Дейвид пристигна в Кетмине следобед, един ден след като слезе на брега в Шербург и стигна с колата си до Авранш, където във вторник бе пренощувал. Това му позволи да се наслади спокойно на останалата част от пътя; да погледне отдалече живописните островърхи кули на приказния Сен Мишел, да се поразходи из Сен Мало и Динан, а после да продължи на юг в разкошния септемврийски ден през непознатата местност. Веднага му допаднаха тихите пейзажи с обрани овощни дръвчета, подредени и окастрени, замислени, лъхащи на изчерпана плодовитост. На два пъти спря и си записа изключително приятното съзвучие на цвят и тон - успоредни ивици боя, запълнени от бележки с молив в присъщия му четлив почерк. Макар тези словесни бележки да даваха указание на истинските форми - че цветна ивица означава поле, огряна от слънце стена, далечен хълм, - не нарисува нищо. Добави датата, часа и какво беше времето и продължи нататък.
         Почувствува се малко гузен, че му е толкова хубаво, че се е озовал неочаквано тук сам, без Бет, и то след като бе вдигнал толкова ненужен шум; но денят, усещането, че е откривател, и естествено обектът на цялото това приключение, което застрашително приближаваше и все пак, за негова радост, още предстоеше, всичко това се бе съюзило, за да изгради приятната илюзия за ергенска свобода. След това удоволствието от последните няколко километра през Пемпонската гора, една от сетните останки на стария горист Бретан: покрай неизброимите дървета с врязаните в тях зелени и сенчести разклонения на пътя, на места огрени от слънцето. И изведнъж подробностите за най-скорошния и най-славен период от живота на стареца прилегнаха точно по местата си. Никакви книги, нито интелигентни умозаключения не можеха да заменят преките впечатления. Много преди да пристигне, Дейвид вече знаеше, че пътешествието му не бе напразно.
         Свърна по един още по-малък горски път, изоставен vois communale¹, а на около километър по-нататък се озова пред очаквания знак: Manoir de Coetminais.² Бяла порта, която се наложи да отвори и затвори. Още половин километър през гората и откри, че тъкмо преди дърветата да отстъпят място на една слънчева и затревена овощна градина, пътят му е преграден от друга порта. На най-горната дъска бе закована табела. Думите й го накараха мислено да се усмихне, защото под началното chien mechant³ бе написано на английски: „Забранено за посетители, освен по предварителна уговорка“. И като потвърждение на сериозността им от вътрешната страна на портата забеляза катинар. Навярно бяха забравили, че пристига днес следобед. За момент му стана неловко: ами ако старчето съвсем е забравило за посещението му? Стоеше под гъстата сянка, загледан в слънчевата светлина насреща. Едва ли би могъл да забрави: предната седмица Дейвид бе изпратил кратко напомнително писъмце с благодарност за съгласието. Наблизо между дърветата зад него някаква птица изпя чудновато трисричие, също като фалшиво изпълнение на метална флейта. Огледа се, ала не успя да я види. Не беше английска птица; непонятно защо, това напомни на Дейвид, че той беше тъкмо от Англия. Куче или не, не можеше... Той се върна при колата, изгаси мотора, заключи вратите, после приближи портичката и я прекатери.
         Закрачи по пътя през градината със стари дървета, отрупани с жълти парменки и червени сайдерки. Нямаше и следа от куче, никакъв лай. Големият manoir, усамотен като на остров и потънал в слънце сред полянката си в това море от огромни дъбове и букове, не бе тъкмо онова, което очакваше, навярно защото самият той говореше слабо френски - почти не познаваше страната извън Париж, - при това бе превел думата визуално и буквално - като английските къщи от тоя вид. Всъщност личеше, че на времето е била богат дом; нищо кой знае колко аристократично във фасадата с мазилка в бледа охра, с червеникави греди, пресрещнати от тъмнокафяви прозоречни капаци. На изток под прав ъгъл се виждаше малко крило, очевидно строено по-късно. Но ансамбълът имаше чар, стар и стегнат, с топъл, запомнящ се облик, излъчващ солидност. Просто бе очаквал нещо по-величествено.
         Срещу южната страна на къщата се намираше вътрешен двор, настлан с чакъл. В подножието на стената мушкато, два стари пълзящи розови храста, няколко бели гълъба на покрива; всички капаци бяха затворени: къщата спеше. Само входната врата, отгоре с хералдичен каменен щит, детайлите му изтъркани от времето, изместен към западния край на къщата, бе отворена и подпряна, Дейвид предпазливо тръгна към нея. Нямаше чукче, нито следа от звънец; нито, слава богу, страшно куче. Видя хол с каменен под, дъбова маса до старо дървено стълбище с протрити и напукани средновековни на вид перила, което водеше нагоре. Навътре, в дъното на помещението, друга отворена врата обрамчваше слънчева градина. Поколеба се, съзнавайки, че е пристигнал по-рано, отколкото бе съобщил; после почука с ръка по масивната входна врата. Няколко мига по-късно, разбрал колко безполезен е слабият звук, пристъпи прага. От дясната му страна се разкри дълга, подобна на коридор дневна. Преградите от едно време навярно бяха съборени, ала някои от основните черни подпори бяха запазени и се открояваха ярко на фона на скелетно-белите стени. На пръв поглед всичко напомняше бегло стил Тюдор - много по-ангилйско от фасадата. Изключително красиво помещение, просторно, но попретрупано: старинни шкафове с резба, тумбести вази с цветя, няколко кресла и две канапета по-навътре; стари килими в розово и червено; и неизбежно картините... не се учуди - защото на Дейвид му бе известно, че освен собствените творби на стареца тук се намираше и една изискана малка колекция. Знаеше се за някои известни имена: Енсор⁴, Марке⁵, онзи пейзаж в дъното сигурно беше един „спокоен“ Дерен⁶, а над камината...
         Все пак трябваше да се представи. Премина по каменния под край стълбата към вратата в дъното на помещението. Навън се простираше обширна морава, цветни лехи, ред храсти, няколко декоративни дървета. От север ги заграждаше висока стена и Дейвид видя по-нататък още един ред ниски сгради, скрити зад къщата - хамбари и краварници от времето, когато имението е било чифлик. Посред моравата се издигаше каталпа, окастрена като грамадна зелена гъба; в сянката й се мъдреха, сякаш унесени в разговор, градинска маса и три плетени стола. Зад тях, обгърнати от зноя, две голи момичета лежаха на тревата едно до друго. Оттатъшното, полускрито, бе по гръб, сякаш заспало. Отсамното лежеше по корем, с брадичка, подпряна на ръцете, и четеше книга. Носеше широкопола сламена шапка, горната част обвита с тъмночервено парче плат. И двете тела бяха съмсем кафяви, еднакво кафяви, явно неосъзнали непознатия в засенченото антре на трийсетина метра от тях. Не можеше да разбере как не са чули колата му в горската тишина. Но той наистина бе изпреварил часа „за чая“, който сам бе предложил в писмото си; а може би на вратата имаше все пак някакъв звънец или прислужник, който да го чуе. За няколко мига той запамети топлите тонове на двете лениви женски фигури, зеленото на чадъра-каталпа и зеленото на тревата, тъмнокарминеното на шапката, розовата стена отвъд със старите плодни дръвчета, подпрени с колове. После се обърна и тръгна обратно към главния вход по-скоро развеселен, отколкото смутен. Помисли пак за Бет: как би се възхитила на това гмурване в легендата... Порочния стар фавън и неговите прочути следобеди.

---

¹ Общински път (фр.) - Б. пр. [горе]
² Имение Кетмине. Частен път (фр.) - Б. пр. [горе]
³ Зло куче (фр.) - Б. пр. [горе]
⁴ Дмеймс Енсор (1860-1949) - белгийски художник-модернист. - Б. пр. [горе]
⁵ Албер Марке - френски художник-експресионист - Б. пр. [горе]
⁶ Андре Дерен (1880-1954) - френски художник-експресионист - Б. пр. [горе]