се, познатото мъченическо лице, сцената е ужасно театрална, вечно развалям всичко, развалям таковата, защо непременно трябва. Всичко, ама всичко. Най-светите празници.
         Да развалям. През това време кръстницата се гневи благоразположено, след което изведнъж възниква въпросът дали пуша и побутва с пръст табакерата си към мене, но не пуша. Знае, този въпрос сме го обсъждали един-два пъти, защо ми излиза тогава с него. А, да, и какво ставало с момичетата? Въпросът с момичетата.
         А, да, и. Въпросът с момичетата, какво да става, нищо, и сега въобще не става въпрос за това. Винаги беше с нас на Коледа, коледните вечери миришеха на Бижу от парфюма й. Донасяше пралине „Тоблер“ в сребриста алуминиева кутия. Живее сама, в малката стая е бившата й слугиня, знаех коя е вратата, влиза се през банята, казано ми е да не ходя там.
         Да не й преча, всеки път ми го повтаряше, болна е горката Магдика. почти не виждах въпросната госпожа, никога не се показваше, когато бях там. Дребна гърбава женица, шмугне се през антрето, не успяваш дори да я поздравиш, тя е Магдика. Мъжът на кръстницата ми бил щабен полковник, не се върнал от плен, старият господин виси над бюрото до баща й, маслено платно с червендалест брадат генерал във ференцйошка14, военните са се вторачили в тебе от стената, не можеш да се извъртиш така, че да не.
         Неделен следобед в края на лятото, цялата фамилия се е насъбрала в градината, седях под черешата на сгъваем стол и честно казано, може и да съм пишел. Отгоре на всичко за съжаление пишех стихотворение, при това се криех, когато кръстницата изведнъж скочи от масата, с поразителна скорост прекоси през току-що насадените ягоди и започна с онова: лирика или проза.
         Едва успях да затворя тетрадката, направих го съвсем рефлективно, треснах страниците. О, да, едно дърво е твърде удобен свидетел. Без това исках да приключа, щях да ходя на игрището. Стоеше зад мене, за късмет не е добре със зрението, премигваше зад дебелите стъкла на очилата си. В такива случаи човек трябва да стане, по-скоро да скочи, така бях възпитан.
         Като пружина. Като топка. Нищо, май вдигам температура, отговорих, идея нямам защо. Стоим един срещу друг, стига едва до пъпа ми. Температура, това успях да измисля от уплаха, това ми дойде на ум, толкова успях от раз, макар и да беше истина, че ми беше адски горещо.
         Стана ми горещо. Най-добрият лек за това е малко здраве, каза, в случай че си болен, в подобна тъжна ситуация.
         Това също било някакъв афоризъм на Ницше.
         Умря от рак. Беше се стопила до кости. Бях войник, рядко я посещавах. По-точно веднъж. Ами като не ме пускат напоследък. Носеше тюрбан на главата си, лицето й беше обилно посипано с руж, премигваше често-често. Следващия път ще ти донеса няколко, казах й, ще ги препиша на чисто, така и без това не може да се четат. След което не.
         Аз наследих книгите й. За съжаление вече всичко, ама всичко съм забравила, съобщава от време на време майка ми с известна гордост, би трябвало да чета понякога на френски, не мислиш ли? Нали знаеш, че мене Бижу ме е учила?

 

 

         7.

 

         Че няма да се женя, не е било решавано. Никаква концепция, не съм решавал, но не се ожених без каквото и да било решение. Или все пак ще трябва да е имало някакво решение и по въпроса. Бих могъл спокойно да се оженя, ако се оженя, добре, създавам семейство и всичко е наред, цялото онова щастливо семейно размножаване. Всичките ми баби и дядовци са имали по около десетина братя и сестри, след Съглашението15, размножаване в най-точния смисъл на думата, не ми се вярва, че какъвто и да е разплодителен аргумент би могъл да бъде подходящ в подкрепа на женитбата, възможно е, това да е най-подходящият аргумент. Не се ожених за К.
         Баща ми искаше да я взема.Ако се бях оженил, щях да зарежа писането. Което още не бях започнал.
         Така все пак ми е по-трудно да го зарежа, сигурно и затова не съм го зарязал. Не се ожених заради скуката. Не ми беше скучно с К., просто точно тогава беше тя, а веднага след това – друга. Обажда ми се да й отделя време, отделям й, да отидем да се разхождаме, имам време, не се разхождам, това е най-трудното. Сърцето ми ще се скъса, това е най-трудното. Най-трудно е да си в крачка. Няма те, едва й чувам гласа, говори тихо или отдалечава слушалката, отдалечава от себе си. Да отидем на разходка или пък. Прекъсва.
         В такива случаи обикновено приключва, след или пък спира за един безкрайно дълъг миг. Някъде. Пак мълчи, телефонът прищраква, щрака гадината, чувам, после оставя слушалката. Не й отговорих. Господи.
         Не отговарям, това ли е отговорът? Това. Само промяната, след която идва друг вариант, ако дойде, понеже окончателно съм зарязал нещо и се захващам за друго. Зарязвам, захващам се. Аз започнах, а ти спря, не е ли така? – казва К. Как да не е.
         Отговарям от немай-къде, в такива случаи обикновено с всичко се съгласявам, с какво се съгласявам? Със сила успявам да се възпра да не я притисна към актуалното си аз. Притеснение, породено от същата материя на страха, но защо се възпирам, защо ме е срам, че ми е толкова важно да я докосна. И то с все сила.
         Да докосна гърдите й, да почувствам гърдите й, наистина е смешно, и то до смърт, за късмет правя нещо съвсем друго, не това, което диктуват идиотските ми чувства. Други движения, други очертания на друго тяло, същото болезнено привличане, дълго ми говори, гледа ме, не разбира, очевидно не е за разбиране онова, което искам.
         Едно-две деца, какво би било все пак. Хубаво. Свързана с болка, умора и раздразнение, лепкава, разместваща нещата, не основно, но още в самото начало преобръщаща реда човешка машина, има място и за нея. Въпросът е само, докога трае началото, кога идва краят на началото.
         В такива случаи момичетата подлудяват, от какво ли, залива ги, изпълва ги до уши мармаладът на майчинството, заливат и мене, изтласкват ме от мястото ми. Вълната е помитаща, сладка лепкавост, целите лепнат от нея, като мухоловки, лесно лепваш за тях, понеже и на тебе ти харесва този вкус, вкусът на майчинството.
         Най-добре би било така да си останеш, накиснат в мармалада, почти не мърдам, в замяна на това въобще не ми е ясно какво е това вечно безумно движение. Тръгвам си, до гуша в меда, към най-невъобразимите тъй наречени места, заради други жени, общо взето е все едно заради коя, само и само да се случи нещо най-сетне, и нищо не се случва, ако не се брои цялата неописуема лутаница. Или ще сваля някоя, или не, да речем съм свалил и тогава какво, ами това, че пак започва обичайната въртележка, непоносимото се завърта отначало и въпреки това следващия път пак тръгвам.
         Това се случваше, неописуемо и лутаница, и щом се случеше, отмятах поредната лутаница, изпълнил съм плана за днес, влача се към къщи, ужасно неловко. Скучно.
         Скучно, скучно. Изваждаш си палтото от гардероба, обличаш го, нямаш си никого, тръгваш за вкъщи, мъгла и студ, не символично, а действително. Какво става, тук да не би непрекъснато да има мъгла?
         На Рожадомб? От Рожадомб до улица “Сонди”? И си нямаш никой, ама никой на този свят? Или просто си се изпотил под найлоновата риза след мускулатурните упражнения?
         През септември 1986-а изпратих К. до училището, където и аз бях учил преди това. Чакаше своя син първокласник. Същите миризми, всичко ехти по същия начин, стояхме край парапета до входната врата в протяжната детска миризма, безбройните машинки се из-+сипваха с писъци навън, бутаха се и се блъскаха, едното се изтърколи към мене и ме хвана за панталона. Беше се вкопчило в крачола на панталона ми със закачени за джобовете ми ръце и гледаше нагоре. Какво гледа? И този, когото гледа, не съм ли аз?

 

 

         8.

 

         Седях на табуретка край кухненската маса на бутилка водка и наблюдавах как жените се пазят една друга. Пазят се една друга. Табуретка с чекмедженца, в чекмедженцата туби с боя за обувки, стената се разпада, системата я разрушава, от тавана се лющи блажната боя, пада в чиниите, върху сандвичите. Момичетата се пазят една друга, сякаш предварително са се уговорили, това им е продукцията, един вид работа, не мога да я взривя.
         Даже си приличат. Какви са тези, роднини ли са?
         В кухнята мирише на панирано месо, върху панираното месо е паднало извито парченце от боята с цвят на жълтък, вътре танцуват, адски са еднообразни. Пуснати са и телевизорът, и грамофонът, скачат на музиката, до която са по-близо. Водката я донесоха новодошлите, четири момичета, слагат я на бюфета, оставят си нещата до мене и изчезват. Ставам, всичко е в движение, търся едно от момичетата, гледа танцуващите, опряна на стената, взема бутилката от ръката ми, пие, вижда се, че не й харесва.
         И на мене. Водя я в банята.
         Влизаме, не трябва да я водя. Стоиш пред банята с някаква жена, понеже е заета. Не жената. Не знаеш коя е, нито името й, някаква си Виктория, има хубав задник. Баба почина на Коледа. В края на лятото умря Нанди Салкаи. От години не го бях виждал, уволни се, не го приеха в университета, заряза писането. Не ми се обаждаше, когато го търсех, все нямаше време.
         Обадя му се, а той няма време и не ми се обажда след това. Имаше едно тъмносиньо сако от шлиферен плат, с него го погребаха. Може и черно да е било, но да е избеляло, да се е обезцветило на слънцето. Влизам в банята с момичето, затварям вратата, слагам райбера, не съм пиян, даже съм напълно трезвен. С някаква съвсем чужда жена стоях и чаках да излязат от банята. Музиката се чува от две различни посоки. Ожени се. Влюби се в мене.
         Аз съм честен, на мене може да се разчита, никога не съм мамил човека, който ми се е доверил. Затварям капака на тоалетната чиния, сядам. Окей, имаш късмет, това не го обичам, казва, даже ми е противно, не ме гледа, коленичи, затваря очи и го прави със затворени очи. Гледай насам. Нагоре. Да се оженя. Музиката е доста тъпа, а аз си тактувам с крак. Трябва да ги накарам.
         Предпазливо, на порции, но не незабавно. Отначало не иска, изключено, и когато от леност вече почти си се отказал, в момента около отказването кандисва. От което незабавно формира права над тебе, повишава звука, декларира, поставя нови акценти, понеси го спокойно, не е наложително да отговаряш всеки път. В известен смисъл вече съм женен, по-добре да не отговарям на приказките й, ако не отговоря два пъти последователно, спира, защото започва да се чуди. Защото била омъжена в ГДР, но сега вече окончателно се е върнала, макар че там се строят страхотно много жилища, въобще не мога да си представя, няма такава мизерия и проблеми с жилищата като у нас. Мъжът й е мил.
         Мъжът ми е много по-мил, знаеш ли колко е мил? Въобще идея си нямаш. Никога не й иска такова нещо.
         Какво, какво, да го смуча например. Кажи ми как да те смуча, добре? Сега добре ли е? Не те ли боли?
         А така като го правя? Изпращаш жена си до вкъщи и облегнат на входната врата я подканваш да те осмуче. Не ще. Хайде. Не, хайде, не, тъй върви известно време, когато на вратата се появява сестрата на жена ти и започва да й крещи ще го осмучеш ли или да го осмуча аз, или ще кажа на майка, мога да повикам и татко да му лъсне бастуна, само и само да се махне от звънеца. Отвращава ме смрадта, крещи някаква жена от антрето. Или смъртта?

 

 

         9.

 

         В деня, в който се уволних, отидох на вилата. Бяха прекарали ток, имаше електрическа печка, включих я, изчаках да се затопли, след което я изключих. В съседство строяха, бяха отсекли всички овошки, започнали със старото орехово дърво близо до нашата ограда. Разходих се до магазина, взех нещо за вечеря. Вдишах миризмата на чимширените храсти на ъгъла на улица “Крал Матяш”.
         Преди това се огледах дали не ме вижда някой. Не знам, но според мен не са имали право да отсекат ореха. Дали сестра ми се е съгласила? Без да сме се уговаряли, но се знаеше, така се бе получило, че вилата ще е за нея, оженва се, това си избира, активен избор, няма нищо, преглътни.
         Изтърпи, край на всичко, край на градината ни, застрояват всичко, най-напред съседния двор, после нашия, ще разрушат къщичката и ще отсекат едно след друго, знам ли какво, сливата, ябълката. На едно от футболните игрища се строи двуетажна кооперация, на другото е планирано училище, какво, не ти ли харесва? Там на ъгъла, в подножието на камбаната Лацика всеки ден пееше своето “бим-бам” на вечернята в шест. Старо куче вълча порода се е излегнало напреки на тротоара, заобикалям го. Мирише лошо.
         Знам, че мирише и го заобикалям, за да не усетя миризмата, но пак я усещам. Виждам за миг Лигата, за късмет той не ме забелязва, забързал се е за гарата. На игрището няма никой, футболната врата е изчезнала. По това време започвахме. Черешите са презрели, на върха на дървото съхнат няколко забравени зърна. Явно не идват да играят. Вече не идват.
         Нямат време. Слязох до брега на Дунав, поплувах, не ми хареса, стоях няколко минути на брега, наоколо бръмчаха комари, разгоних цяло ято. Карам колелото към къщи, пляскам се с все сила. Върнах се в Будапеща.
         А вкъщи извадих от чекмеджето на скрина военната си книжка, увих я във вестник, хвърлих я в кахлената печка и я запалих. Средата на юни, нормално топло лятно време, огънят в печката гори, нямаше никакъв смисъл, нулев ефект, направих го от немай- къде, просто за да правя нещо.
         Правя нещо все пак, паля огън в печката. През есента на 1956-а закараха сестричката ми в болницата “Сент Ласло” с тежко заразно заболяване. Лежеше в средната стая, не до прозореца, бяха преместили леглото оттам. Жилището се напълни с хора, чужди миризми, санитари с черни мундири, в суматохата не ми обръщаха внимание. Занимаваха се с нея, не аз съм болният, а тя. Играех си пред печката, не гледах нататък. Не гледах натам, на масата имаше отворен буркан с компот от праскови, него гледах.
         Не беше за мене, не е отворен за мене, а за сестра ми, но тя не го яде, защото е болна. Стене. Тъмнозелена кахлена печка с тънки като косъмчета пукнатини, емайлът се е напукал, в една кана са наредени дървени цепеници, огънят гори, изскача по някоя искра и още във въздуха угасва. Мъже в черни униформи слагат сестра ми на носилката и я носят надолу по стълбите, към някакво специално място. Играчките й също.
         Всички играчки, дрехи, всичко, което взеха заедно с нея, го изгориха. И моята играчка, мечето ми. Родителите ми й го бяха занесли и след това не можеше да се вземе обратно. Казаха ми какво се е случило с мечето, не на игра, хвърлят всичко в казана и го изгарят, понеже е заразено.
         Мечето ми е заразно, дълго не ми даваше мира, бяха изгорили заразеното ми мече. Баща ми пали печката, а аз се сещам за мечето.
         С тъжната си муцунка. Плаках заради него, струва ми се, веднъж поне плаках със сигурност, затворих се в банята да плача, но само веднъж. Нослето му е пухкаво, възможно най-тъжната материя, морската трева беше изпаднала, човек можеше да му натисне носа. На първо причастие трябваше да се изповядам, ама какво да изповядам.
         Какво, за бога, да изповядвам? Вземам лист хартия и си измислям, все едно пиша съчинение, давай, да видим греховете. Имам следните грехове и ги написвам едно под друго.
         Списък на греховете ми. Съчиненията не са силната ми страна. Тая работа с мечето не ми дойде на ум, дето го бяха изгорили заради сестра ми. Едното стъклено око на мечето ми висеше малко навън от очната ябълка, кандилкаше се. Толкова ми се щеше сам да изям компота от праскови, но не ми позволяваха.
         Не съм свободен. Общо взето, бих заявил макар и с риск, че знам какво е свобода. Когато ме пуснаха от казармата, минах пеша по моста на Свободата, това е. Нищо не усетих, беше топло, точно над Дунав леко ме втресе от внезапно извилия вятър, на ъгъла на Ринга си купих сладолед, вкъщи нямаше никой, седнах във фотьойла, щорите бяха спуснати, в стаята цареше хлад. В университета не ме бяха приели, поради липса на места, съобщението беше пристигнало, знаех си, че няма да успея.
         Но не и това, какво ще последва. Нямам работа, лежа на леглото, търся във вестника обяви за работа. Сестра ми скъса документите си за кандидатстване, когато баща ми й каза, че бездруго няма да я приемат, и това е решение.
         На парченца колкото палеца й. Разпилени хартийки върху килима на дядо. Старая се да се стегна, опитвам да чета, а като мине малко време, правя опит да се обърна на другата страна. Добре, сега се надигам, отивам в кухнята, успях да стана, умея да ставам съвсем хубаво. Според тях на мен не може да ми се угоди, капризен съм като словак и т.н.
         Словак, по-точно сред дивите круши. Предварително ми бяха казали, че няма да ме приемат в университета, нямам никакъв шанс. Сестра ми дори не опита. Някой ходи по покрива.
         Видях през прозореца как някакъв човек излезе на покрива на отсрещната сграда, не се наложи дори да се надигна от леглото. Излезе през капандурата, надигна се и се изправи, пазеше равновесие с ръце, седнал на керемидите, се плъзна до стрехата и оттам се загледа надолу, към пътното платно.
         Чух, че някаква възрастна жена се разкрещя от отсрещния прозорец. Тази жена бездруго непрекъснато висеше облакътена на прозореца, подпираше перваза, наблюдаваше улицата, сякаш й плащаха заплата за това. Плътта на ръката й се разливаше по перваза, облягаше глава върху нея, може и да подремваше, но главата й се движеше нагоре-надолу, сякаш дъвчеше непрекъснато.
         Но нищо интересно не се случи, след като се наседя на ръба на стрехата, мъжът предпазливо се придвижи до капандурата, влезе вътре и изчезна. Явно беше премислил нещата. Нищо не беше мислил. Направил го е на шега, заради някакъв облог. Съвсем в края на 1944-а кварталът е бил бомбардиран, две къщи са изчезнали. По стените има следи от куршуми, руснаците стреляли безразборно по време на обсадата, накъдето им се обърне дулото на автомата. Изстрелвали по цял пълнител от страх.
         Човекът се показа през капандурата, никъде не се държеше, пазейки равновесие, мина по пътя на коминочистачите, дъсченият под се извиваше в дъга. И тогава, така помня, дойде безумната сцена с пищящата старица и оня глупак, който се правеше на въжеиграч точно на ръба на стрехата и чакаше нещо да го блъсне оттам, подразбираше се от само себе си. Това е положението, това е схемата, каквото и да правиш. Каквото и да правя. До припадък. Освен да взема и скоростно да се омета оттук?

 

         А.

 

         Словакът между впрочем, всеки знае, избира крушите, понеже още заранта, на път от Берегшом за Берегсас, същият този словак забелязал подредена купчина с диви круши и ги препикал ей така, на шега, да, ама като се връщал следобед в жегата, крачейки жаден по обратния път, спрял до купчината диви круши и взел да ги избира, и тази не е препикана, и тази не е, тъй да се каже, нали.
         Някакъв луд по долно бельо маха с ръце и се шматка по покрива. Стъпва на издадената над улицата стреха, надвесва се, сякаш за пред публиката, понеже наистина го прави за публиката, всеки така си представя насъбраната публика, той се клатушка около оста си, после отскача и като при скок във вода, описвайки огромна дъга, пада насред улицата с главата надолу, нека да остане този вариант. С главата напред, надолу, в една прекалено регламентирана пропаст.

 

 

 

 

---

 

 

 

Бележки на преводача:

 

 

1 От поговорката „Ако светът е Божи калпак, Унгария е китката, с която е закичен.” [горе]
2 „Осакатена Унгария“ страната бива наричана след Трианонския договор (1920). Изразът предизвиква силни националистически страсти. [горе]
3 Вилхелм Фуртвенглер (1886-1954) – талантлив немски диригент, по време на хитлеризма не напуска Германия и през 1936 г. приема поста главен диригент на Берлинската опера, въпреки че има покана за същия пост в Нюйоркската филхармония. Едва към края на войната емигрира в Швейцария. [горе]
4 nonchalance (фр) – небрежност, безгрижие, отпуснатост, ленивост; равнодушие, апатия. [горе]
5 Нито един ангел няма да слезе. [горе]
6 Моето сърце. [горе]
7 Хоп, хоп, коннико, моето сърце вече няма да тупти. Популярна песен на „Рамщайн“. [горе]
8 Анете фон Дросте Хюлсхоф, германска поетеса, изобразена на банкнотата от 20 марки. [горе]
9 Така значи. [горе]
10 Вече те очаквах. [горе]
11 Няма повече да чакам. [горе]
12 Да съм зависим. [горе]
13 Флобер – малък пистолет за стрелба по дребни птици или за момчешка забава. [горе]
14 Дълго до коленете сако, официално облекло от времето на Франц Йосиф ІІ (1848-1916). [горе]
15 Съглашението от 1867 между Австрия и Унгария, в резултат на което се създава Австро-Унгария. [горе]

 

 

 

Книгата предстои да излезе с марката на Издателство „Ерго“. Премиерата й ще бъде на 09.03.2009 г. от 18:00 ч. в Унгарския културен институт в София. Специално за случая в България ще дойде и самият автор.

 

 

Електронна публикация на 04. март 2009 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]