Фатос Конголи

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

СЪНЯТ НА ДАМОКЪЛ

 

Фатос Конголи

 

Превод от албански: Зоя Костадинова

 

 

10.

 

 

         Улових се, че ридая. Каза ми, че така доникъде няма да стигна. Говореше ми с пренебрежение. В първия момент не го видях, чувах само гласа му - учудващо пресипнал, с гъгнещ тембър, като че идващ някъде от дълбоко. Беше се скрил в ъгъла - това означаваше, че всеки момент можеше да довтаса линейката, полицията или и двете заедно - реши да ми говори с пренебрежение, с менторски тон. Няма какво да се страхуваш от Едип, от него няма да видиш нищо лошо. От теб се иска само една апология. Но ти не можеш да я изградиш, като се правиш, че аз не съществувам, не можеш да се криеш от мен и да се занимаваш с незначителни неща.
         Той седеше в креслото до запаления абажур и аз, без да мога да откъсна поглед от вазата с цветя, с цялата празнота, която чувствах в себе си, се опитах да обясня състоянието на нещата. Не можех да определя дали се намирам в старата къща пред бюрото си, разтърсван от мисълта за извършения грях и ужаса, че никога няма да намеря гробовете, където трябваше да сложа цветята или кошмарното предчувствие, че паметта ми не може да подреди своите разпокъсани парченца, объркани във времето и пространството като миш-маш, без край и начало.
         Грешиш, отвърна ми той. Това са само впечатления, миражи, които съзнанието ти ражда. Истината е друга - обясних ти. Ти си хванат в мрежата на виртуалния паяк, също както аз съм затворен в музея на призраците от миналото и също като Хамлет, бих казал: Това е въпросът. За мен и за теб. Има два пътя: или да ме изгониш оттук и аз да се спася от сенките, или да завърша моята история и ти да се освободиш от мрежата. Защото когато съществувах аз, теб те нямаше, а когато ти дойде, изчезнах аз. Ние сме, така да се каже, взаимно изключващи се. Изключване, което се случи в определен момент, в определена точка, там, където нашите траектории се пресякоха. Като две дъги в пространството, едната нараства, другата се смалява. От този момент нататък постоянно се отдалечаваме до безкрай, всеки от нас поема в себе си моментът на прекъсването. За теб въпросната точка обозначава началото на света, разширяване на пространството. За мен точно обратното - свиването на света и събирането на пространството в една точка. Аз станах като черна дупка, една загаснала звезда. Не знаех, че тичайки по траекторията към мястото на срещата ни с теб, аз всъщност тичам към смъртта на мама. Ти знаеше ли, че идвайки към срещата с мен, се приближаваш към смъртта на мама?
          В началото тя започна да губи цвета си, пребледня, после отслабна. Нямаше сили да прави нищо и се наложи да постъпи в болница. Когато отидох да я видя първия път, тя беше в стая с тежка миризма заедно с четири други жени. Мама беше най-зле от всички. Опита се да се усмихне, а на мен ми се доплака. Баща ми бе заръчал да се държа. След месец тя умря, през цялото това време той не ми разрешаваше да я виждам, искам да кажа, че не ме вземаше със себе си, независимо че бях изпълнил желанието му - опитвах се да не издавам колко ми е тежко, даже се усмихвах на мама, държах се мъжки и моето мъжество накара останалите жени да се просълзят. Но не става дума за това. Исках да хвърля светлина върху момента, в който нашите траектории се пресякоха и аз изчезнах, а ти зае моето място.
         Това се случи, когато една сутрин баща ми се върна от болницата, беше разстроен, постави ръка на рамото ми и отново, като рефрен, ми каза да бъда силен. Нямаше нужда да ми обяснява - разбрах какво се бе случило. Излязох от къщи. Започнах бавно да слизам по стълбите, объркан или по-скоро изморен от усилието да се държа и да бъда силен. Вървях, без да осъзнавам нищо, тогава се сблъсках с някого. В първия момент дори не обърнах внимание на случилото се - просто продължих надолу.
         Това беше ти. Като слязох две-три стъпала, не можах да сдържа любопитството си, спрях и се обърнах. И ти стоеше обърнат към мен. Гледахме се право в очите. Един от нас не издържа и продължи по пътя си, мърморейки нещо объркано за чудовищната несправедливост на света. Излязох навън. Там видях абсурдна гледка. Пред очите ми плачеха тълпи хора, жени скубеха косите си. Всичко беше като в мъгла и тогава аз изчезнах, без да разбера кого оплакваха тези хора, за кого скубеха косите си жените и какво имаше предвид ти, като проклинаше чудовищната несправедливост на света.
         Много е просто, отвърнах, и ми се искаше да завия. Гласът му звучеше странно. Говореше пресипнало, като старец-столетник и това ме дразнеше, изопваше нервите ми. Напомняше ми за нещо познато, вече преживяно, ала не можех да разбера точно какво е. Спри да ме измъчваш с този дрезгав глас, исках да изкрещя и да го наругая. Но той трепереше като в треска и ми стана жал за него.
         Много е просто, зашепнах. Беше април 1985 година. Ти си отиде заедно с мама и ми остави опустошителна празнота. Тогава баща ми каза, че вече не съм дете, бях на петнадесет, когато изпратих мама в гроба. Умря от левкемия. Болестта я грабна бързо - само за няколко месеца, а ти се промени, не можеше да останеш повече и избяга.
         Рано сутринта баща ми се върна от болницата разстроен, постави ръка на рамото ми и аз разбрах, че мама е починала. Вътре в мен нещо се скъса, сякаш че се плъзнах и пропаднах в пропаст. Осъзнах, че ме напускаш. Татко ме помоли да оправим моята стая, където щяха да поставят ковчега и където щяха да идват жените. Махнахме всички неща, а отстрани наредихме столове. Мъжете щяха да се събират в стая от отсрещния апартамент, която съседът ни освободи за тази цел.
         Не дойдоха много хора и това беше заради тълпите, дето ревяха в истерия. Естествено, че сълзите не бяха за майка ми. Сред малкото хора, дошли да я изпратят, никой не плачеше и никой не скубеше косите си. По-късно познати на баща ми се оправдаваха, че било невъзможно да не вземат участие в колективното изпращане на Големия циклоп и затова не могли да дойдат у нас. В същия ден погребваха Големия циклоп с траурна музика, кервани венци и безкрайни процесии. Като роби, които ужасени изпращаха мъртвия си владетел. Объркани, незнаещи какво ще правят без познатия камшик.
         Нашият кортеж мина през опустелите улици на града. И когато двамата гробари засипаха с пръст гроба на мама, си помислих колко нещастна, колко двулична е човешката раса. Баща ми постави венец. Аз само букет цветя. Бели и червени карамфили. Като тези в порцелановата ваза с дионисиеви мотиви. Виждаш ли ги?
         Не получих отговор. Той беше изчезнал. Вазата наистина стоеше върху масата, но в нея нямаше карамфили, нито бели, нито червени. Имаше само един голям букет рози. А в стаята се усещаше аромат на парфюм - този на Дизи. Но защо във вазата имаше рози. Дизи бе оставила букет с бели и червени карамфили.

 

 

11.

 

         Когато те се върнаха, аз отдавна бях махнал от стаята си вазата с карамфилите. Върнаха се вечерта, съвсем неочаквано. Чух познатия шум на двигателя на тойотата, гласовете им, трясъка на гаражната порта и предположих, че междувременно се бяха свързали и че баща ми бе минал покрай къщата на Дизи, за да я вземе. Не отвориха вратата с ключ, позвъниха на звънеца. Наложи се да им отворя.
         Най-напред се показа баща ми с куфар в ръка. Прегърна ме, усетих приятния мирис на тялото му и срещнах погледа на Дизи. И двамата изглеждаха измъчени, измъчен бях и аз. В този момент открих, че мога прекрасно да се преструвам.
         А иначе подаръците бяха специални. Дизи въздъхна доволно, когато той извади от куфара една черна лятна рокля; въпреки че възклицанието бе доста умерено, тя явно беше приятно изненадана. Дизи не се изненадваше лесно от такива неща и реакцията й ме накара да мисля, че роклята е фирмена и много скъпа. За мен беше купил чифт маратонки „Фиата" и аз също показах умерено задоволство. Ужасих се от факта, че мога да се преструвам толкова добре. Но как беше възможно Дизи да го прави толкова добре. И накрая баща ми, как можеше той (въпреки че не знаеше за най-важното, за предателството на сина му и изневярата на съпругата му) да се преструва така, като че ли през цялото време единствената му грижа са били тези подаръци, които със сигурност беше купил заедно с Аня. Дизи започна да приготвя нещо за вечеря и аз намерих повод да се махна, ял съм, казах им, и се прибрах в стаята си. Тогава се убедих, че не мога повече да остана в този дом. Почувствах го още по-силно малко по-късно, когато в коридора се чуха стъпките им, отваряне и затваряне на врати, движение от кухнята в банята и от банята в стаята, докато всичко се успокои и настана тишина, а аз започнах неспокойно да се въртя в леглото. Нямаше как да не си ги представям вкопчени един в друг и това ме караше да страдам. За миг ми се стори, че чувам приглушени стонове и си помислих, че сега Дизи иска от баща ми да завърже ръцете й за кревата, както бе поискала това от мен, и накрая ще го захапе за гърдите, както беше захапала мен. Станах и отидох до прозореца. Не се помръдваше нито едно листо по дърветата. Отвън царуваше дълбока тишина, успокоих се и се върнах в леглото. Но щом поставих глава на възглавницата, отново ме нападнаха невидими шумове и аз попаднах в клопката на фантазиите и тази хватка ме подлудяваше. Нямаше да издържа така всяка нощ, когато оставах сам, а те се затваряха в стаята си. Слава богу мъчението не продължи дълго. Накрая те заминаха за две седмици на Корфу. Но двете седмици щяха да отлетят бързо и въпреки че възстанових донякъде равновесие, аз не можех да знам в какво русло щеше да попадне моето мъчение.
         Срещнах Йон. Той беше последният човек, който ми хрумваше, че мога да срещна. Трябваше ми дори известно време, за да се сетя кой е и откъде го познавам.
         Не знаех, че работи като барман в кафе-бар „Пасифик". Не бях влизал никога в заведението. Считаше се за едно от най-скъпите в града. Беше някак си встрани от центъра, на почти скрито място в уличките, като че ли беше построено в този район именно за да бъдат избегнати любопитните погледи, и това го обвиваше с тайнственост. Не отидох, за да разкривам някаква тайна. След дълго безцелно скитане краката ми сами ме отведоха там, бях скапан и ако не бях влязъл вътре, щях да се просна на земята от изтощение. Изкачвайки облицованите с кадифе стълби, които ме изведоха в един прохладен заради климатика салон, изобщо не можех да си представя че щях да работя там като келнер. Но нещата се случиха бързо и когато баща ми се върна от Корфу, аз го поставих пред свършен факт: същия ден бях започнал работа. Причината за всичко беше една келнерка. Не я познавах изобщо, но винаги мислено съм й благодарил като на светица: за мой късмет на нея є бе хрумнало да избяга с приятеля си някъде в Гърция или Италия. И тя освободила мястото. Йон на шега го предложи на мен. А аз за негова изненада приех предложението му сериозно.
         Решението да започна работа като келнер скандализира баща ми. Спорихме, даже се скарахме в присъствието на Дизи. Той поиска да му посоча една причина, поне един аргумент в подкрепа на хрумването ми - това беше най-слабото ми място. Не бях в състояние да посоча нищо, което да аргументира действията ми. Тогава Дизи се намеси в разговора на моя страна. Ергус е на възраст, когато може сам да решава, изтъкна тя. Ако заедно със следването е в състояние да издържи на самостоятелен живот, толкова по-добре. Баща ми се видя принуден да се предаде. Бе разстроен, наранен, засегнат. Контактите помежду ни ставаха все по-редки.
         Кафе-бар „Пасифик" не беше заведение като останалите. На езика на киното то се явяваше нещо като суперзвезда. Фасадата му бе слабо осветена и освен паркираните отпред коли, там от сутрин до вечер нямаше никакви признаци на живот. Паркингът винаги бе пълен. Имаше всякакви автомобили, включително и последен вик на модата. Това беше особеното - заведението се ръководеше по логиката на колите. За нас, келнерите, спазването на тази логика бе първото условие от договора. Имахме право да влизаме само в залата, която обслужваме. Проявата на любопитство се смяташе за нарушение и се наказваше строго. Да се придържам към въпросното правило за мен не представляваше никаква трудност - не страдах от прекалено любопитство. Освен това се оказа, че съм имал късмет - напусналата келнерка обслужвала най-скромния салон на „Пасифик". Наричаше се залата на интелектуалците. По-скоро би трябвало да се нарече залата с картините. По стените є висяха много картини и Йон ми обясни, че една част от тях собственикът, т. е. чичо му, купил преди време от студенти в Академията по изкуствата. Обикновено тази зала се пълнеше с клиенти, които почти нищо не консумираха и всички им викаха интелектуалци, само за да се характеризира този вид клиентела - последната в класацията на клиентите. Няма да изброявам всички: на първо място бяха политиците, после идваха държавните служители и управляващите, следвани от бизнесмените. Журналистите се навъртаха около всички.
         Когато пристигаха по-луксозни коли, собственикът излизаше пред входа, за да посрещне лично новодошлите. Що се отнася до интелектуалците, то те приличаха на картините, окачени по стените в описаната залата.
         Като келнер, независимо от сезона бях длъжен да нося черен панталон, лъснати черни обувки, черен елек, бяла риза с къс или дълъг ръкав и папийонка. С това облекло аз приличах на пингвин от ледовете на Антарктида. Така ми каза Линда. Не си спомням по какъв повод направи сравнението. Но съм сигурен в едно - тогава бяхме всички заедно. Спарт също беше с нас.
         Не бях забравил Спарт. И цял век да не го бях виждал, пак нямаше да го забравя. Не се бяхме виждали може би няколко месеца или няколко години. Когато се срещнахме, ми се стори, че бе изминала цяла вечност.
         Веднага го познах, въпреки че носеше дълга коса. Косата му бе черна и гъста. Когато бяхме в гимназията, тя падаше на челото му, сега беше до раменете и закриваше лицето му. За да не му пречи, той често я връзваше отзад. Познах го веднага. Беше ден като всички останали дни, ако не се смята това, че валеше дъжд и докато вървях по пътя от факултета към „Пасифик" бях се намокрил до кости. В момента, в който стрелките на часовниците във всички зали щяха да се заковат на цифрата две, започваше моята смяна - винаги втора.
         Те бяха седнали на масата до аквариума. В залата с картините на влизане от дясната страна имаше един аквариум. Спарт не показа някаква особена радост от факта, че ме вижда - вероятните причини за реакцията му бяха няколко. Не се бяхме срещали толкова отдавна, а и той изобщо не очакваше да ме види в това заведение и с тази униформа. Другата причина със сигурност беше дъждът - Спарт също бе мокър, но за разлика от мен нямаше къде да се преоблече. А може би се държеше така, защото не беше сам - бе в компанията на едно високо, русо момче с дънки и кожено яке. Спарт го представи като Джеймс. Не беше англичанин, нито американец. Никога никой от нас не разбра какъв точно е Джеймс, откъде идваше и какво правеше. Със Спарт говореше на английски. По мое мнение неговият английски бе блестящ. С Роза пък си бъбреше на италиански. Според Роза въпреки съвършения му италиански, вероятността да е италианец беше малка. С Линда поиска да си общува на френски - тя знаеше малко френски. Нейното мнение беше странно: френският на Джеймс приличал на френски от областта Музече (б.п. Област в Южна Албания). Независимо от всичко той носеше звучно англо-саксонско име и това засенчваше всякакви други неясни обстоятелства. На врата му висеше нещо, което аз първо помислих за кръст. Всъщност беше медальон с някакъв символ, също толкова загадъчен, колкото и притежателят му.
         Със Спарт не се бяхме виждали цяла вечност. Може би от няколко месеца или няколко години. Той се бе променил. Изглеждаше ми като че идва от един друг свят - блед, отслабнал, леко прегърбен и с поглед, изразяващ дълбока досада. В деня на срещата ни не научих нищо за него, неговата хладност ме накара да бъда сдържан. В този човек не намирах нищо от времето, когато бяхме близки, ако не се смяташе желанието да пие. Той изпи няколко чаши уиски, а Джеймс плати сметката.
         Седмица по-късно Спарт отново се появи в заведението с Джеймс и... Роза. Започнах да се досещам за някои неща.
         Сега вече Спарт беше по-любезен, изглеждаше във форма, извика ми като някога - по име. Джеймс не ме забеляза, това беше естествено. Учуди ме поведението на Роза. Тя се сви по странен начин, все едно че не се познавахме изобщо, и в мига, когато погледите ни се срещнаха, разбрах, че трябва да се държа по същия начин. Тези огромни сини очи, тези пълни сексуални устни, одухотвореното є лице, излъчващо нещо агресивно. Всичко в нея показваше увереност в себе си, дори начина, по който държеше цигарата, как дърпаше от нея, как изпускаше дима, как беше седнала - на всеки наоколо щеше да му е трудно да не гледа към разголените й крака.
         Информация за Джеймс получих от Йон: според него той се появил в „Пасифик" преди време в ролята на представител на някакво чуждо дружество. Занимаваше се със разследване, ако използвам израза на Йон. Какви точно разследвания и що за дружество представляваше - никой не можеше да каже. Често изчезваше за известно време, после се появяваше изненадващо, всеки път край него имаше нови млади хора, сега го придружаваха и тези двамата, бледият дългокос младеж и хапливата красавица.Определенията бяха на Йон. Научих още, че дългокосият учеше изобразително изкуство, а хапливата красавица бе завършила италиански и сега позираше гола на частни сесии за бъдещите художници. Може би Йон щеше да съобщи още някои подробности за тях, но предчувствайки, че ще чуя неприятни за мен неща, се изправих и му съобщих, че добре познавам Спарт. За Роза не казах нищо. Йон слагаше на бара едно кафе, вдигна глава и ме изгледа с поглед, изпълнен със съмнение. Стори ми се, че мисли дали да ми каже нещо или не. Не те съветвам да се сближаваш много с въпросната тройка, - рече той след кратко колебание и с това разговорът приключи.
         Помислих си, че е много вероятно да послушам съвета на Йон. Безсмисленото преструване на Роза, промяната, която забелязах у Спарт - все повече ме убеждаваха в това. Единствената причина, поради която не постъпих така, както ме посъветва Йон, бе Линда. Тя се появи в живота ми ден след като бях видял Спарт, Джеймс и Роза.
         Спарт се появи в заведението около пет часа след обяд. Стоях до бара, когато те се появиха в началото на стълбите, направи ми впечатление неговото дълго, разкопчано палто и разпуснатите коси. Той направи крачка встрани, за да стори път на някого. От мястото си успях да видя само едно нещо - лицето є. Всъщност забелязах и други подробности, като например палтото є - също така дълго, и видях голяма папка, в която, както разбрах по-късно, Линда носеше рисунките си, къдравата червеникава коса, сивите панталони, дори обувките. Но ми се струва, че в момента беше невъзможно да уловя други подробности освен лицето, а те, сякаш искаха да хванат заминаващ влак, се втурнаха към Салона с картините.
         Бях като ударен в истинския смисъл на думата. Всичко в мен се задвижи, дори най-заспалите кътчета на мозъка ми започнаха да издават сигнали. Най-накрая си казах: това е Ориана. Убеждението ми се засили, когато влязох в Салона, носейки пълния с поръчки поднос. Те бяха заели масата до аквариума. Бях привлечен от познатия профил и някаква неземна сила ме тласкаше да отида при тях и да поздравя първо нея - Ориана. След като сервирах поръчката на съседната маса, аз се обърнах и се заковах на мястото си - тя ми се усмихваше. По-късно Линда ми обясни: Усмихвах се, защото като те видях, ми се стори, че цял живот съм чакала да нарисувам твоя портрет и ти идваше към мен, за да ми дадеш нещо магическо.
         Всъщност аз казах нещо съвсем обичайно - попитах ги какво ще поръчат.Тя пожела капучино, той - уиски. Когато им носех поръчката, се надявах, че Спарт ще ми я представи и ще ме покани да поседя при тях няколко минути. Мислех си дори направо да попитам дали неговата приятелка с червеникавата коса и сините очи не се казва Ориана. Спарт не ме покани. Само поздрави и същото се повтори след час, когато те поискаха да си тръгват, и Спарт ми махна с ръка. Отидох все пак. Засегнат от пренебрежителното му отношение, бях обхванат от вълна идиотско разточителство - приглушено заявих, че уискито и капучиното са от мен. Изглежда моето безумие не прозвуча чак толкова лошо - засмяха се и двамата. Тогава в Спарт се пробуди споменът: Ергюс е мой стар приятел, рече той. В този миг забелязах, че на гърдите на момичето виси кръст. Те си тръгнаха, а за мен остана съжалението, че не научих името й.
         Каза ми го Йон: той бе осведомен за всичко, но не пропусна отново да ме предупреди: Масата до аквариума е прокълната! А за червенокосата - тя също е студентка по изобразително изкуство, допълни, но тук идва рядко. Някога идваше често, но след като се случи един скандал, се появява рядко, придружена от твоя дългокос приятел. Дъщеря е на прословутия бивш следовател Валмир Д… Знаеш ли кой е Валмир Д…? Смятат го за сатрап на интелектуалците. Сега гадостите на бащата ги плаща дъщерята. По време на скандала за малко да я набият, затова идва рядко. Името й е Линда.
         Исках да му кажа, че не му вярвам. Не за гадостите на бившия следовател наречен Валмир Д… Не желаех да повярвам в легендата за публичното унижение на това крехко небесно същество. Да, само че Йон бе всякакъв, но не и лъжец. Реших, че щом отново видя това момиче, което толкова много приличаше на Ориана от детството ми, ще му кажа да не се притеснява, да не се страхува и да идва тук, когато си поиска. Фантазията ми, на човек, ударен от coup de foudore (любов от пръв поглед - бел. ред.), започна да работи, даже си представях следната сцена: тя сяда на масата до аквариума, сама или в компанията на други, и когато се случва инцидентът - когато някое чудовище посмее да я обиди или да я хване за косата, нейните придружители побягнат и тогава на вратата се появявам аз, в моята униформа на пингвин. Спускам се като стрела и защитавам крехкото небесно създание; злобата на злодея се насочва към мен; но аз мъжки се противопоставям. Естествено чудовището ме събаря на земята, иначе не можеше и да бъде, ала и така печелех точки. Представях си как след като си изкарва яда и ме смачква пред безразличните погледи на останалите, противникът ми си отива, оставяйки ме в състояние на нокаут, с разкървавен нос, с разкъсани устни и подуто око. Това щеше да бъде моментът на моя триумф. Затварях очи и виждах как Линда се приближава до мен, вдига главата ми, изважда от джоба си кърпичка и започва да бърше кръвта, а аз стоя неподвижен, усещайки допира на нежните є ръце и ясния поглед на очите й. Тогава є прошепвам на ухото да не се страхува, да идва, когато си поиска, никое чудовище няма да посмее да пипне и косъм от главата й.
         След време Линда се смя на тази сцена. Съжалявам, каза ми, кой знае колко си страдал за мен, воювайки като Дон Кихот с вятърните мелници. Но при първия случай, когато имах възможност да я видя отново - това се случи един следобед около месец след първата ни среща, не съумях да реагирам така, както си бях представял. Не можех да вляза в кожата на Дон Кихот, да яхна Росинант, да падна на колене пред Линда и да є опиша моите юнашки подвизи. Тук би трябвало да отворя нова скоба и да разкажа нещата по реда си:
         Всичко започна с една покана от Спарт, която дойде съвсем неочаквано. Беше почивният ми ден, нямах никаква идея как да го оползотворя. Спарт ми се обади и каза, че ще се събират с приятели. Неговите приятели бяха и мои клиенти - те ме познаваха и аз ги познавах. Това беше нещо като оферта да възобновим старото си приятелство и аз не можех да не я приема. Купонът щеше да е в един апартамент, който Джеймс бе наел. Идеята да задълбоча отношенията си с Джеймс не ми харесваше - онова, което ми каза Йон, определено бе повлияло на отношението ми към него. Роза също щеше да бъде там. Последно време съвсем не можех да я търпя преди всичко заради неразбираемото й поведение. Там щеше да бъде и Линда, ако знаех това, всички отрицателни емоции, свързани с купона, щяха да бъдат замъглени.
         Апартаментът беше необичайно просторен и се намираше на петия етаж на един неотдавна построен дванадесететажен блок. Вратата отвори Джеймс. По всичко личеше, че Спарт и аз идвахме последни, защото още в коридора ни посрещнаха кълбета дим и алкохолни пари. Джеймс ни покани да влезем, прегърна ме и през рамото му видях петнадесетина момчета и момичета, насядали навсякъде с чаши в ръце. Никой не ни обърна внимание. Още с влизането Спарт ме остави сам - изчезна някъде с Джеймс. Холът беше осветен по такъв начин, че създаваше илюзия на сумрак. Стоях като пън. Присъстващите си говореха тихо; въпреки че всички ми бяха познати, усещах, че нямам нищо общо с тях.
         Така минаха десетина минути, аз продължавах да стоя като пън и вече ми идеше да си тръгна, когато от групичката в най-тъмния ъгъл на хола се отдели едно момиче и тръгна към мен. Всъщност не аз бях целта й, насочи се към масата с храната и напитките. Момичето протегна ръка и взе банан. Предложи и на мен, може би от учтивост. По-късно разбрах, че не е било учтивост. Ти беше сам, обясни ми Линда, изглеждаше толкова изоставен. И тогава отново ми се стори, че цял живот съм чакала да нарисувам твоя портрет.
         Линда поразително приличаше на Ориана. Но аз не смеех да й го призная. Не намерих достатъчно еуфоричен мотив да вляза в кожата на Дон Кихот. Когато Спарт се появи в хола заедно с Джеймс и Роза, окончателно реших да остана. Дори и да исках не можех да си тръгна - на това място ме задържаше някакъв силен магнит. Бях в компанията на три момичета и две момчета. Легнали един върху друг, те пушеха, хрупаха фъстъци, гледаха мълчаливо в тавана и рядко разменяха по някоя дума. Смееха се и ми се струваше, че го правят без повод. До мен седеше Линда и това ми беше достатъчно. Усещах дъха й, нейния парфюм. Бях като замаян. Топлината, идваща от тялото й, ме караше да се чувствам безпомощен.
         По някое време едно от момчетата стана, отиде и взе бутилката уиски, две чаши и наля на себе си и на мен. Попитах Линда дали не желае малко уиски, тя направи отрицателен жест. Друго момиче посегна към чашата и я пресуши на екс. Цялата група изръкопляска. Тогава онова от момчетата, което облегнато на стената пушеше цигара със затворени очи, раздразнено от виковете ни, ме погледна и тайнствено попита дали искам да си дръпна от цигарата му. Отговорих, че не пуша. Той не настоя, облегна се отново на стената и пак затвори очи. Линда се приведе до ухото ми. Освен парфюмът усетих лекото докосване на устните й и с усилие разбрах какво ми шепне. Момчето до стената пушеше хашиш. Съобщи това по най-естествения начин, сякаш ми казваше например, че нейният състудент пие минерална вода. Не те съветвам да опитваш, добави тя и продължи. Аз опитах веднъж. Бях ужасно потисната. Издрайфах си червата. Често се случва с начинаещите, така казват, вие им се свят, повръщат. След това се научаваш. Да, но на мен ми остави само ужасен вкус в устата, колкото и потисната да съм, не искам да опитвам пак. А ти опитвал ли си някога?
         Погледнах я. Помислих си, че ако се приближа още малко, ще мога да я целуна. Вместо това отговорих, че никога не съм опитвал да пуша хашиш. Линда се засмя. Засмя се и този, който предлагаше да опитам. Засмяха се и останалите. Не разбрах защо. Изобщо смееха се без повод. Завладя ме една унищожителна мисъл. Те всичките бяха различни. Толкова различни, че се почувствах като извънземен.
         Спарт се присъедини към групата в момента на моето извънземно объркване. С дългата си коса и бледото лице той ми се стори като светец, току-що слязъл от стара икона. Впечатлението ми беше приблизително точно, присъстващите го гледаха с почти религиозно възхищение. По онова време още не знаех за необикновения талант на Спарт. За мен той беше просто приятел от гимназиалните приключения, който в този момент ме подканяше да пия уиски. Опитвах се, обаче на всяка цена да разбера естеството на отношенията му със стопанина на апартамента, в който се намирахме. От време на време Джеймс се смееше на висок глас, смееха се и другите наоколо. Смееха се без повод. Когато видях бледото лице на Спарт, се запитах дали някога е пушил хашиш.
         Спарт се изправи. В същия момент в хола прозвуча лежерна танцова музика, но никой нямаше и намерение да танцува. Всички останаха на местата си. Пиеха уиски и дъвчеха фъстъци. Пушеха, но не можех да разбера дали това беше хашиш.
         Това помня от вечерта, където отидох, поканен от Спарт, и стоях докрая с Линда. Най-подир се опитах да се пъхна в доспехите на Дон Кихот. Прошепнах на Линда да идва в залата с картините, когато си поиска. Почувствах, че във всяко отношение не можех да стъпя дори на малкия пръст на Дон Кихот.
         На следващия ден я чаках напразно. Не дойде. Не дойде още много време. Не мога да кажа колко. С това започна проблемът с кълбото на времето. Щом намеря някоя нишка и започна да я размотавам, за да стигна до края, тя се заплита и остава в мъртва точка. И аз, както се казва: „губя нишката". Опитвам се неистово да прескоча тази точка, да намеря изход, след това да изляза на нов път, където събитията да се развиват по друг начин. И за да не достигам изобщо до мъртвата точка, затворен между четири стени, обграден от грижи и мълчание. Където всичко се смесва с камбаните на една църква, записаната молитва на един ходжа, а през нощта с изстрелите на калашниците.
         Невъзможно! Длъжен съм да следвам пътя на моето проклятие. Той ме довежда до горещия летен ден, когато току-що бях завършил следването си. По този повод баща ми не пропусна да ми напомни предупреждението си, че със специалността, която бях избрал, щях да остана вън от играта. Наистина направих усилие да си намеря работа и единствената възможност беше журналистиката. Отказах се веднага щом като за начало ми поискаха статия против известна публична личност. По-добре извън играта. Според Йон типове като мен принадлежат към един слаб вид, който е на изчезване. В епохата на Дивия албански запад, когато тълпите играеха комара на лудостта си, моят вид правеше изключение. Аз не играех никакъв комар. Казах пътеката на проклятието ми ме доведе до един горещ летен ден. Една неделна сутрин, която свързвам с друга покана на Спарт от името на Джеймс. Наричам я „втория празник на Спарт".
         По онова време рядко се прибирах да спя вкъщи. Случи се още когато ми предложиха да се настаня в малко помещение, нещо като мансарда на тавана на „Пасифик", откъдето можех да виждам кривите улички на квартала, паркираните отпред коли и хората, които пъплеха сред праха през лятото и джапаха в калта през зимата. Стоях до прозореца в очакване на пристигането на синия микробус. Когато той се появи и спря, аз станах и се приготвих. Щяхме да ходим на плаж заедно с онези тримата, с които Йон не ме съветваше да общувам. По повод заминаването си Джеймс даваше обяд някъде на брега. Приех да отида, след като Спарт разби колебанието ми, като каза, че и Линда ще бъде там. Без този мотив щеше да бъде невъзможно да съм в тяхната компания. Вече не можех изобщо да търпя присъствието нито на Джеймс, нито на Роза. Изглежда, че Джеймс най-накрая бе решил да замине и аз се надявах, че след това моя приятел щеше да се съвземе: Спарт вземаше дрога. И тримата се дрогираха. Не бях виждал дрогирани никога нито Джеймс, нито Роза.
         Бях разбрал и нещо друго: Спарт се намираше под властта на Роза, беше като неин роб. Според Йон в същото време тя ходеше и с Джеймс. Двамата мъже знаеха това и го приемаха мълчаливо. Роза беше за тях един вид наркотик, без който и двамата не можеха. Когато ги виждах привели глави на масата до аквариума, се опитвах да се досетя за какво си говорят, докато Спарт обръщаше чашите с уиски, Джеймс неговите бири, а Роза пушете цигари и пиеше капучино. Случваше се погледите ни да се срещнат и тя винаги се правеше на сериозна - идиотизъм, който ми късаше нервите. През цялото време ми се искаше да я попитам дали все още носи в чантата си пакетче с презервативи, за да са й подръка, когато се любеше с Джеймс или със Спарт - според случая. Отдалечавах се и всеки ден събирах частица злоба срещу нея и Джеймс. Не можех да я понасям, когато седеше крак връз крак и пушеше, не можех да понасям Джеймс с медальона на гърдите си и плащаше сметката на всички околни маси. Но ядът ми имаше своето име - Спарт.
         Всичко започна един ден, когато той се появи в заведението пребледнял и разсеян. Не поръча нищо, даже и кафе. Ако искаш, казах му, като си мислех, че се притеснява, защото няма пари, мога да ти донеса едно уиски от мен. Той ме остави известно време прав. После вдигна глава и погледът му ме стресна. Хвана ме за ръка. Поиска ми пари назаем. Моля те, каза ми, имам спешна нужда… Дадох му колкото ми поиска - десет хиляди стари леки. Пъхна ги в джоба си, благодари ми и излезе. Аз останах като гръмнат. Но още повече ме изуми Йон: „Хващам се на бас, на каквото пожелаеш, че ти искаше пари назаем, и ако си му дал, ти си пълен идиот!"
         Нервите ми се изопнаха. Способността му да предвижда всичко ме влудяваше. Според Йон, колкото пъти Джеймс изчезваше, а през тези дни той изчезваше незнайно къде, изглежда заедно с Роза, моят приятел започваше да взима пари назаем. Всички наивници като мен го отнасяха - той нямаше навика да връща парите. Даже и ако го набиеш.
         Спарт ми върна парите след няколко дни. Дойдоха в заведението сами без Джеймс. Роза изглеждаше свежа и щом се приближих до тях, тя покани Спарт да поръча каквото си иска. На лицето му се изписа гримаса. Гримасата отстъпи място на нервност, която не можеше да не се забележи, и Роза се стресна: той отсече кратко, сърдито - не искаше нищо. Роза се засмя насила. За пръв път те не се сдържаха в мое присъствие, единият показвайки открито озлоблението си, другата - объркана от неочакваното избухване. Тя ме погледна виновно и това също беше нещо необичайно. Заприлича ми на дете, търсещо закрила. Не я познавах в такава светлина. Някога тя ме беше водила за носа, както си пожелае и може би без нейната отмъстителна подлост, нямаше да се чувствам за цял живот виновен за бягството, което предприех с напразната надежда да се освободя от греха на предателството.
         Според Линда те двамата бяха роби един на друг. В отделни случаи Спарт се отнасяше лошо с нея - обиждаше я или правеше други неприятни сцени и когато ни се струваше, че Роза ще скъса с него, се случваше тъкмо обратното: тя се отказа да позира гола. Започна да позира само на него. В апартамента на Джеймс. Тази подробност остана друга загадка за техните отношения. Говореше се, че в апартамента на Джеймс има много негови картини, никой не ги беше виждал, даже и Линда. Но ако се вярваше на клюките, Джеймс беше търговец на произведения на изкуството, ловец на икони. Ала и тях никой не беше виждал. Проверка на полицията, направена по анонимен сигнал в апартамента на Джеймс, показа, че всичките слухове са само блъф. Не бяха намерили нито една икона. Нито дрога, както говореха злите езици.
         Тогава аз не знаех тези подробности. Както не знаех и нищо за изключителния талант на моя приятел. Единственият детайл, който ми бе направил впечатление, бяха дългите му тънки пръсти, винаги немити. Когато той сърдито се сопна на Роза, че не иска нищо, пръстите му се разтрепериха и Спарт приглушено промърмори нещо. Не разбрах какво каза. Може би изруга, защото Роза се разплака. Това, че подобна сцена се разиграва в мое присъствие, значеше, че за тях не съществувах, аз ги притеснявах толкова, колкото ги притесняваше празния стол. Накрая Спарт извади от джоба си десет хиляди стари леки, остави ги на масата и ми благодари. После стана и си тръгна. Роза го последва.
         Клаксонът на микробуса прекъсна мислите ми. Според уговорката трябваше да чакам отпред. Слизайки надолу, се мъчех да намеря някакво приемливо оправдание, но не се наложи - в микробуса нямаше никой от моите приятели. Чакаха ме пет-шест момичета и момчета и мадамчето, което беше седнало на предната седалка до шофьора, ми каза, че другите са тръгнали преди това с колата на Джеймс. Новината ме удари по главата като боздуган. Искаше ми се да попитам спътниците си дали в тази прословута кола се е качила и Линда, но се отказах. Може би защото подобен въпрос щеше да изглежда като лудост, може би от страх да не получа негативен отговор. Линда я нямаше и от този момент почивният ден щеше да се превърне за мен в ден на мъчение. През целия път от Тирана до плажа бях като в състояние на нокаут, в гърлото ми бе заседнал само един въпрос: Дали Линда беше там?
         Микробусът зави край зоната на някогашния работнически лагер, тръгна по път с много дупки през боровата гора и спря пред някакъв хотел на границата между гората и плажната ивица. Те ни чакаха на верандата. Джеймс се отдели и излезе напред. Аз отново се почувствах в нокаут, сега вече заради банална причина: бях забравил банския си. Сетих се за него, когато се ръкувах с Джеймс, върнах се в реалността - той беше с бански. Всички бяха с бански и моите спътници; докато стоях вцепенен от присъствието на Линда, те се бяха съблекли и оставили дрехите в микробуса. Объркването ми стана пълно, когато забелязах, че и Линда беше с бански. Почувствах се загубен.
         Напразно се опитваха да намерят и за мен чифт бански, но наоколо нямаше нито един амбулантен търговец. В крайна сметка се отказаха. Спряха и да ме убеждават да дойда на плажа по гащи или просто така, както бях облечен, само и само по някакъв начин да ги оставя на спокойствие и това беше напълно нормално. Никой не бе дошъл тук, за да се занимава с моя милост. Никой освен Линда.
         Половин час по-късно тя седна на стола до мен. Не видях откъде дойде. Почувствах само когато се настани мълчаливо и аз се преместих, за да є направя място на сянка под чадъра на верандата, която без Линда бе като празна. Беше се облякла. Носеше бяла рокля с презрамки. Не можах да определя точно дали се беше зачервила от слънцето, дали това беше естествения є тен ,или впечатление, създадено от косата й. Келнерът дойде веднага и ни попита какво ще поръчаме. Използвах момента и погледнах Линда в очите. Имах желание да й кажа нещо специално, например, че е много хубава. Ако това не беше нищо особено, можех най-малкото да й кажа, че съм й признателен заради компанията й на тази иначе празна веранда. Вместо това попитах какво иска, а тя ми отговори - нищо. Не поръчах и келнерът ни остави на спокойствие. Стояхме така доста дълго, мълчаливо гледайки към брега. Докато не ми хрумна нещо особено. Морето и слънцето нямаха никаква връзка с него. Нито пясъка, нито боровата гора. Съществуваше нещо относително в смисъла на създаването на света, това беше особеното. Моята омая ставаше възможна единствено от присъствието на Линда. Ако тя си тръгнеше, около мен щеше да остане само празнота.
         Почувствах, че трябва да й кажа това. За връзката между създаването на света и тази празнота. Не успях. Към нас, стъпвайки на пръсти по горещия пясък, се зададе Спарт.
         Изглеждаше смазан. Седна и въпреки че Линда се отмести, за да му направи място под сянката на чадъра, той остана на слънце. Погледнах го скришом. Винаги разбирах дали е друсан. Разбирах до някъде и какъв вид дрога беше взел, лека или твърда, и даже дали се е дрогирал преди няколко минути или преди няколко часа. Той пребледняваше, мускулите на лицето му се отпускаха, устните се изкривяваха, но го издаваха най-вече две неща: необичайната еуфория, която при най-малък повод можеше да се превърне в брутална арогантност и жаждата. Постоянно му се пиеше вода. Понякога страшно се променяше, главата му увисваше на гърдите, очите му се затваряха, езикът надебеляваше и трудно произнасяше думите, говореше сякаш бълнуваше, плачеше. В такова състояние го бях виждал рядко и всеки път се стараех да го скрия от другите, качвах го в моето помещение под покрива, където той оставаше няколко часа.
         Ако забележеше, че го гледам, Спарт щеше да се разсърди. За щастие сега не забеляза нищо. Очите му изразяваха пълна досада и в подобни случаи най-добре беше да остане сам. Но след малко на верандата дойде и Роза. Току-що беше излязла от морето. С мокро тяло, прилепнала по лицето коса, с ръце, пъхнати под мишниците. След това се появи и Джеймс, и той мокър. Спарт продължаваше да седи обърнат към морето. Роза с ръце под мишници. Малко по-нататък Джеймс - висок и тайнствен като удивителен знак. В поведението и на тримата имаше нещо неестествено. И сякаш прочела мислите ми, Линда вдигна рамене. Аз разбрах, че в този момент ние не съществувахме за тях. Нищо не съществуваше, нито плажа, нито морето, цялото пространство не съществуваше.
         Изглежда, те се бяха договорили. Спарт явно вече знаеше: след три дни заедно с Джеймс щеше да се качи на ферибота за Италия и Роза… Трудно беше да предположа това. Не се досетих и когато останалата част от групата напусна плажа и ни наобиколи в еуфорично настроение. Данданията продължи и по време на обяда в една от залите на ресторанта, подредена специално за нас. Сред еуфоричния унес на мнозинството, което водеше оживен разговор за чудесата на пирамидата Судя, (б.п. най-голямата финансова пирамида в Албания през тези години), където хората печелеха с шепи, без да си мръднат и малкия пръст, пълното откъсване на тройката не можеше да остане незабелязано. Те само от време на време се смееха като манекени. Струваше ми се, че въпреки оптимизма, който пораждаше пирамидата Судя, вземах участие в един помен. Може би затова протегнах ръка и я поставих върху ръката на Линда. Сякаш че исках да се освободя от чувството за смърт. Тя размърда пръстите, сгуши ги между моите.
         Две-три седмици Спарт не идваше в Залата с картините и новината за заминаването на Роза научих от Йон. Ако можеше да се вярва на Йон, Джеймс бил мошеник, търговец на произведения на изкуството, ловец на икони. Това се потвърждаваше и от започналото разследване на компетентните органи веднага след неговото изчезване. Един по един бяха викани да дадат показания група студенти по изобразително изкуство - все наши клиенти, включително и Спрат, или както се изразяваше Йон, моя дългокос приятел. Тази история се обгръщаше с някаква мистерия, свързана с неочакваното заминаване на Роза и на съмнителния чужденец, говореше се даже за мрежа, занимаваща се с трафик на дрога и проститутки.
         Не обърнах особено внимание на думите на Йон. Според мен нямаше никаква мистерия. Джеймс не беше изчезнал. Той беше отпътувал след един прощален обяд, без да се обади, значи не можеше да се говори за изчезване, след като заедно с него беше заминала и Роза; той не я беше отвлякъл, не я беше скрил в куфарите си. Тази наивна глупост се помъчи да ми втълпи някакъв тип, когото видях за пръв и последен път на масата до аквариума. Ако използвам терминологията на Йон, той представляваше компетентните органи. Така ми се представи, без да сметне за необходимо да си каже името или да ми покаже някакъв документ. Аз и не настоях, не ми пукаше дали беше от компетентните органи или не. Искаше да научи нещо от мен за Джеймс, после за Роза, накрая нещо за Спарт, откъде го познавам, какви отношения имам с него. Отговорих много кратко: първите двама ги познавам като клиенти, третият ми е приятел, бяхме съученици в средното училище. Обслужвах ги, както всички останали, когато идваха в заведението и сядаха на същата маса, където се намирахме ние. Що се отнася до разговорите, аз можех да ги чуя толкова, колкото сега някой в залата можеше да чуе нашия разговор. Той се засмя. Изглежда, не остана особено доволен от отговорите ми. Също толкова недоволен остана и от обясненията, които му дадох за прощалния обяд на плажа, за него, както разбрах, знаеше най-големи подробности, например разпалените разговори за пирамидата Судя. Разговорът ни приключи с неочакван край. Приятел съм на баща ти, каза ми. И аз не без учудване си го преведох по мой начин: приключваме само с толкова заради баща ти.
         До този момент нямах никаква причина да се притеснявам. Независимо от неочаквания край. В логиката на нещата случилото се ми изглеждаше естествено, както ми се стори естествено да видя след неговото появяване и сянката на баща ми. Сполетя ме нещо друго: кратка реч с морално съдържание за светите ценности на нашия род. Трябваше да зачитам въпросните ценности, за да не стъпя на гнила дъска. С твоя мекушав характер, каза ми, много лесно може да стъпиш на прогнила дъска. А това означава да си счупиш врата.
         Инстинктивно ръката ми опипа врата, толкова силно беше впечатлението, като че ли наистина ми се бе пукнал някой прешлен. За миг си помислих, че всичко това е плод на обърканото ми съзнание. Не беше така. Потвърждаваше го един все още незагасен фас в пепелника, който продължаваше да дими.
         На следващия ден в заведението се появи Спарт. Седна на масата до аквариума, поръча само кафе, което бе сигурен знак, че джобовете му бяха празни. Заедно с кафето му занесох и едно уиски. Не отказа. Уговорили сме се с Линда, рече, тя ще дойде след малко. После изпи уискито на екс и се затвори в мълчанието си. Може би от дългата коса, може би защото не се беше бръснал няколко дни, може би от хлътналите скули и изгубилите цвета си очи, той правеше впечатление на изпаднал човек.
         В следобедния час залата беше започнала да се раздвижва, на две маси ме чакаха да ги обслужа, но при тези обстоятелства не можех да го оставя сам. Седнах до него. Бедата е, допълни той, сякаш говореше на себе си, в това, че имаме скрупули, прекалено много мислим за другите. По-късно може да съжаляваш за някое действие, но съжалението винаги идва със закъснение, когато всичко вече е без значение. Например, ако през онзи юлски ден аз бях устоял и не се бях развълнувал, когато ми съобщиха, че баща ми е в болница, може би животът ми щеше да бъде друг. Да, но аз се оказах слаб, не успях да се противопоставя на мисълта, че баща ми може да умре заради мен, и излязох от посолството. Баща ми оздравя. Никой не е в състояние да ме убеди, че моето съсипване не започна от онзи ден. Когато всички заминаваха, а аз останах. И сега страдам, страда и баща ми. Страдаме всички. Нищо няма стойност. Не знаеш за какво да се хванеш, не си в състояние да различиш ангелите от дяволите, дяволите се обявяват за ангели, ангелите за дяволи. Може би добре направи, че замина… Роза. Какво щеше да прави тук с мен…?
         В този миг на входа на залата се появи Линда и неговият въпрос остана да виси във въздуха. Спарт махна вяло с ръка, сякаш искаше да ми каже: остави ме, не си струва. Изправих се. Линда се приближаваше към нас. Не съм те виждал цял век, є казах приглушено. От хиляда години, отговори ми тя. Изведнъж се замаях: това бе загадъчният глас, с предупреждението за прогнилата дъска.
         В същото време дойде и първото обаждане на Силва. Уреждах сметките с последните клиенти, когато Йон от входа на залата ми съобщи, че някой ме търси по телефона. Сестрата на твоя приятел, художникът, добави, и на мен ми направи впечатление, че Йон се изразява по нов начин - за пръв път той не използваше за Спарт обичайното дългокосия. Смътно си спомнях сестра му - две или три години по-малка. Името ми се губеше, но в съзнанието ми изплуваше нещо друго: за разлика от брат си тя бе руса и синеока. Вдигнах слушалката и донякъде разбрах защо Йон бе неочаквано заменил „дългокос" с внушителното „художник" - от другата страна на линията чух един нежен глас. Чувайки този глас, Йон нямаше как да не усети страданието, което се криеше зад потискания тон, както го усетих и аз, когато се обърна към мен по име и ми каза: Аз съм Силва, сестрата на Спарт.
         Чаках да ми обясни притеснението си, но тя неочаквано помоли за извинение и набързо, почти засрамена, ми благодари, не знам защо успях да разбера само думите: Спарт се прибра, току-що се прибра...
         Останах като вцепенен, гледайки Йон. И той ме гледаше учудено: В началото, рече, момичето поиска да разбере дали познавам един студент последна година изобразително изкуство, който се казва Спарт. След това ме попита дали съм го виждал през деня. Когато є отвърнах, че не съм го виждал, пожела да говори с теб. Усетих безпокойството є и ми стана жал. Твоят приятел, след като замина онази курва, съвсем се е скапал.
         Същата сцена се повтори и следващата седмица. Уреждах сметките с последните клиенти, Йон се показа на вратата, търсят те по телефона, подвикна ми, Силва е, учуди ме неговата метаморфоза, фамилиарността, с която произнесе името на Силва, та той без съмнение не я познаваше даже и по физиономия. Този път Силва ми се стори разтревожена. Предишната вечер Спарт не се беше прибрал, не се бе появили днес и те се бяха побъркали. Опитах се да я успокоя. Спарт има много приятели, казах с престорено спокойствие, търсен е много. Самият аз не вярвах на думите си. Паниката започна да обзема и мен. Поисках да ми даде телефонния си номер, за да є се обадя, ако разбера нещо. Даде ми го. Попита дали може да се срещнем на следващия ден. Ясно ми беше за какво иска да говорим. Разбрахме се да се видим в заведението в десет часа. Тогава се сетих, че и аз, и Йон трудно ще я познаем.
         Качих се в стаята си. Беше тясно помещение под покрива, обковано с талашитени прегради, в което чичото на Йон ми беше разрешил да сложа едно походно легло - единственото нещо, което се събираше там. Щом запалих лампата, срещнах погледа са Спарт. И му креснах: Къде, по дяволите, си изчезнал? Той не ми отговаряше. Защото как можеше да ми отговори една картина? Въпреки това, повторих въпроса, къде изчезна, по дяволите? Той продължи упорито да ме гледа от автопортрета, сякаш ме питаше какво искам от него. Със сигурност бе си задавал същия въпрос, докато го е рисувал, потънал в собствените си очи, а сега те ме държаха прикован и чакаха отговор. Не случайно ти подарих този автопортрет, проговори той най-накрая, чувствам постоянна нужда да разговарям с някого само с поглед. Знам, отвърнах му, каза ми го още когато ми го подари. В този дъждовен ден ти дойде с автопортрета под мишница, беше спокоен, разбиращ ме, наспал се и ми поръча да му намеря място, преди да дойдат Джеймс и Роза. Не искаше да го даде нито на единия, нито на другия. Не каза защо. Имаше си свои причини. Сега ме остави, рекох, объркан съм, утре трябва да се срещна със Силва, изкарал си им акъла.
         На следващия ден Силва не дойде, в уговорения час ми се обади по телефона. Спарт се върна, съобщи. Гласът й звучеше задавен. Когато затвори, не можех да предположа, че ще я видя около месец по-късно на погребението на Спарт.
         Той самият дойде в заведението няколко часа преди да умре. Възможно е аз да съм последният човек, с когото се е срещнал. Така мислеха и компетентните органи. Този път те не се представляваха от претендиращия да бъде познат на баща ми с предупреждението за прогнилата дъска. Бяха двама други. Разпитаха ме, качиха се и направиха проверка в моето помещение под покрива, още сутринта, в деня, когато се разбра за смъртта на Спарт. Не намериха нищо освен колекцията ми от картини: два пейзажа, подарени ми от мои клиенти студенти по живопис, един „натюрморт" на Линда, автопортрета на Спарт и неговия последен аманет, един портрет на Роза. Обърнаха наопаки всичко, провериха всяка дупка, даже и места, които и през ум не са ми минали, например в гнездото за батерии на малкия ми касетофон. Досетих се, че търсят дрога.
         Следях действията им като закован. Исках само да свършат по-бързо и да ме оставят на спокойствие. За да отида при Линда. След това заедно с нея в дома на Спарт. Те обаче не бързаха. Настояваха да им повторя всички подробности за срещата и последния ни разговор, няколко часа преди да умре. И аз им ги повтарях. Монотонно - дума по дума. Беше осем часът вечерта, така започнах. Това го знам точно, защото щом Спарт седна на обичайното си място на масата до аквариума, един клиент наблизо ме попита за часа и аз, след като погледнах, му казах ясно: часът е точно осем. Въпреки че настоявах да остане, Спарт не седя много. Както каза, целта на посещението му бе да ми остави един аманет. Аманетът - портретът на тази госпожица тук, трябвало да бъде до неговия автопортрет. Ако имаше някой, който да разбира от картини, щях да го помоля да ми обясни нещо за тази. И защо я нарече аманет, когато не ми остави никаква заръка. Защото, доколкото знам аз, аманет означава някаква заръка. Вярно, извинете ме, това не ви интересува… И него не го интересуваше, затова дойде при мен и ми го даде, може би, за да се освободи от него. Причината не мога да ви кажа, той не ми я обясни. Станала проститутка, говореха някои. Възможно е, нищо чудно, една албанска проститутка повече по улиците на света. В крайна сметка при липса на нещо по-добро, това е логичен избор. Вие искате да знаете какво си говорихме и наистина за тази госпожица тук, на портрета, изобщо не говорихме. Те се бяха запознали в Гърция, някъде в Атина преди две-три години, на един площад със звучното име Омония, където албанците, така да се каже, никнат като гъби след дъжд. Той рисуваше портрети за туристите, тя не знам с какво се е занимавала... Оттам са се изкачили на Акропола, той се е опитал да нарисува нейния портрет на античен фон и оттогава не можеше да живее, без да я рисува, а тя не можеше, без да му позира, докато достигнаха до съвършенството, което виждате сега… Извинете, това всъщност не ви интересува. Искахте да знаете само какво си говорихме, за да разкриете причините, довели до смъртта му. Но аз нямам какво да добавя повече, ние не говорихме за нищо, през цялото време мълчахме като мумии, той от едната страна на масата, аз от другата, той обхванат от дълбока меланхолия, аз с портрета в ръка. Не обичаше да се ровя в живота му на прекъснал студент, при тези обстоятелства най-естественото нещо беше да мълчим. За да бъда напълно точен, искам да допълня, че когато стана да си ходи, часът беше девет вечерта. Това също го казвам с точност тъй като един от клиентите близо до нас отново ме попита за часа и аз му казах: този път точно девет, учуден, че времето беше минало неусетно. Трябва да разберете, господа, нямахме какво да си кажем.
         На следващия ден един от вестниците беше публикувал на първата си страница голяма, много голяма снимка на Спарт. Със затворени очи. Спокоен, сякаш че заспал. Фоторепортерът бе пристигнал на мястото след обаждане в редакцията, преди да дойдат компетентните органи. След крещящото заглавие „Дрогата убива", се опитах да се съсредоточа върху текста: „Както бе съобщено, вчера рано сутринта до колоните на моста на Лана до хотел Дайти, в центъра на столицата, бе намерено тялото на младеж. Според експертите смъртта е причинена от свръхдоза хероин. Младежът, студент последна година..."
         Не продължих нататък. Очите ми се спряха на заспалото лице на Спарт. Горкият ми приятел, си казах и сълзите ме задавиха.

 

 

Публикацията е предоставена от издателство „Библиотека 48“.

 

Електронна публикация на 29. март 2006 г.
Публикация в кн. „Сънят на Дамокъл“, Фатос Конголи, изд. „Библиотека 48“, 2006 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]