Гейл Форман

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Из „Да остана ли?“

 

Гейл Форман

 

Превод: Надежда Розова

 

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Всички мислят, че се случи заради снега. И в известен смисъл може би е вярно.
         Когато се събудих сутринта, моравата пред къщата се оказа под тънка бяла покривка – едва два сантиметра и половина, но в тази част на Орегон само да ръсне снежец, и животът замира, докато единственият снегорин в окръга почисти пътищата. Всъщност от небето се сипе течна вода – кап, кап, кап, – а не замръзнала.
         Наваляло е достатъчно, за да не ходим на училище.
         Малкото ми братче Теди надава боен вик, когато по радиото на мама с АМ обхват съобщават, че учебните занятия са временно прекратени.
         – Снежна ваканция! – провиква се то. – Татко, хайде да направим снежен човек.
         Татко се усмихва и потупва лулата си. Започна да пуши неотдавна като част от цялостното си преобразяване в ретро стил от 50-те години в дух „татко знае най-добре“.
         Освен това носи папийонки. Така и не мога да разбера дали цялата тази работа е изявителна, или язвителна: дали така татко заявява, че преди е бил пънкар, но вече е прогимназиален учител по английски, или всъщност фактът, че е станал учител, е предизвикал неговото връщане към миналото.
         Обаче ароматът на тютюна за лула ми харесва. Сладникав и пушечен, напомня ми за зима и печки с дърва...
         – Може да направиш един храбър опит – казва татко на Теди, – обаче снегът почти не се задържа на пътя. Май ще е по-добре да се спреш на снежна амеба.
         Личи си, че татко е доволен. Тънката снежна покривка означава, че всички училища в окръга ще бъдат затворени, включително моята гимназия и неговата прогимназия, следователно и той ще има неочакван почивен ден. Мама, която работи за туристическа агенция в града, изключва радиото и си налива втора чаша кафе.
         – Е, след като вие днес ще кръшкате, няма начин аз да отида на работа. Просто не е честно. – Вдига слушалката да се обади, а след като приключва разговора, ни поглежда. – Да приготвя ли закуска?
         Двамата с татко прихваме едновременно. Мама приготвя само мюсли и препечени филийки. Татко е готвачът в семейството.
         Тя се преструва, че не ни е чула, и изважда от бюфета пакет готова смес.
         – Хайде, стига, какво трудно има? Кой иска палачинки?
         – Аз! Аз! – провиква се Теди. – Може ли да сложиш и шоколадови пръчици?
         – Защо пък не – отговаря мама.
         – Уха! – възкликва Теди и размахва ръчички във въздуха.
         – Толкова е рано, а ти направо кипиш от енергия – дразня го и се обръщам към мама: – Не бива да позволяваш на Теди да пие толкова много кафе.
         – Вече му давам безкофеиново – изстрелва тя в отговор. – Просто си е темпераментен.
         – Само мен да не ме накараш да мина на безкофеиново – подмятам.
         – Това ще си е чисто малтретиране – отбелязва татко.
         Мама ми подава чаша, от която се издига пара, и вестника.
         – Има хубава снимка на твоя младеж – осведомява ме.
         – Така ли? Снимка?
         – Аха. Това лято го виждах само на снимка – стрелва ме мама с кос поглед, извила вежди: нейното изпълнение на изпитателно взиране.
         – Да, така е – признавам и после неволно въздъхвам.
         Групата на Адам, „Шутинг Стар“, се прочува шеметно и това е страхотно – в повечето случаи.
         – О, слава, неоценена си от младостта! – обажда се татко, но се усмихва. Знам, че се радва за Адам. И дори се гордее.
         Отгръщам вестника на страницата с календара. Там има кратък материал за „Шутинг Стар“ със снимчица на четиримата непосредствено до дълга статия за „Бикини“ и снимчище на вокалистката на групата: пънк-рок примадоната Брук Вега. В материалчето се казва, че местната банда „Шутинг Стар“ ще подгрява за „Бикини“ на концерта в Портланд в рамките на националното турне на групата.
         Нито думичка за по-важната според мен новина, че предишната вечер „Шутинг Стар“ са били основният изпълнител в един клуб в Сиатъл и че според есемеса, който Адам ми изпрати посред нощ, всички куверти били разпродадени.
         – Ще ходиш ли довечера? – пита татко.
         – Така смятам. Само да не затворят пътищата в щата заради снега.
         – Задава се виелица – отбелязва татко и посочва самотна снежинка, която плавно се носи към земята.
         – Освен това трябва да репетирам с някакъв пианист от колежа, който професор Кристи изнамери.
         Професор Кристи, пенсионирана преподавателка по музика от университета, която ме обучава сериозно през последните няколко години, не спира да търси жертви, с които да свиря. „За да си във форма непрекъснато и да покажеш на онези сноби от „Джулиард“ как се свири“, гласи обяснението й.
         Още не съм приета в „Джулиард“, но прослушването ми мина доста добре. Изсвирих Шостакович и сюитата на Бах като никога досега, все едно пръстите ми се бяха превърнали в продължение на струните и на лъка. Когато приключих, задъхана и с разтреперани от силното притискане крака, един от членовете на журито дори ми изръкопляска, което надали се случва често. Докато излизах, тътрейки крака, същият член на журито ми каза, че в колежа отдавна не са имали „момиче от Орегон“. Според професор Кристи това означава, че приемът ми е в кърпа вързан. Аз обаче не съм толкова сигурна, че е така. Не съм напълно сигурна и дали искам да е така. Точно като шеметния възход на „Шутинг Стар“ приемът ми в „Джулиард“ – ако изобщо стане – ще създаде известни усложнения или по-точно ще добави поредното усложнение към възникналите през последните месеци търкания.
         – Трябва да пийна още кафе. Някой друг иска ли? – пита мама, надвесена над мен с допотопната кафеварка.
         Долавям уханието на кафе – на тъмното, мазно и силно препечено кафе, което всички вкъщи предпочитаме.
         Ободрявам се дори само от аромата.
         – Чудя се дали да не се върна в леглото – признавам. – Виолончелото ми е в училище, така че не мога дори да свиря.
         – Няма да свириш ли? Цели двайсет и четири часа? О, смири се, съкрушено мое сърце! – възкликва мама. Макар с годините да започна да харесва класическата музика – „както привикваш към вкуса на миризливото сирене“, – тя невинаги е възторжена публика на моите безкрайно дълги репетиции.
         От горния етаж се разнася гръмовен трясък. Теди е заблъскал по барабаните си. Преди са били на татко – докато е свирел в адски известна в града и напълно неизвестна другаде група и е работел в музикален магазин.
         Татко се усмихва широко, като чува думкането на Теди, а от тази усмивка мен ме пронизва позната болка.
         Знам, че е глупаво, но все се чудя дали татко не е разочарован, задето не станах рокаджийка. Искаше ми се. Обаче в трети клас в часа по музика си избрах виолончелото – изглеждаше ми почти като човек. Имах чувството, че ако свиря на него, то ще ми разкрие тайните си, затова започнах. И вече десет години не спирам.
         – Край със съня – надвиква мама шумотевицата на Теди.
         – Да знаете, че снегът се топи – оповестява татко, пафкайки лулата си.
         Отивам да надникна през задната врата. Слънцето е разкъсало облаците, чувам как ледената коричка вече се топи. Затварям вратата и се връщам на масата.
         – Май от окръжната управа се престараха – отбелязвам.
         – Така е, но няма как да отменят отмяната на занятията. Птичето вече отлетя и аз се обадих, че няма да ходя на работа – казва мама.
         – Точно така, обаче може да се възползваме от неочакваната благодат и да отидем някъде – предлага татко. – Да се поразходим с колата. Да идем на гости на Хенри и на Уилоу.
         Хенри и Уилоу са едни от най-старите музикални приятели на мама и татко, на които освен това им се роди дете, и те са решили да се държат като зрели хора. Живеят в голяма стара селска къща. Хенри разработва някакви неща за интернет в обора, преустроен на кабинет, а Уилоу работи в близката болница. Имат си момиченце. Това е истинската причина мама и татко да искат да отидем. Теди току-що навърши осем, а аз съм на седемнайсет, което означава, че отдавна не излъчваме онази възкисела млечна миризма, от която възрастните се разтапят.
         – На връщане може да се отбием в „Букбарн“ – подмята мама, като да ме подлъже. „Букбарн“ е огромна и прашна антикварна книжарница. В задната част са складирали плочи с класическа музика за по двайсет и пет цента, които май само аз купувам. Крия моята си купчина под леглото, понеже колекцията от класическа музика не е нещо, с което да се похвали човек.
         Показах ги на Адам, но чак пет месеца след като станахме гаджета. Очаквах да се разсмее, но той е толкова готин с тесните си джинси и черните си гуменки, с рокаджийските си фланелки, които изглеждат непринудено раздърпани, и с готините си татуировки. Изобщо не проумявам как тип като него се хвана с момиче като мен. И точно затова, когато преди две години усетих да ме зяпа в кабинета по музика в училище, бях убедена, че ми се подиграва, и се скрих от него. Така или иначе, той не се смя.
         И се оказа, че под своето легло пък има прашна колекция от плочи с пънк и рок.
         – Можем да се отбием у баба и дядо за ранна вечеря – предлага татко и вече се пресяга към телефона. – Ще се върнем навреме, за да се добереш до Портланд – добавя, набирайки номера.
         – Съгласна. – Не понеже съм изкушена от „Букбарн“, нито понеже Адам е на турне, нито понеже най-добрата ми приятелка Ким е заета с годишника. Дори не е, защото ч?лото ми е в училище и ми се удава възможност да остана вкъщи, да гледам телевизия или да поспя. Истината е, че предпочитам да замина с близките си. Това също е нещо, с което човек избягва да се хвали, но Адам и тук проявява разбиране.
         – Теди! – провиква се татко. – Обличай се. Заминаваме на приключение.
         Теди завършва солото си с чинели и след секунди нахълтва в кухнята напълно облечен, все едно е навлякъл дрехите си, докато е препускал надолу по стръмното дървено стълбище на нашата викторианска къща, в която отвсякъде духа.
         – „Край на даскалото, идва лято...“ – пее той.
         – Алис Купър? – учудва се татко. – Ама вдигни повече летвата де! Поне дай нещо на „Рамоунс“.
         – „Край на даскалото, точка край...“ – надвиква Теди възраженията на татко.
         – Вечният оптимист – отбелязвам.
         Мама се смее и поднася на масата в кухнята чиния с позагорели палачинки.
         – Хайде, семейство, лапайте!

 

 

 

---

 

 

Романът „Да остана ли?“ на Гейл Форман излезе на български език на 30-ти януари с марката на издателство „Colibri“ и може да бъде закупен с голяма отстъпка от сайта на издателството!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 04. февруари 2012 г.
Публикация в кн. „Да остана ли?“, Геъл Форман, Изд. „Колибри“, С., 2012 г.

г1998-2012 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]