1

        Помня, хлапе като мен и в детството си се сблъскваше с не една трагедия. Но най-голямата измежду всички беше, когато сериозни, възрастни хора се отричаха един от друг. Всяко идващо от разбито семейство дете добре знае за какво говоря. Има обаче нещо по-ужасно и от предателството на родителите: тогава, когато божият слуга, този свят човек, изостави поверените му мъници в беда.
        Неотдавна енориашеството от детските ми години, църквата във „Фелшьо-Кристинаварош”, беше възстановено. Отидох да видя резултата. Ремонтът трябва да е бил оскъден, в параклиса всичко си беше постарому. При вратата на изповедалнята, където за първи път признах греховете си, още личаха следите от военновременните шрапнели.
        Но тези рани сега извикаха в паметта ми не въздушното нападение, което още преди „покайвам се, прости ми” сложи край на първата ми света изповед. От водовъртежа на миналото изникна образът на един млад свещеник, първият ми пример за подражание, на когото се уповавах, докато наоколо бомбардираха родния ми град на пух и прах.
        Казваше се Янош Шарди, ето, сетих се и за името му. Висок, прегърбен млад мъж, потната му коса лепнеше за черепа му. Гласът му бе прегракнал като на пушач, ръцете му танцуваха, потреперваха на амвона.
        Главното е, че моят пример за подражание немного след това, както казват, окачи расото на гвоздей. Още през есента на четирийсет и четвърта, по време на бомбардировките.
        По-късно, разбира се, човек проумява много неща. Защото за кого ли свещеническата кариера още е привлекателна днес! В тропиците, където живея, професиите не се раждат. Тук от памтивека внасят свещениците от Испания. И това е добре така! – обичат да повтарят местните. Внуците на конквистадорите трудно биха понесли кореняк свещеник.
        Е, да. Оттатък, в Стария свят, земята наследява най-големият син, а да се запишеш във войската е скъпо удоволствие. За другите остава само свещеническа кариера.
        В Щатите, разбира се, всичко е различно. В Севера – както е знайно – търсенето се определя от предлагането. Вярно, професии не се раждат и тук, но е срамно в пуританска среда в семейството да има педераст. Какво ти пазарно стопанство! Истински късмет е, че ги приобщават духовните семинарии.
        Казват, не било лесно и на положилите клетва. Които са попаднали в яйцето. Но това вече си е тяхна работа. Вече не е моята история. Защото тези, за които ще стане дума тук, искат да се поправят. Вярват, че животът може да започне отначало.
        Фернан, дижонският бакалин, пуска кепенците, затваря магазина. Жената вече е сготвила супа, Фернан обича тежките вина с подправки.
        Всяка вечер след вечерята пеехме. Грегориански песни, респонсории и псалми. Сегиз-тогиз съучастнически се подсмихвахме, аз – там, където се припяваше visibilium. Но въпреки всичко не се подигравахме, съвсем не. Бакалинът се просълзяваше след едно добре сполучило Tantum ergo, или след триумфалното възвание на Christus vincit. Той никога и никъде не дезертира. Беше обикнал малката закръглена женичка, и пренесе семинарията в магазина. Казват, че по-късно поискал да се завърне и че го приели обратно. Според други се обесил. Но за тези неща аз вече не знам.
        Когато още пеехме заедно, бяха хубава двойка. Почти преливаха от доверие. След вечеря женичката си лягаше, а ние продължавахме да се дерем. Също както оцелелите от диктатура пеят маршове. Отървали сме се, и въпреки това! Ето каква беше за нас младостта. Лагерът за принудителен труд, и духовната семинария.
        А в крайна сметка вярата и надеждата бяха толкова красиви! Толкова красиви бяха работническите песни!
        Дали пък най-добре не бе постъпил онзи, който не захвърли расото? Който – щом обстоятелствата вече са се стекли така – извървя започнатия път докрай? Изживях живота си, без да мога да реша.
        Когато Алегро Черковника поиска съвет от мен, обещах да му помогна.

        2

        Това се случи след раждането на сина ми, долу в тропиците. Вече бяхме купили люлката, не беше дори люлка, а голяма плетена кошница, подплатена с вата. Но детето дойде на света неочаквано, не ни остана време да набавим дори пеленки и пудра.
        Снежанка беше съставила списък, намерих го в мойсеевата кошница. Когато донесох покупките вкъщи, се оказа, че трябва и шкаф: не мога да държа хигиенните пособия на пода.
        Така купих и един скрин. Току-що се бях прибрал, когато ме изненада Алегро Черковника. Идваше тъкмо навреме, напоследък трябва да сглобяваш мебелите вкъщи, а аз винаги обърквам различните елементи.
        С една дума, седнахме на земята, в стаята с панорамния балкон, и завинтвахме винтовете на шкафа с чекмеджета. Докато свършим, се стъмни. Прибрахме вътре пеленките, и ето, моля! Детето можеше вече да си идва.
        Алегро беше слаб, сериозен младеж, мълчалив, с очила. Неотдавна напуснал свещеническата служба, съпругата ми го познаваше още от енориашеските му години. От всяка негова дума и от всяко движение личеше, че идва отдалече. Мирисът на самотата се вгнездява в самотниците. Имаше в него известна прусашка твърдост. Нещо кисело и задушливо. Някаква чуждост.
        – Кога ще ги прибереш? – попита.
        Отворих бутилка каталанско вино. Още едно време, при семейството на тъща ми, Алегро обичал да пийва. По-късно, когато в кадър влязох и аз, господин пасторът вече беше захвърлил расото. Наследихме го ние, Снежанка, аз и детето.
        Дотук всъщност всичко би било наред. Алегро искаше семейство, дете. Лошото е, че някак сменяше поредността. Например изпитваше патологичен страх от жените. – До една са бестии! – само повтаряше. – Да ги знаеше какви са!
        – Виж! – казвах му. – Само тук, в квартала, живеят най-малко петстотин. Самотни майки, отглеждат децата си без чужда помощ.
        Напразно му говорех.
        – Знам ги аз! – махваше с ръка приятелят ми.
        Беше изповядвал десет години местните. Освобождавал ги от греховете им, Господ ще ви прости, но колко странен е човекът! Самият той не беше простил прегрешенията им.
        – Ти си късметлия! – само повтаряше.
        Задето съпругата ми била девствена.
        – Девствеността – опитвах се да го накарам да проумее, – нали разбираш, не е физическо състояние.
        Разбираше какво искам да кажа, не беше глупав. Но за него съвкуплението и зачатието, връзката между двама души, бяха нечисто дело, което не е угодно на Бог.
        Изпихме виното, Алегро тръгна към стаичката под наем, където живееше. Стоях в коридора и гледах след него. Напразно носеше дънки, и напразно бе увесил на носа си слънчеви очила, дали не беше заради четинестата му, късо подстригана коса? Заради походката му, както вдигаше крак, или както измерваше – отдолу нагоре – хората с поглед? Беше му изписано на челото, че е испанец и че е ръкоположен за свещеник. Че не е роден тук, в тропиците.
        Понякога вдигаше ръка до устата си. Асансьорът тъкмо потегли, когато понечихме да се качим, и той мушна пръста си в пролуката на . На мен обикновено ми спираше, но него машината го прищипна. За миг ръката му подпухна като втасал хляб.
        – Карай да върви! – рече през смях и вече крачеше надолу по улицата. Само дето не носеше свещеническо расо на раменете си, или някое министрантче не развяваше кадилницата подире му.

        3

        – Търси работа! – каза една вечер Снежанка.
        Да, за капак и това. Латинската начетеност можеше да си я окачи в рамка, както обичат да казват, а да преподават катехизиса на оттеглилите се свещеници не беше разрешено. В семинарията обаче друга квалификация не даваха. Самоотлъчилите се започваха работа в книгоиздаването, един стана помощник-книжар, друг редактираше ръкописи по редакции.
        Поради липса на по-добро Алегро завърши някакъв вечерен курс. Стана психолог, с една дума, вече изповядваше за пари.
        Приятелка обаче така и не си намери. Жените неизменно му казваха „отче“, той често посещаваше предишните си другари духовници. Тогава стана така, че племенницата на жена ми се пресели обратно в островния свят.
        – Ще ги запознаем! – каза Снежанка.
        Мойра тъкмо се беше развела някъде в Севера.
        Ето как първата жена, с която горкият Алегро се запозна, дори не беше непорочно момиче, а отлъчена от църквата за смъртен грях. Всъщност не беше лесно да завоюваш Мойра. За мъже не искаше и да чуе, за късмет кършещият ръце душелечител не беше особено мъжествен.
        Беше хубаво момиче, двайсетгодишна млада госпожичка. Ходехме на морето всяка неделя, копаеше дупки в пясъка, докато Алегро зяпаше синия хоризонт, а аз прегръщах жена си в бушуващите вълни.
        Съзнателно или не, постепенно се сближиха. Трябва да призная, че Снежанка си разбираше от работата. Мойра и Алегро държаха сина ми над кръщелния купел. Стояха с новороденото там, пред светената вода, като двама младоженци.
        После започнаха спънките. Брака на Мойра някак успяха да разтрогнат. Не е консумиран! – твърдеше младата госпожичка, което значи единствено, че първата брачна нощ – юридически – се е отложила във времето. Срещу пет хиляди долара Светият престол не се възпротивява на подобни изявления.
        Опрощаването на годеника обаче вече не беше проста работа. Работодателят му го беше отлъчил, и като такъв повече не можеше да изповядва светите тайнства. Костваше им години – и цяло малко състояние, – докато анатемата на църквата бъде отменена, и черната овца можа да сключи брак.
        За тяхна чест, дочакаха го. Консумирането не им беше спешно. После дойде и сватбата. Господин пасторът можа да намигне на Господ, и там, в собствената си енория, да изрече ощастливяващото „да“.
        – Ред е на брачната нощ! – прошепнах в ухото на Снежанка, а тя ме плясна по ръката, другаде все пак не биваше, защото седяхме на първия ред.
        В онези времена малцина островитяни бяха по-щастливи от тях. Наеха двустаен апартамент, скъсваха се от работа и изплащаха вноските на Светия престол.
        Добрият Господ обаче им натри носа още веднъж, като за последно:
        – Дочакахте ли? Много ви бива да чакате!
        И се заинати с мъжката рожба, за която отдавна копнееха.
        Мойра навлизаше в трийсетте си години, Алегро също отдавна бе чукнал четиридесетте. Обикаляха частните клиники за изкуствено оплождане и сега вече плащаха месечните вноски на тази друга индустрия.
        Налага се да кажа, че горкият ми приятел не познаваше живота. Знаеше, разбира се, че там вън по света хората неуморно блъскат, докато в енорията той монотонно напяваше псалми. Сега обаче беше като обсебен! Работеше денем и нощем, без спиране. Напразно му казвах да се опита да поживее. Знаеше едно, целта в живота е работата. Изкуплението. А не любовта.
        Какво мислеше Мойра за всичко това, не зная. За щастие на осмата година дългоочакваното отроче се роди.

        4

        Беше хубаво, кръглолико момченце. Кръстиха го Гавраил, очевидно на архангела, предизвестил едно друго, отдавна състояло се зачатие.
        Черковникови купиха една миниатюрна пристройка в предградията. Приятелят ми гордо заяви, че трийсет – да, трийсет! – години ще изплаща вноските. Тогава вече беше държавен служител, посещаваше болни по домовете им.
        – Всъщност съм следовател! – обясни.
        Изобличаваше мнимите болни.
        – Повечето, които получават болнични – каза, – работят и надомно. Някои от тях печелят съвсем прилично.
        Тук, при нас, човек ляга в леглото, само за да умре. На тропиците лежащо болният е бяла врана.
        – И? – попитах. – Докладваш ли ги?
        – Провеждам – отвърна – оглед на място. Попълвам въпросниците.
        Добре, хубаво, трябва да се живее от нещо. Но мен, признавам, ме побиха тръпки от това. Не толкова заради работата му. Но поне да не беше толкова горд с нея!
        – Семинаристите е трябвало да долагат един за друг! – каза Снежанка. – Честта там е изисквала така.
        А и впрочем на свещениците не се полагаха нито болнични, нито отпуски по болест. Алегро явно смяташе помощите за излишно великодушие.
        Добре, но да предположим, че някой като него, петдесетгодишен, напусне отбора. И тогава се окаже, че работодателят му не му е плащал осигуровките. Работил е без обезпечение, може да пукне като животно, ако, не дай боже, изпадне в беда.
        Тези ясни като бял ден неща приятелят ми научаваше едва сега, стъпка по стъпка. И ето че изпадна в паника. Едва беше изплатил дълговете си, и започна да обсажда застрахователните дружества.
        От този момент нататък само за това разказваше. За колко милиона е сключил застраховка срещу наводнение и пожар, също срещу болест и злополука, и каква огромна полза биха извлекли от тези удари на съдбата Мойра и детето.
        Плати даже и следването на Габриел. Сина си впрочем никога не виждаше. Излизаше в ранни зори, а вечер, когато се прибереше, детето отдавна беше заспало.
        Така живееше. Както се казва, опъваше каиша. Когато се опитах да го разубедя, отвърна, че на мене ми е лесно. Аз не съм започнал живота си на петдесет. Имаше едничка страст, пушенето, и сега отказа дори цигарите.
        – С Мойра какво става? – попитах една вечер.
        – Виж – каза Снежанка. – Първият й мъж я лъжеше под път и над път. Този поне е сериозен човек.
        – Сериозен като смъртта! – отвърнах, но жена ми не се засмя.
        Който живее така, рядко има приятели. Другарите му духовници се разпиляха, от старите остана само един негов земляк. Хасинто също беше свещеник, и той окачи расото. Но взе за жена една монахиня, селска девойка от Бургос, която липсата на църковен брак ни най-малко не безпокоеше. Така че младото семейство изплащаше месечните вноски не на Светия престол. Направиха това, от което разбираха: отвориха ресторантче. Тук, в тропиците, хората обичат испанската кухня.
        Всяка неделя Хасинто канеше Черковникови. Добрата кръчма няма нужда от фирма, къщата на Синтови скоро стана сборище на весели компании. В неделните дни свещениците и спътничките им коренячки припяваха в хор пикантните испански песнички.
        Алегро нямаше музикален слух, но по-голямата беда беше, че не умееше и да разговаря. Всяка неделя изброяваше на колко места плаща застраховка живот, после просто сядаше в ъгъла и мълчеше. Случваше се и да се катурне от стола. Друг път вземаше сина си на колене и го питаше: колко обичаш татко? На което детето трябваше да отговори: много-много. Иначе не го пускаше от коленете си.
        Имаше три такива фрази, тях повтаряше цял следобед, докато с мрачно отчаяние надигаше бутилката ром. Когато малкият Габриел се разприпка, ги поканих на спортната площадка. Моят син също тогава започна да играе баскетбол.
        – Ела! – казах му. – Играй със сина си. Потичайте!
        Но приятелят ми тогава вече едва стоеше на крака, а да играе може би никога не е можел. – Ден и нощ – смънка – за тях работя!
        Не можах да го убедя, че да играеш баскетбол е по-важно.

         5

        Дали правият не беше онзи, който не захвърли расото дори и само на инат? Който и без вяра и без надежда изброди започнатия път? Такъв човек беше другият мой пример за подражание от ранното ми детство. Тогава, след войната, такива свещеници блуждаеха навсякъде. Преподобният учител водеше литургията по гуменки, на оцапаните си крака не бе обул дори чорапи. Основното му занимание беше да ухажва майка ми: заедно съпровождаха в провинцията групите с деца. В областите Толна и Бараня немските семейства подслоняваха столичанчетата.
        По-късно, когато това вече не беше необходимо, на изхранване ни посрещнаха и Холандия и Белгия. Помня, в скута ми седеше девойче с плитки. Бяхме опрели носове в прозореца, влакът потракваше с нас към Виена. „Учителят ни преподобен е хубав като слънце! – пееха момиченцата. – Цветя никнат накъдето се обърне. Има коса блестящо къдрава, като на захарен младенец лъскава!“
        Преподобният, Ищван Борошка, се спомина трийсет години по-късно във Виена.
        Да, и така може. Който успееше да направи себе си полезен, понасяше по-лесно съдбата си. Църквата обаче не възпитаваше семинаристите в резултатност. Когато небесната проповед замлъкна, Алегро можеше да разчита само на себе си.
        От слабия, сериозен младеж дотогава бяха останали само очилата. Приятелят ми напълня, по духовнически, в лицето. Промени се дори походката му. Виждах го рядко, най-вече само у Хасинтови, в неделите. Добре си спомням деня, когато баща му почина. Може би защото този ден пи повече и от обичайното.
        – Кога тръгваш? – попитаха го свещениците.
        А Алегро изброи колко и колко струват самолетните билети. По памет, за всяка една отделна въздушна линия. – На него вече му е все тая! – не спираше да повтаря. – А аз ще получавам дневно с четирийсет долара по-малко! Така и не отиде на погребението. Уби в себе си и човека, не само свещеника.
        Имаше страшно голям късмет, все пак съм длъжен да го кажа. Можеше да разчита на Мойра във всичко, наистина във всичко.
        С годините хубавата, ведра жена се бе превърнала в строга матрона. Тя го подкрепяше до вкъщи, не позволяваше да му се присмиват, ако се наквасеше. Защото по онова време безредно плещещият, подпийнал свещеник трябваше да се отбранява и от другарчетата на Габриел.
        Дойде денят, когато Хасинтови вече не поканиха Черковникови. Това беше началото на края, това предателство. От себе си го отблъсна последната човешка общност. Алегро остана толкова потресен, че отказа дори пиенето.
        Късно. Една сутрин, казват, докато отивал на работа, в главата му се пукнало едно капилярче. А той настъпил газта и помел една след друга, като плочки от домино, спрелите край пътя коли.
        Научихме това вече оттатък, във Флорида. Бях се пенсионирал, роднините на Снежанка се преселиха и ние също ги последвахме. Алегро единствен остана на острова. Имаше малка градинка, садеше лимонови дръвчета. Стана онзи, който би бил, ако не се беше намесила семинарията.
        Мойра обаче знаеше, че не би издържала дълго сама с него. Продаде къщата и тя също купи жилище в латинския квартал на Маями. Тук, във Флорида, може да се намерят евтино селски къщи. Алегро би могъл да обработва градинката си. За това обаче – има такива необясними пропуски – жената дори не беше помислила.
        Когато се връщах от Стария свят, им отивах на гости. Мойра възторжено ме посрещаше. Алегро също беше в стаята, но като че ли отсъстваше. Седеше пред компютъра, гъстата му четинеста коса бе посивяла. Отново беше същият като на младини. Слаб, с очила и мълчалив. Може би само тилът му се беше променил: сякаш преходът между черепа и гърба му бе изчезнал.
        Не отговаряше на поздрава ми. Вглъбено натискаше копчетата на клавиатурата.
        – Всяка сутрин води службата! – каза Мойра.
        Е, да. На стари години дезертиралите свещеници тайно отново отслужват литургии. Дали и той би пял на латински, както онзи другият? Но да пее Алегро не умееше.

---

Публикацията е предоставена от Издателство „ЕРГО“.

^* Из книгата „Самотна гургулица“, която предстои да излезе на книжния пазар с марката на Издателство „ЕРГО“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „ЕРГО“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!